знаем, опитът на жената наистина е използван за изтеглянето на парите в Париж. Карлос просто е трябвало да направи известно проучване в канадското Министерство на финансите. Останалото е детска играчка за него. Убива приятеля на жената, хвърля я в паника, изключва я от играта и я използва, за да хване Борн.
— Имахте ли възможност да й изпратите съобщение? — попита майорът.
— Опитах се, но не стана. Разбрах, че Мак Хокинс се е обадил на друг човек, работил заедно с въпросната жена Сен-Жак, казва се Алън някой си. Той я инструктирал незабавно да се върне в Канада. Тя му затворила телефона.
— По дяволите! — избухна Уеб.
— Точно така. Ако бяхме успели да я върнем, щяхме да научим доста работи. Тя е ключът. Защо е с него? Защо той е с нея? Няма никакво обяснение.
— За мен още по-малко! — обади се Стивънс. Озадачението му премина в гняв: — Ако искате съдействието на президента — което не обещавам — ще трябва да се изразявате по-ясно.
Абът се обърна към него:
— Преди шест месеца Борн изчезна. Нещо се е случило; не сме сигурни какво точно, но успяхме да сглобим предположение. Казал в Цюрих, че е на път за Марсилия. По-късно — прекалено късно — вече разбрахме. Научил е, че Карлос е приел сделка да очисти Хауърд Лелънд, и се е опитал да го спре… След това нищо. Изчезна. Дали е бил убит? Дали не е издържал на напрежението? Дали се е предал?
— Не мога да го приема — прекъсна го Уеб. — Няма да го приема.
— Знам — каза Монаха. — Точно затова искам да прегледаш този списък. Знаеш кодовете му; тук ги има навсякъде. Виж дали ще забележиш някакви отклонения в Цюрих.
— Ако обичате! — намеси се Стивънс. — Какво си въобразявате? Трябва да имате предвид нещо конкретно, нещо, на което да се основава заключението ви! То ми е необходимо, мистър Абът. Необходимо е на президента.
— И на мен ми се иска същото — отговори Монаха. — Какво сме открили? Всичко и нищо… Две години и десет месеца това е най-прецизно сътворената легенда в архивите ни. Всеки фалшив факт — документиран, всеки ход — определен и узаконен, всеки информатор — мъж или жена — всички контакти и източници имат имена, лица и истории. И с всеки месец, с всяка седмица все по-близо до Карлос… После нищо. Мълчание. Шестмесечен вакуум.
— Не и сега — отбеляза съветникът. — Мълчанието е било нарушено. От кого?
— Нали това е главният въпрос — отвърна възрастният мъж с уморен глас. — Месеци мълчание, последвани от неоправдана и необяснима активност. Работено е със сметката, фишът е променен, прехвърлени са милиони — по всичко личи, че са откраднати. И отгоре на всичко убити хора и поставени клопки за други. Но за кого, от кого? — Монаха поклати уморено глава. — Кой е този човек там?
20.
Лимузината бе паркирана между две улични лампи по диагонал срещу тежките врати с орнаменти на къщата от кафяв камък. На предната седалка седеше униформен шофьор. Такъв човек на кормилото на такава кола не беше необичайна гледка на улицата с три платна. Необичайното в случая бе фактът, че в сянката на дълбоката задна седалка седяха други двама мъже, които явно нямаха никакво намерение да излизат. Вместо това наблюдаваха изхода на къщата, сигурни, че няма да попаднат в обхвата на камерите с инфрачервени лъчи.
Единият от мъжете намести очилата си, очите зад тях бяха като на бухал и оглеждаха подозрително почти всичко, на което се спираха. Алфред Жилет, директор по наблюдение и преценка на личния състав към Съвета за национална сигурност, заговори:
— Как се радвам, че ще присъствам, когато цялата тази арогантност се сгромоляса. А още по-приятно е ти да си инструментът.
— Наистина го мразиш, нали? — каза компаньонът на Жилет, мъж с широки рамене и черен шлифер, с акцент, водещ началото си от някой славянски език.
— Ненавиждам го. Олицетворяваше всичко, което мразя във Вашингтон. Образцовите училища, къщи в Джорджтаун, ранчо във Вирджиния, тихи срещи в тихи клубове. Те си имат своя ограничен малък свят, в който не можеш да се промъкнеш — никой не ти дава. Копелета тъпи. Управляващата самодоволна аристокрация на Вашингтон. Използват интелекта и работата на другите хора, като обличат всичко това в решения с печата на тяхното благоволение. И ако си вън, ставаш част от тази атмосферна цялост, „дяволски добър персонал“.
— Преувеличаваш — каза европеецът, без да сваля поглед от къщата. — Не ти беше лошо там. Иначе никога не бихме се свързали с теб.
Жилет го изгледа накриво.
— Ако не ми беше зле, то е, защото съм твърде необходим на такива като Дейвид Абът. Съхранявам в мозъка си хиляди факти, за които те навярно никога не биха се сетили. За тях просто е по-лесно да ме слагат там, където са въпросите, където трябва да се търсят разрешения на проблеми. Директор по наблюдение и преценка на личния състав! Създадоха този пост и тази титла за мен. И знаеш ли защо?
— Не, Хенри — отговори европеецът, поглеждайки часовника си. — Не знам защо.
— Защото нямат търпението да се ровят часове наред в хиляди резюмета и досиета. Предпочитат да обядват в „Сан Суси“ или да ораторстват в сенатските комисии, като четат страници, изготвени от други — от този невидим и безименен „дяволски добър персонал“.
— Ти си един озлобен човек — каза европеецът.
— Повече, отколкото си представяш. Цял живот върша работа, която тези копелета би трябвало да си вършат сами. И за какво? Титла и някой случаен обяд, където между стридите и ордьовъра се възползват от умствените ми способности. Хора като изключително арогантния Дейвид Абът. Те са нищо без такива като мен.
— Недей да подценяваш Монаха. Карлос не го подценява.
— И да иска, не може. Но той не знае какво да търси. Всичко, което прави Монаха, е забулено в секретност; никой не знае колко грешки е направил. А ако някоя случайно излезе на бял свят, обвиняват хората като мен.
Европеецът прехвърли погледа си от прозореца към Жилет.
— Ти си прекалено емоционален, Алфред — каза той студено. — Внимавай с тази работа.
Бюрократът се усмихна.
— Не ми пречи и мисля, че заслугите ми към Карлос я опрощават. Нека просто да приемем, че се подготвям за конфронтацията, която не бих избегнал за нищо на света.
— Добре казано — продума широкоплещестият.
— А ти? Как ме откри?
— Знаех какво да търся. — Европеецът отново се обърна към прозореца.
— Имам предвид теб самия. Работата, която вършиш. За Карлос.
— Подбудите ми не са толкова сложни. Роден съм в страна, където съдбата на образованите хора зависи от налудничавите и натрапчиви идеи на лумпени, рецитиращи марксистките си литании, без да влагат капка смисъл. Карлос също знае какво да търси.
Жилет се засмя с почти сияещ поглед.
— Значи все пак не сме толкова различни. В нашето западно общество кръвните връзки просто играят ролята на марксистката идеология.
— Може и да е така — съгласи се европеецът, поглеждайки отново към часовника си. — Още малко. Абът винаги хваща совалката в дванайсет през нощта, във Вашингтон му държат сметка за всяка минута.
— Сигурен ли си, че ще излезе сам?
— Винаги така прави, не трябва да го виждат заедно с Елиът Стивънс. Уеб и Стивънс също ще излязат поотделно; обичайният им интервал е двайсет минути един от друг.
— Как намерихте „Тредстоун“?
— Не беше чак толкова трудно. И ти допринесе, Алфред; като част от дяволски добър персонал. —
