— Къде се намирате?
— На около миля южно от Триборо, Ийст Ривър Драйв — отговори майорът.
— Движите се по разписание — долетя глас от високоговорителя.
— Радвам се да го чуя. Това прави деня ми щастлив… сър.
Настъпи кратка пауза. Излиянието на майора не бе коментирано.
— Насочете се към едно-четири-нула, Седем-едно, изток. Потвърдете чрез повторение.
— Едно-четири-нула, изток, седемдесет и едно.
— Спрете извън района. Елате дотам пеша.
— Разбрано.
— Край.
— Край. — Уеб щракна копчето на предавателя и върна микрофона на шофьора. — Забравете този адрес, сержант. Сега името ви фигурира в един много ограничен списък.
— Разбрано, майоре. На тая честота микрофонът ми само ще пращи, каквото и да стане. И все пак щом аз не знам къде е това, а тези колелета едва ли ще ви заведат там, къде ще пожелаете да ви оставя?
Уеб се усмихна.
— През не повече от два квартала. Ако трябва да извървя по-голямо разстояние, нищо чудно да заспя някъде в канавката.
— Какво ще кажете за пресечката на Лекс и Седемдесет и първа?
— През два квартала ли е?
— Не повече от три.
— Ако са три, вие ще бъдете разжалван в редник.
— Тогава едва ли ще мога да ви прибера по-късно, майоре. На редниците не се възлагат подобни задължения.
— Както кажете, капитане. — Уеб затвори очи. Най-сетне щеше да види „Тредстоун Седемдесет и едно“. След цели две години. Знаеше, че трябва да бъде обзет от предчувствия, но не беше. Чувстваше се само изтощен и безполезен. Какво се беше случило?
Шумът на движещите се колела го хипнотизираше, ритъмът се нарушаваше само когато от време на време гумите и бетонната настилка не влизаха в добро сцепление. Звуците извикваха спомени от преди много години — пронизителните гласове на джунглата, сплетени в общ тон. И нощта — онази нощ — се намираше сред ослепителни светлини и експлозии в насечен ритъм. Всичко предвещаваше скорошната му смърт. Но не умря. Чудо, сътворено от човек, му върна живота… годините минаваха, но онази нощ, онези дни не можеха да бъдат забравени. Какво се беше случило, по дяволите?
— Пристигнахме, майоре.
Уеб отвори очи и попи с ръка потта, избила по челото му. Погледна часовника си, стисна дръжката на куфарчето и посегна към ръчката на вратата.
— Ще бъда на това място между двайсет и три нула-нула и двайсет и три и трийсет часа, сержант. Ако не можете да паркирате, обикаляйте наоколо, аз ще ви намеря.
— Да, сър. — Шофьорът се обърна. — Би ли ми казал господин майорът дали по-късно ще ходи някъде надалеч?
— Защо? Някаква друга работа ли имате?
— Е, сър. Знаете, че съм прикрепен към вас, докато не ме освободите. Но тази тежкотоварна кола гълта бензин като ламя. Няма да е зле да я заредя, ако ни очаква път.
— Прав сте. — Майорът замълча. — О’кей. Ще трябва да разберете къде е мястото, защото аз не го знам. Ще отидем до някакво частно летище в Мадисън, Ню Джърси. Трябва да съм там не по-късно от един нула-нула.
— Хрумна ми нещо — каза шофьорът. — Струва ми се, че двайсет и три и трийсет е доста късно, сър.
— Тогава двайсет и три нула-нула. И благодаря. — Уеб слезе, затвори вратата и изчака, докато кафявото возило се влее в движението на Седемдесет и втора улица. Слезе на тротоара и тръгна на юг към Седемдесет и първа.
Четири минути по-късно стоеше пред добре поддържана къща от кафяв камък, чиято богата, но дискретна архитектура напълно хармонираше с останалите къщи на тази улица с три платна. Беше тиха улица, улица, правена с пари — стари пари. И последното място в Манхатън, което някой би заподозрял като място за конспиративна квартира на една от най-гъвкавите разузнавателни организации в страната. Преди двайсет минути майор Гордън Уеб стана един от осемте или десетте човека в страната, които знаеха за съществуването й.
„Тредстоун Седемдесет и едно“.
Изкачи стъпалата, знаейки, че налягането на тежестта му върху вградената в камъка метална решетка под краката му задейства електронни датчици, а те от своя страна задействаха камери, които предаваха образа му на екраните вътре. С изключение на това, знаеше твърде малко за „Тредстоун“, освен че работи денонощно. Малцината избраници, заети тук с работата и денонощното наблюдение, не бяха известни никому.
Той стигна до последното стъпало и позвъни на звънец, обикновен звънец на не съвсем обикновена врата. Майорът го забеляза. Зад тежкото дърво имаше стоманена плоскост, декоративните железни орнаменти всъщност бяха нитове, а голямата месингова дръжка прикриваше няколко стоманени пръчки, които блокираха вратата при задействане на алармата. Уеб погледна прозорците. Доколкото знаеше, всяка стъклена плоскост беше дебела два сантиметра и половина и издържаше 30-калиброви куршуми. „Тредстоун Седемдесет и едно“ бе крепост.
Вратата се отвори и майорът неволно се усмихна при вида на фигурата в рамката, толкова не на място изглеждаше тя. Бе миниатюрна и елегантна сивокоса жена с нежни аристократични черти и осанка, издаваща заможен и благороден произход. Гласът й потвърди оценката му; говорът й бе средноатлантически, школуван в най-добрите университети и в безброй поло-мачове.
— Колко мило от ваша страна, че се отбихте, майоре. Джереми ми писа, че може да наминете. Влизайте. Радваме се да ви видим отново.
— И аз се радвам да ви видя — отговори Уеб, влезе в обзаведеното с вкус фоайе и довърши изречението си, когато вратата се затвори, — но ми се струва, че не знам къде сме се срещали преди.
Жената се засмя.
— О, често сме обядвали заедно.
— С Джереми?
— Разбира се.
— Кой е Джереми?
— Един любещ племенник, който също така е ваш предан приятел. Много приятен младеж. Жалко, че не съществува. — Докато вървяха по дългия коридор, тя го хвана под ръка. — Всичко това е представление за пред съседите, които биха се случили наблизо… Елате, чакат ви.
Минаха под свод и влязоха в огромен хол. Майорът обгърна помещението с поглед. До прозореца стоеше роял, а до него арфа. И навсякъде — и върху рояла, и върху полираните маси, блестящи под светлината на приглушени лампи — имаше снимки в сребърни рамки — спомени за едно минало, изпълнено с охолство и изящество. Яхти, мъже и жени на палубите на презокеански параходи, няколко военни портрета… и разбира се, две превъзходни попадения на някакъв участник в поло-мач. Помещението очевидно принадлежеше към класата, обитаваща тази улица от кафяв камък.
Стигнаха края на коридора; до масивна врата от махагон, чиято дърворезба и железни орнаменти като част от украсата бяха неизменна част от сигурността. Уеб не видя скривалището на обективите на инфрачервената камера, ако изобщо тук имаше такава. Сивокосата жена натисна невидим бутон; майорът чу слабо жужене.
— Вашият приятел пристигна, джентълмени. Приключвайте покера и се залавяйте за работа.
Вратата се отвори и очерта старческата, но все още изправена фигура на Дейвид Абът.
— Радвам се да ви видя, майоре — рече някогашният кротък Монах от Тайните служби и протегна за поздрав ръка.
— И аз се радвам, че съм тук, сър. — Уеб се здрависа. Зад Абът се показа още един внушителен
