намираше в ръцете на Жаклин Лавие. Качи се на задната седалка на ситроена и затвори вратата. Моторът заработи и колата потегли внезапно. Докато се отдалечаваше, лъскавата метална пръчка на антената все повече се скъсяваше, докато накрая се прибра в леглото си.
Къде беше Жаклин Лавие? Защо бе дала чантата си на мадам Вилие? Борн се раздвижи, след това спря, предупреден от инстинкта си. Капан? Ако Лавие беше под наблюдение, тези, които я следваха, можеше също да имат опашка, като се изключи той самият.
Погледна нагоре и надолу по улицата, вгледа се в пешеходците, след това в колите, във всеки шофьор и пътник, търсейки лице, което да не подхожда на улицата. Нали така се беше изразил Вилие — че двамата мъже със ситроена не подхождали на Парк Монсо.
В парада нямаше пропуски, нито шарещи очи, или ръце, пъхнати в джобове с огромни размери. Беше проявил излишна предпазливост; Ноли-сюр-Сен не беше капан за него. Той се дръпна от скамейката и се отправи към църквата.
Спря, краката му внезапно се приковаха към паважа. От църквата излизаше свещеник с черен костюм, колосана бяла яка и черна шапка, закриваща отчасти лицето му. Беше го виждал и преди. Не много отдавна и не в забравеното минало, а напоследък. Съвсем наскоро. Преди седмици, дни… часове може би. Къде го беше виждал? Къде? Познаваше го! Познаваше походката, наклона на главата, широките рамене, които сякаш се полюшваха на едно място над плавните движения на тялото. Беше един от хората с пистолети! Къде го беше виждал?
Цюрих? „Карийон дю Лак“? Двама мъже, пробиващи си път през тълпата, разделящи се, носещи смърт. Единият бе с очила с позлатени рамки; не, не той. Онзи беше мъртъв. Беше ли тогава другият от „Карийон дю Лак“? Или от Гисан Ке? Грухтящото изнасилващо животно с оцъклен поглед. Той ли беше? Или някой друг. Мъж с тъмно палто в коридора на „Оберж дьо Коан“, където светлините не горяха и само отблясъците от стълбището осветяваха клопката. Обратна клопка, в която онзи бе изпразнил пистолета си в мрака по посока на фигурите, взел ги за хора. Той ли беше?
Борн не знаеше. Знаеше само, че беше виждал свещеника и преди, но не като свещеник. А като човек с пистолет.
Убиецът в тъмен свещенически костюм стигна до края на каменната пътека и зави надясно при статуята на светеца от бетон. За миг слънчевата светлина докосна леко лицето му. Джейсън се вцепени; кожата. Кожата на убиеца бе тъмна, не почерняла от слънцето, а по рождение. Латинска кожа, чийто произход се бе оформил преди векове, когато конквистадорите са живеели покрай Средиземно море. Завоеватели, отишли в другия край на света… през океана.
Борн замръзна на място, парализиран от собствената си увереност. Гледаше Илич Рамирес Санчес.
Открий Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин.
Джейсън разкъса копчетата на палтото си и хвана пистолета с дясната си ръка. Затича се по пътеката, блъскайки се в гърбове и гърди, разблъсквайки минувачите с рамене, минавайки покрай просяк, който ровеше в едно кошче за отпадъци… Просякът! Ръката на просяка се плъзна в джоба; Борн се обърна достатъчно бързо, за да види как изпод износеното палто се появява дулото на пистолет и проблесва под лъчите на слънцето. Просякът имаше пистолет! Старческата ръка надигна спусъка, оръжието и погледът му не трепваха. Джейсън се хвърли на улицата по корем и се прикри зад една кола. Чу лекия пукот на куршумите над и около себе си. Откъм невидимите хора на тротоара се раздадоха писъци на ужас и объркване. Борн пропълзя между две коли и се втурна през уличното движение към отсрещната страна на улицата. Просякът се отдалечаваше; старецът със стоманени очи потъваше в тълпата, изчезваше от погледа.
Открий Карлос. Хвани Карлос. Каин!…
Джейсън отново се втурна напред към убиеца, разблъсквайки всички по пътя си. Спря, останал без дъх, в гърдите му бушуваше объркване и гняв, слепоочията му пулсираха болезнено. Къде беше той? Къде беше Карлос? И тогава го видя; убиецът бе седнал зад волана на голяма черна лимузина. Борн отново се хвърли между колите, блъскайки се в калници и брони, докато отчаяно си проправяше път към него. Внезапно две сблъскали се коли му препречиха пътя. Разпери ръце, подпирайки се на някаква хромирана решетка и прескочи ударените брони. Спря отново, огледа се болезнено, съзнавайки, че е безсмислено да продължава. Късно! Голямата черна кола беше намерила пролука в задръстването и Илич Рамирес Санчес беше изчезнал.
Джейсън прекоси отново улицата. Междувременно полицейските сирени привлякоха всеобщото внимание. Имаше уплашени, ранени и убити минувачи; просякът с пистолета ги беше застрелял.
Лавие! Борн отново се впусна в бяг, този път назад към „Светото причастие“. Стигна под зоркия поглед на каменния светец до каменната пътека, зави наляво и се втурна към вратите с арки и мраморните стълби. Изкачи ги тичешком и влезе в готическата църква. Вътре горяха с трепкаща светлина свещи на поставки и от прозорците високо в каменните стени се процеждаха разноцветни лъчи. Той тръгна по централния проход между скамейките и заоглежда богомолците, търсейки сребристата тупирана коса и бялата маска.
Лавие не се виждаше никъде, но тя все пак не беше излязла; беше някъде в църквата. Джейсън се обърна и погледна назад. Към поставките със свещи бавно се приближаваше висок свещеник. Борн пристъпи встрани от прохода и го приближи от дясната му страна.
— Извинете, отче — каза. — Боя се, че загубих един човек.
— Никой не може да се изгуби в Божия дом, сър — отговори свещеникът, усмихвайки се.
— Да. Духът й вероятно не, но ако не открия и останалата й част, тя много ще се разстрои. Викат я много спешно в работата й. Вие отдавна ли стоите тук, отче?
— Да, аз посрещам тази част от нашето паство, която има нужда от помощ. Тук съм поне от час насам.
— Преди няколко минути влязоха две жени. Едната доста висока и стройна, със светло палто и доколкото си спомням с тъмна панделка на главата. Другата беше по-възрастна, не толкова висока и явно не съвсем добре със здравето.
Свещеникът кимна.
— Да. По лицето на по-възрастната се четеше мъка; тя бе бледа и нещастна.
— А знаете ли къде отиде? Струва ми се, че младата й приятелка излезе.
— Предана приятелка, смея да кажа. Тя придружи бедната жена до изповедалнята и й помогна да влезе вътре. Пречистването на душата дава сила на всички ни в тежки времена.
— В изповедалнята ли?
— Да. Във второто сепаре отдясно. Тя попадна на един много благ и отзивчив изповедник, бих добавил. Той е гостуващ свещеник от Барселонската епархия. Забележителен човек! За жалост днес е последният ден от пребиваването му. Връща се в Испания. — Високият жрец смръщи вежди. — Не е ли странно? Преди няколко месеца ми се стори, че отец Мануел си е отишъл. Мислех, че са го сменили за известно време. Но няма значение, скъпата лейди е в добри ръце.
— Сигурен съм в това — каза Борн. — Благодаря ви, отче. Ще почакам. — Джейсън тръгна надолу към изповедалните. Погледът му се спря на вратата, където бяла връвчица напряко на входа известяваше, че сепарето е заето и нечия душа се пречиства. Той седна на първия ред и след това коленичи и бавно извърна глава така, че да вижда какво става в задната част на църквата. Високият свещеник стоеше на входа и вниманието му бе погълнато от суматохата на улицата. Отвън сирените се чуваха да приближават.
Борн се изправи и отиде до второто сепаре. Разгърна завесата, погледна вътре и видя точно това, което очакваше. Единствено методът беше под въпрос.
Жаклин Лавие бе мъртва. Тялото се бе отпуснало напред и се подпираше на столчето на свещеника. Маската на лицето й беше разкривена, а очите й се взираха, широко отворени, в тавана. Палтото й бе разгърдено, а роклята — подгизнала от кръв. Оръжието бе дълъг и тънък нож за отваряне на писма, забоден под лявата й гръд. Пръстите й стискаха дръжката. Лакираните й нокти бяха с цвета на кръвта.
В краката й лежеше чанта — но не бялата, която стискаше в ръцете си преди няколко минути, а друга — модна, на Ив Сен Лоран. Популярните инициали бяха отпечатани върху материята като емблема на висшата мода. Причината за това беше напълно ясна на Джейсън. Вътре се намираха документи, обясняващи това трагично самоубийство с крайното изтощение на жената, потърсила утеха от покрусата и отнела живота си, докато е търсила опрощение от всевиждащия бог. Карлос беше прецизен. Прецизен до съвършенство.
