професионалисти. Имахме нужда от уменията им.
— Доста интересна сбирщина от доброволци — прекъсна го конгресменът. — „Ястреби“-подводничари и офицери от апарата; скитници, британци и австралийци, френски колонисти и взводове от крадци. Как, по дяволите, успяхте да ги накарате да работят заедно?
— С всеки според слабото му място — каза Жилет.
— С обещания — допълни полковникът. — С гаранции за повишение, звание, опрощение, огромни парични премии, и в отделни случаи, възможност за присвояване на фондове… от самата операция. Разбирате ли, те всичките трябваше да са малко откачени; това ни беше ясно. Обучавахме ги в пълна секретност, като използвахме шифри, методи за прехвърляне, проследяване, обкръжаване и убиване — дори работа с оръжия, за които Командването в Сайгон не знаеше още нищо. Както спомена Питър, рискът бе невероятен, ако заловяха някого, щяха неминуемо да го изтезават и екзекутират; цената бе висока и те я заплащаха. Повечето хора биха ги нарекли сбирщина от параноици, но те бяха гении, що се отнасяше до саботажите и атентатите. Особено атентатите.
— Каква беше цената?
— Операция „Медуза“ понесе над деветдесет процента човешки загуби. Но тези данни не са съвсем точни. Тук има една уловка — между тези, които не се завърнаха, имаше известен брой, които никога не са възнамерявали да се завърнат.
— От групата на крадците и бегълците ли?
— Да. Някои от тях откраднаха от „Медуза“ значителни парични суми. Според нас Каин е един от тях.
— Защо?
— Неговият modus operandi59. Използва шифри, капани и методи за убиване и прехвърляне, усвоени и усъвършенствани по време на обучението в „Медуза“.
— За бога — прекъсна го Уолтърс. — Тогава значи имате директен път към неговата самоличност. Не знам къде сте ги закопали — и съм дълбоко убеден, че не искате да ги правите публично достояние, но предполагам, че пазите някакви архиви.
— Това е така и ние извадихме от секретните архиви всичко, свързано със случая. Ето го — офицерът потупа плика пред себе си. — Прегледахме абсолютно всичко, разгледахме списъците едва ли не под микроскоп, вкарахме данните в компютър — направихме всичко, което ни дойде наум. Не мога да кажа, че сме по-далеч от там, откъдето започнахме.
— Това е невероятно — каза конгресменът. — Или е налице невероятна некомпетентност.
— Не е точно така — възпротиви се Манинг. — Погледнете този човек, погледнете с какво трябваше да работим. След войната Каин разпространи славата си над почти цялата Източна Азия чак до Токио на север и надолу към Филипините до Хонконг, Камбоджа, Лаос и Калкута. От две години и половина в азиатските ни централи и посолства започнаха да пристигат сведения. Съществувал наемен убиец; името му било Каин. Високопрофесионален и безмилостен. Тези сведения продължиха да се получават с обезпокояващо нарастваща честота. Изглеждаше, като че ли Каин е замесен във всяко засечено убийство. Източниците звъняха в посолствата посред нощ или спираха аташетата по улиците все със същата информация. Това е бил Каин, Каин бил онзи. Убийство в Токио; кола, вдигната във въздуха в Хонконг; конвой, охраняващ наркотици, причакан из засада в Триъгълника; банкер, застрелян в Калкута; атентат над посланик в Маулмейн, руски инженер или американски бизнесмен убити посред улица в Шанхай. Каин бе въздесъщ, десетки информатори във всички жизненоважни сектори на разузнаването шепнеха името му. Но все пак никой — нито един-единствен човек в цялата зона на Пасифика — не можа да ни го опише подробно. Откъде трябваше да започнем?
— Но през това време вие сте установили факта, че той е бил в „Медуза“, нали? — попита конгресменът от Тенеси.
— Да. И то със сигурност.
— Какво става тогава с личните досиета на хората от „Медуза“, по дяволите!
Полковникът отвори папката, която беше извадил от досието на Каин.
— Това е списъкът на участниците в операцията. Сред тези от бялата раса, изчезнали от операция „Медуза“ — когато казвам изчезнали, значи изпарили се без следа — са следните: седемдесет и трима американци, четирийсет и шест французи, съответно трийсет и девет и двайсет и четири австралийци и британци и още около петдесет бели мъже, завербувани измежду неутралните в Ханой, чието обучение е било проведено при полеви условия — ние никога не сме познавали повечето от тях. Възможностите са над двеста и трийсет; колко от тях водят в задънена улица? Кой е жив? Кой е мъртъв? Дори да знаехме името на всеки оцелял, кой е той сега? Какъв е? Дори не сме твърдо убедени в националността на Каин. Мислим, че е американец, но нямаме доказателства.
— Каин е един от постоянните допълнителни въпроси, за които непрекъснато упражняваме натиск върху Ханой да оказва помощ на Военното разузнаване — обясни Ноултън. — Продължаваме да прехвърляме имената от списъците на дивизиите.
— Тук също се натъкнахме на следа — добави военният. — Контраразузнавателните отряди на Ханой са заловили и екзекутирали някои от участниците в „Медуза“. Те са били осведомени за операцията, а ние никога не сме изключвали възможността за проникване. Ханой знаеше, че тези от „Медуза“ не са редовна войска; те не носеха униформа. От тях не се изискваше задължителна проверка на личния състав.
Уолтърс протегна ръка.
— Може ли? — изрече, кимайки към листовете, прикрепени един към друг.
— Разбира се. — Офицерът ги подаде на конгресмена. — Вие, естествено, разбирате, че тези имена са все още засекретени, както и самата операция „Медуза“.
— Кой е взел това решение?
— Това е ненарушим вътрешен ред, наложен от нашите директори, на които от своя страна го препоръчват генералните директори. Има поддръжката и на Комитета по въоръженията на Сената.
— Няма що, значителна огнева мощ.
— Решено е така в полза на националните интереси — каза служителят на ЦРУ.
— В такъв случай се отказвам да споря — съгласи се Уолтърс. — Спектърът на тази операция не би допринесъл особено за авторитета на Старата слава. Ние не обучаваме терористи, а още по-малко пък им даваме поле за действие. — Той прелисти страниците. — И тук някъде просто се оказва, че има един терорист, когото сме обучили, на когото сме дали поле за действие и сега не можем да го открием.
— Да. В общи линии е така — отвърна полковникът.
— Казвате, че се е прочул в Азия, но е отишъл в Европа. Кога?
— Преди около година.
— Защо? Имате ли някакви доказателства?
— Очевидното, предполагам — поясни Питър Ноултън. — Станало му е тясно. Получил се е фал и той се е почувствал застрашен. Бил е бял убиец сред азиатци и това е било много опасно. Дошло е време да се раздвижи. Господ е свидетел, че славата му е достатъчна — нямало е да остане без работа в Европа.
Дейвид Абът се покашля.
— Бих желал да ви предложа друга версия, на която ме наведе Алфред преди няколко минути. — Монаха млъкна и кимна с уважение към Жилет. — Той каза, че се насилваме да обърнем внимание на „беззъба пясъчна акула, докато в това време акулата-чук кръстосва океана“. Струва ми се, че това бе фразата, може да бъркам последователността.
— Да — потвърди мъжът от Националната сигурност. — Имах предвид Карлос, разбира се. Не е Каин този, който трябва да преследваме. А Карлос.
— Разбира се, че Карлос. Най-неуловимият убиец в новата история, човек, за когото повечето от нас са твърдо убедени, че е отговорен — по един или друг начин — за най-трагичните атентати на нашето време. Ти беше съвсем прав, Алфред, а аз не. Не можем да си позволим да пренебрегваме Карлос.
— Благодаря ти — каза Жилет. — Радвам се, че съм убедил някого.
— Така е. Поне мен, донякъде. А и ме накара да се замисля. Представете си какво изкушение е за човек като Каин, който действа във влажен и мръсен свят, претъпкан със скитници, бегълци и корумпирани до мозъка на костите си диктатори. Сигурно е завиждал на Карлос, колко ли го е блазнел по-динамичният, лъскав и луксозен живот в Европа? Колко ли често си е казвал „Аз съм по-добър от Карлос“? Тези хора са
