— Опаковайте ги с другите, ако обичате.
— Разбира се. Тя наистина е много щастлива лейди.
— Не е лоша за компания, но е дете. И то, страхувам се, покварено дете. Все пак дълго не съм бил при нея и не съм й обръщал много внимание, затова имам чувството, че ще трябва да умиротворявам обстановката. Това е една от причините да я пратя в Кап Фера. — Той се усмихна и извади портфейла Луи Вютон. — L’addition, s’il vous plait!53
— Ще накарам едно от момичетата да експедира всичко. — Мадам Лавие натисна бутон на комуникативната уредба до телефона. Борн беше нащрек, готов да направи коментар за разговора с Бержерон, в случай че преместения апарат направи впечатление на жената.
— Envoyez Janine ici avec les vetements sur comptoir cinq. Aussi les additions.54
Тя остана права.
— Още едно бренди, мосю Бригс?
— Merci bien. — Борн протегна чашата си; тя я взе и отиде към барчето. Джейсън знаеше, че още не е дошло време за това, което беше намислил; скоро щеше да дойде — веднага щом платеше сметката — но не сега. Все пак можеше да продължи да изгражда сътрудничеството си с организационния партньор на „Ле Класик“. — Този момък Бержерон — каза, — споменахте, че работи при вас на договор, нали?
Мадам Лавие се обърна с чашата в ръка.
— О, да. Ние тук сме като едно задружно семейство.
Борн взе чашата, благодари с кимане и седна в едно кресло пред бюрото.
— Много е конструктивно — каза, без да влага някакъв смисъл в думите си.
Високата скелетоподобна служителка, с която бе говорил в началото, влезе в офиса с папка в ръка. Последваха бързи инструкции, вписване на цифри и моделите бяха отделени, докато папката минаваше от ръка в ръка. Лавие я подаде на Джейсън, за да прочете.
— L’addition55 — каза.
Борн поклати глава, без дори да провери.
— Combien?56 — попита.
— Vingt mille soixante francs, monsieur57 — отговори партньорката на „Ле Класик“, наблюдавайки реакцията му с изражението на голяма хищна птица.
Нямаше такава. Джейсън просто извади от джоба си шест банкноти от по пет хиляди франка и й ги подаде. Тя кимна и от своя страна ги подаде на кльощавата продавачка, която излезе от стаята със скована походка и дрехите в ръка.
— Всичко ще бъде опаковано и донесено тук заедно с рестото — Лавие отиде до бюрото си и седна. — Значи сте на път за Фера. Това е много хубаво.
Беше платил и моментът дойде.
— Последна нощ в Париж, преди да се върна в детската градина — каза Джейсън и вдигна чашата си с жест на насмешка над самия себе си.
— Да, вие споменахте, че приятелката ви е доста млада.
— Казах, че е дете, и това е самата истина. Тя е чудесна, но мисля, че предпочитам компанията на по- зрели жени.
— Сигурно сте много влюбен в нея — забеляза Лавие и приемайки ласкателството, докосна съвършената си фризура. — Вие й купувате такива красиви — и честно казано — скъпи неща.
— Цената е нищожна в сравнение с онова, което може да се опита да ми измъкне.
— Сериозно?
— Тя ми е съпруга, третата, ако трябва да бъда точен, а на Бахамите все пак трябва да се спазват някакви норми на поведение, но това не ми е толкова необходимо; животът ми е съвсем обикновен.
— Сигурна съм, че е така, мосю.
— И понеже стана дума за Бахамските острови, преди няколко минути ми хрумна една мисъл. Затова ви попитах за Бержерон.
— И каква е тя?
— Вероятно ще си помислите, че действам много прибързано, но ви уверявам, че не съм такъв. Но когато в главата ми се роди нещо, обичам да експериментирам… Щом, както казвате, Бержерон е обвързан с вас, мислили ли сте някога да откриете клон на островите?
— На Бахамските ли?
— Да. И пу на юг. Към Карибско море, евентуално.
— О, мосю, самата Сент Оноре често се оказва повече от това, което можем да поемем! Както се казва, само ще изорем земята, без да я засеем.
— Този процес не трябва да се насилва или поне не по начина, по който си мислите. Концесия тук, друга там, модели със запазена марка, частична собственост върху търговската база. Просто един-два бутика, с тенденция за разширение.
— Това изисква значителен капитал, мосю Бригс.
— Да, първоначални инвестиции. Можете да ги наречете такси за участие. Те са високи, но не са недостижими. Обикновено зависи от това колко хора от клиентелата на по-добрите хотели и клубове познавате.
— А вие познавате ли ги?
— Прекалено добре. Както ви казах, аз просто доразвивам идеята си, но мисля, че си струва. Етикетите ви вече ще имат друг вид. „Ле Класик“, Париж, Гранд Бахама… Кенил Бей може би. — Борн погълна останалата част от брендито. — Но вие сигурно мислите, че съм луд. Приемете всичко това като обикновен разговор… Въпреки че досега съм натрупал някой и друг долар точно от такива рисковани начинания, които първоначално са изненадвали дори и мен.
— Рисковани начинания? — Жаклин Лавие докосна отново косата си.
— Аз не изоставям идеите си, мадам. Обикновено отново се връщам към тях.
— Да, разбирам ви. Както казвате, в идеята наистина има нещо привлекателно.
— Така мисля. Естествено, бих желал да знам в какво точно се състои споразумението ви с Бержерон.
— Това може да се уреди, мосю.
— Вижте какво, защо не поговорим по този въпрос на маса и с чаша в ръка, ако сте свободна. Това е единствената ми нощ в Париж.
— И предпочитате компанията на по-зрели жени — довърши Жаклин Лавие. Маската отново се разчупи в усмивка, белият лед отново се показа в очите, но вече по-заинтересуван.
— D’accord, madame.
— Може да се уреди — каза тя и посегна към телефона.
Телефонът. Карлос.
Ще я пречупя, помисли си Борн. Ще я убия, ако се наложи. Щеше да научи истината.
Мари си пробиваше път през тълпите към телефонната кабина в комплекса на Рю Вожирар. Беше наела стая в „Морис“. Остави куфарчето на съхранение на рецепцията и поседя сама в стаята точно двайсет и две минути. Докато накрая не издържа. Седеше на един стол, взираше се в голата стена и размишляваше за Джейсън и за лудостта на последните осем дни, която надхвърляше психическите й възможности. Джейсън. Човеколюбивият, плашещ и озадачаващ Джейсън Борн. Човекът, който носеше в душата си прекалено много насилие, но колкото и странно да бе, и много жалост. И който доста добре се оправяше в света, за който останалите не знаеха нищо. Откъде се беше появила тази нейна любов? Кой го беше научил да намира пътя си в тъмните задни улици на Париж, Марсилия и Цюрих… а може би и далеч в Ориента? Какво означаваше за него Далечният изток? Откъде знаеше езиците? Какви бяха тези езици? Или език?
Тао.
Che-sah.
Tam Quan.
Друг свят, за който тя не знаеше нищо. Но познаваше Джейсън Борн, или мъжа на име Джейсън Борн, и знаеше, че той е много добър. О, господи, колко го обичаше!
