неговото мнение нямаше значение. Той бе член на Комитета за наблюдение при Конгреса и затова към него се отнасяха с уважение, но не го възприемаха сериозно. — Ако сега не се раздвижим — продължи Манинг, — дори с риск да издадем всичко, което сме научили, той може отново да попадне в мрежите им. Като преди единайсет дни в Цюрих. Убеден съм, че все още е там. И, джентълмени, това е Каин.
— Твърдението е пресилено — обади се плешивият, наподобяващ птица академик от Съвета за национална сигурност, след като прочете обобщените сведения от Цюрих, раздадени на всеки присъстващ на масата. Името му беше Алфред Жилет, експерт по наблюдение и анализи на личния състав и в Пентагона признаваха, че е много интелигентен, злопаметен и с високопоставени приятели.
— Намирам го за прекалено — добави Питър Ноултън, заместник-директор на Централното разузнавателно управление, мъж в средата на петдесетте години, който поддържаше външния си вид, дрехите и характера на член на „Айви Лийг“ отпреди трийсет години. — Нашите източници са засекли Каин по същото време в Брюксел, а не в Цюрих — преди единайсет дни. Нашите източници рядко грешат.
— Ето това вече е пресилено твърдение — обади се третият цивилен, единственият на масата, когото Манинг наистина уважаваше. Беше най-възрастен от присъстващите, казваше се Дейвид Абът, бивш олимпийски шампион по плуване, чийто интелект бе равностоен на изключителните му физически качества. Гонеше седемдесетте, но бе стегнат мъж. Умът му беше както винаги остър и само бръчките по лицето — следи от ударите на живота, неизвестен никому, издаваха възрастта му. Той знае какво говори, помисли си полковникът. Въпреки че напоследък беше член на всемогъщия Комитет на четиридесетте, бе работил за ЦРУ от създаването на ОСС. Тихия монах на Тайните операции беше прякорът, даден му от колегите от разузнаването.
— По мое време — продължи Абът, подсмихвайки се, — източниците в управлението толкова често си противоречаха, колкото и бяха съгласни един с друг.
— Сега имаме различни методи за потвърждение на фактите — каза заместник-директорът. — Моите уважения към вас, мистър Абът, но съобщителната ни техника е съвършена.
— Говорите за оборудването, а не за потвърждаване на достоверността на информацията. Но няма да споря с вас; изглежда, сме на различно мнение, Брюксел или Цюрих.
— Версията за Брюксел е непоклатима — настоя Ноултън.
— Тогава да я чуем — каза плешивият Жилет, намествайки очилата си. — След това ще се върнем към обобщеното от Цюрих, което е пред всеки от нас. Нашите източници също могат да ви предложат нещо, въпреки че то не е в противоречие нито с Цюрих, нито с Брюксел. Нещо, случило се преди шест месеца.
Среброкосият Абът прехвърли погледа си върху Жилет.
— Преди шест месеца ли? Не си спомням КНС да е получавал нещо за Каин преди шест месеца.
— Не беше окончателно потвърдено — отговори Жилет. — Стараем се да не досаждаме на Комитета с непотвърдени данни.
— Това твърдение също си го бива — каза Абът, без да изяснява какво има предвид.
— Конгресмен Уолтърс — прекъсна го полковникът, поглеждайки мъжа от комитета за наблюдение, — имате ли някакви въпроси, преди да продължим?
— Да, по дяволите — изръмжа конгресменът-доберман от щата Тенеси, чиито интелигентни очи опипваха лицата на присъстващите. — Но понеже съм нов тук, продължавайте, за да знам откъде да започна.
— Много добре, сър. — Манинг кимна на Ноултън от ЦРУ. — Какво е това от Брюксел преди единайсет дни?
— На Плас Фонтен е бил убит човек — таен посредник на диаманти между Москва и Запада. Работел е в клон на Руселмаз, съветската фирма в Женева, която се занимава с всички сделки от този вид. Знаем, че това е един от начините на Каин да попълва фондовете си.
— Кое ви кара да приписвате на него убийството? — попита Жилет с тон на съмнение.
— Първо, методът. Оръжието е било дълга игла, забита с хирургическа точност посред бял ден на претъпкан с хора площад. Каин го е използвал и преди.
— Вярно — съгласи се Абът. — Преди около година в Лондон имаше такъв румънец, а няколко седмици преди Брюксел и още един. И двамата бяха приписани на Каин.
— Не беше доказано — възпротиви се полковник Манинг. — Те бяха известни дисиденти. Може да са попаднали в ръцете на КГБ.
— Или в тези на Каин, със значително по-малко рискове за Съветите — възрази мъжът от ЦРУ.
— Или на Карлос — добави Жилет, извисявайки глас. — Нито Карлос, нито Каин се интересуват от идеология; и двамата могат просто да бъдат наети. Защо всеки път, щом станат убийства, които си приличат, ги приписваме на Каин?
— Щом го правим — отговори Ноултън, демонстрирайки превъзходството си, — значи непознати един на друг източници са ни подали еднаква информация. Ако информаторите ни не се познават, между тях едва ли съществува някакво тайно споразумение.
— Съвсем уместно е — изрече с явно несъгласие Жилет.
— Да се върнем на Брюксел — прекъсна ги полковникът. — Ако е бил Каин, защо му е трябвало да убива посредника на Руселмаз? Могъл е да го използва.
— Таен посредник — поправи го заместник-директорът на ЦРУ. — Според нашите информатори причините биха могли да са най-различни. Този човек е бил крадец, защо не? Повечето от клиентите му също; те не действат напълно в рамките на закона. Може да е измамил Каин и ако го е направил, това е била последната му сделка. Или може би е имал глупостта да спекулира със самоличността на Каин; и най- слабото подозрение за това би довело до иглата. А може би Каин просто е искал да заличи следите на парите си. Без съмнение обстоятелствата и източниците не оставят почти никакво съмнение, че това е бил Каин.
— Ако се опитам да ви обясня станалото в Цюрих, ще ви се стори още по-неправдоподобно — каза Манинг. — Може ли да се върнем към обобщението?
— Един момент, ако обичате — проговори Дейвид Абът, докато палеше лулата си. — Струва ми се, че колегата от Съвета за сигурност спомена за нещо свързано с Каин, случило се преди шест месеца. Може би трябва да го изслушаме.
— Защо? — попита Жилет, с очи на сова зад лещите на очилата си без рамки. — Факторът време изключва всякаква връзка с Брюксел или Цюрих. Това също го споменах.
— Да, споменахте — съгласи се някогашният страховит Монах от тайните служби. — Все пак мислех, че някаква основа би могла да ни е от полза. Както също така споменахте, можем да се върнем на обобщението; то е пред нас. Но това няма връзка със случилото се; нека се заемем с Цюрих.
— Благодаря ви, мистър Абът — рече полковникът. — Ще прочетете, че преди единайсет дни, в нощта на двайсет и седми февруари, в Цюрих са били убити четирима души. Единият от тях е бил пазач на паркинг край река Лимат; може да се предположи, че първоначално не е бил замесен в работите на Каин, но това се е случило впоследствие. Други двама са били открити в една улица в западната част на града и на пръв поглед не са свързани със случая, с изключение на четвъртата жертва. Той има връзка с онези двама на улицата — и тримата са част от подземния свят на системата Цюрих-Мюнхен — и несъмнено е свързан с Каин.
— Това е този Шернак — каза Жилет, прочитайки обобщението. — Поне предполагам, че е Шернак. Името ми е познато и го свързвам в паметта си с данните за Каин.
— Прав сте — отговори Манинг. — Това име се появи първо в един доклад на военното разузнаване преди осемнайсет месеца и изникна отново година по-късно.
— Което означава точно преди шест месеца — намеси се деликатно Абът, поглеждайки Жилет.
— Да, сър — продължи полковникът. — Ако трябва някога да се даде пример за гнусен престъпник, това е Шернак. По време на войната е бил завербуван в Дахау. Той е чех. Понеже знаел много езици, започнал да води разпитите на концлагеристите, и то по-брутално от всеки друг надзирател в лагера. Изпращал е в газовите камери поляци, словаци и евреи, след като е извличал — и фабрикувал — от тях „уличаваща“ информация, която комендантите на Дахау искали да чуят. Правил е всичко възможно да угоди на началниците си, прилагайки какви ли не садистични методи. Но те не разбрали, че не те вписват проявите му в досие, а той техните. След войната избягал, краката му били откъснати от необезвредена мина, но
