източника. Това е всичко, което разбрах.
— Каква е тогава срещата в полунощ?
— Той се приближи до мен, когато излизах, и ми каза нещо много странно. — Джейсън нямаше нужда да съчинява тази част от лъжата. Беше прочел думите от бележката в ресторанта в Аржантьой преди по-малко от час. — Каза: „Може да сте този, за когото се представяте, но може и да не сте, все пак.“ След което ми предложи да се видим на чашка по-късно някъде далеч от Сент Оноре. — Борн видя, че съмненията й се разсейват. Беше успял. Тя възприе плетеницата от лъжи. И защо не? Той беше човек с необикновени умения и изключително убедителен. Не му беше неприятно; той беше Каин.
— Може би е въпросният човек, Джейсън. Нали каза, че ти е необходим само един, може той да е.
— Ще видим. — Борн погледна часовника си. Последните минути преди тръгване бяха започнали да текат; нямаше връщане назад. — Имаме на разположение два часа. Къде остави куфарчето?
— В „Морис“. Там се регистрирах.
— Хайде да го вземем и да отидем да вечеряме. Ти не си яла, нали?
— Не… — Мари направи озадачена физиономия. — Защо да не оставим куфарчето в онзи хотел? Там е на безопасно място. Няма да мислим за него.
— Ще ни трябва, ако се наложи да се махнем бързо оттук — каза той почти грубо на път към бюрото. Сега всичко беше въпрос на интонация, следите от борбата вътре в него се промъкваха постепенно в начина му на говорене, в погледите, докосванията. Не трябваше да й дава повод за тревога, нищо породено от фалшив героизъм; тя щеше да прозре тактиката му. Само толкова, колкото по-късно да разбере истината, когато прочете думите му „Всичко свърши. Намерих следите…“
— Какво ти е, скъпи?
— Нищо. — Хамелеонът се усмихна. — Просто съм уморен и може би малко обезкуражен.
— О, небеса, защо? Някакъв човек иска да се срещне тайно с теб през нощта, човек, който работи с телефонна централа. Той може да ти помогне! Убеден си също, че си отхвърлил всички, с изключение на жената, като възможни връзки на Карлос. Тя би трябвало да има какво да ти каже — независимо дали иска, или не. Дори с цената на живота си. Струва ми се, че това би ти помогнало.
— Трудно ми е да ти обясня — каза Джейсън, загледан в отражението й в огледалото. — Ще трябва да осъзнаеш какво открих.
— Това, което си открил?
— Това, което открих. Твърдение. Един различен свят — продължи Борн, посягайки към бутилката уиски и чашата, — различни хора. Свят — мек, красив и разпуснат, с множество светлинки и тъмно кадифе. Възприемат сериозно само клюките и прищевките си. Всеки от тези вятърничави хора — включително въпросната жена — би могъл да е агент на Карлос и да не го знае, даже да не подозира. Човек като Карлос би използвал подобни хора, всеки като него би го направил, включително и аз… Ето това открих. Обезкуражаващо е.
— И неубедително. Каквото и да си мислиш, тези хора вземат решения съвсем съзнателно. Самолюбието им, за което спомена, не би допуснало друго; те мислят. А знаеш ли аз какво мисля? Мисля, че си уморен, гладен и че едно-две питиета няма да ти се отразят зле. Ще ми се да оставиш всичко настрана тази вечер. Доста ти се събра за един ден.
— Не мога да го направя — заяви той рязко.
— Добре, не можеш — отговори тя, отбранявайки се.
— Извинявай, груб съм.
— Да, знам. — Тя тръгна към банята. — Ще се поосвежа малко и можем да тръгваме… Налей си едно малко, скъпи. Ще ти дойде добре.
— Мари?
— Да?
— Опитай се да ме разбереш. Това, което открих, ме потиска. Мислех, че ще е различно. И по- лесно.
— Докато ти търсеше, аз чаках, Джейсън. Без да знам какво става. Също не ми беше лесно.
— Трябваше, струва ми се, да се обадиш в Канада. Направи ли го?
Тя спря за миг.
— Не — отговори. — Беше много късно.
Вратата на банята се затвори. Борн прекоси стаята и отиде до бюрото. Отвори чекмеджето, извади лист, взе химикалката и написа:
Всичко свърши. Намерих следите. Върни се в Канада и не казвай нищо, за да нямаме неприятности и двамата. Знам къде да те намеря.
Той сгъна листа и го пъхна в плик, но не го запечата, докато търсеше портфейла си. Извади френски и швейцарски банкноти, пъхна ги в сгънатия лист и запечата плика. Отгоре написа:
Мари
Отчаяно му се искаше да добави:
Моя любов, моя най-скъпа обич!
Не го направи. Не можеше.
Вратата на банята се отвори, той пъхна плика в джоба на сакото си.
— Много бързо — каза.
— Така ли? Не мисля. Какво правиш?
— Търсех химикалка — отговори и грабна химикалката си. — Ако човекът има какво да ми съобщи, ще трябва да си го запиша.
Мари стоеше до бюрото; хвърли поглед на празната и суха чаша.
— Не си пил.
— Пих от бутилката.
— Виждам. Ще тръгваме ли?
Чакаха в коридора асансьора, който шумно се приближаваше. Тишината помежду им бе почти непоносима. Той посегна и хвана ръката й. Тя се вкопчи в неговата и се вгледа в лицето му. Очите й му говореха, че самообладанието й е подложено на изпитание, но не знае защо. Получаваше тихи сигнали, недостатъчно силни, недостатъчно остри, за да са сигнали за опасност. Но ги имаше и тя ги чуваше. Беше част от последните минути, жестоки, необратими, прелюдия към окончателното му заминаване.
О, господи, толкова те обичам. Ти си до мен, докосваме се и аз умирам. Но не бива и ти да умреш заедно с мен. Не бива. Аз съм Каин.
— Ще се оправим — каза.
Металната клетка спря, разтърсвайки се шумно. Джейсън отвори месинговата решетка, след което изрече на един дъх.
— О, по дяволите, забравих.
— Какво?
— Портфейла си. Днес следобед го оставих в чекмеджето на бюрото, за да си нямам случайно неприятности на Сент Оноре. Чакай ме във фоайето. — Избута я леко през вратата и натисна бутона със свободната си ръка. — Ей сега слизам. — Затвори решетката; месинговата мрежа прегради пътя на учудения й поглед. Той се обърна и закрачи бавно към стаята.
Вътре извади плика от джоба си и го сложи под лампата на нощното й шкафче. Погледна го с неописуема болка.
— Сбогом, любов моя — прошепна.
Борн чакаше под ситния дъжд пред хотел „Морис“ на Рю дьо Риволи и наблюдаваше Мари през стъклената входна врата. Тя беше пред рецепцията и се подписваше за дипломатическото куфарче, което й подаваха през гишето. Сега явно искаше сметката от леко озадачения служител. Стаята бе наета за не повече от шест часа. Изминаха две минути, преди да й подадат разписката. Неохотно: това не беше обичайното поведение на гост на „Морис“. Все пак цял Париж гъмжеше от такива импулсивни посетители.
