капана за него, Каин.
Аз съм Каин. Аз съм смърт.
Статията представляваше всъщност две статии — странна смесица от факти и предположения — спекулациите започваха там, където свършваха доказателствата. Първата част обвиняваше служител на канадското правителство, икономистката Мари Сент-Жак, че е замесена в три убийства, още повече, че отпечатъците от пръстите й са били потвърдени от правителството на Канада. В допълнение полицията намерила ключ от стая в „Карийон дю Лак“, очевидно загубен по време на произшествието на Гисан Се. Това бил ключът от стаята на Мари Сент-Жак, даден й от служителя на хотела, който я запомнил добре — изглеждала невероятно разтревожена и нервна. Последното доказателство бил пистолет, открит недалеч от Щепдекщрасе в една пресечка близо до мястото на други две убийства. Балистичната експертиза потвърдила, че това е оръжието, с което са били извършени убийствата, и отново, разбира се, имало отпечатъци от пръсти, потвърдени от канадското правителство. Отпечатъците били на Мари Сент-Жак.
Тук вече статията се отклоняваше от фактите и разказваше за слухове на Банхофщрасе, че чрез компютър е била извършена кражба на милиони от тайна шифрована сметка, принадлежаща на американска корпорация с название „Тредстоун Седемдесет и едно“. Фигурираше името на банката, беше, естествено, Гемайншафт. Но всичко останало беше вятър и мъгла, спекулации, а не факти. Според „източници, пожелали да останат анонимни“, някакъв американец, притежаващ точния шифър, прехвърлил милиони в парижка банка, като поставил специални изисквания за установяване на самоличността на онзи, който оперира със сметката. Съучастниците му чакали в Париж и вероятно изтеглили милионите и изчезнали. Успехът на операцията се обясняваше с това, че американецът притежавал точния код на сметката в Гемайншафт, удар, станал възможен посредством проникване в банковия компютър, по-точно в определената последователност на годината, месеца и деня на вкарване в компютъра — стандартна процедура при тайните банкови сметки. Подобен анализ би могъл да се направи само чрез използване на съвършени компютърни похвати и абсолютно познаване на швейцарските банкови процедури. Запитан за това банков служител, хер Валтер Апфел, направил всеобщо достояние факта, че се провежда разследване, засягащо дела на американската компания, за което обаче съгласно швейцарските закони, „банката няма право да изнася каквито и да било данни. Никому.“
Тук се потвърждаваше връзката с Мари Сент-Жак. Тя беше описана като много добре запознат с банковите процедури правителствен служител, както и опитен компютърен програмист. Подозираха я като съучастник, чиято квалифицирана помощ е била необходима за извършването на внушителна кражба. Имаше и заподозрян мъж; било съобщено, че са я виждали в компанията му в „Карийон дю Лак“.
Мари прочете статията и остави вестника да падне на пода. При този звук Борн я погледна над ръба на леглото. Тя се взираше в стената, обладана от някакво странно спокойствие. Беше последната реакция, която той очакваше. Приключи бързо четенето. Чувстваше се потиснат и безпомощен и за момент не можа да каже нищо. След това гласът му се възвърна и той проговори.
— Лъжи. И то все заради мен и това, което съм. Изобличават те, за да намерят мен. Съжалявам, и то повече, отколкото си представяш.
Мари отмести очи от стената и го погледна.
— Написаното тук далеч надхвърля рамките на лъжата, Джейсън. Има прекалено много истина, за да са само лъжи.
— Истина? Единствената истина е, че си била в Цюрих! Никога не си докосвала пистолет и изобщо не си била в никаква пресечка близо до Щепдекщрасе, не си губила ключ от хотела и въобще не си минавала покрай Гемайншафт.
— Съгласна съм, но аз не ти говоря за тази истина.
— А за коя?
— Гемайншафт. „Тредстоун Седемдесет и едно“, Апфел. Вярно е и самият факт, че са споменали който и да е от тях — и най-вече изказването на Апфел е невероятно. Швейцарските банкери са твърде предпазливи. Те не предизвикват закона, поне не по този начин. Фразите са прекалено резки. Въпросите относно тайните на влоговете са едни от най-неприкосновените в Швейцария. Апфел би могъл да отиде за няколко години зад решетките заради изявлението си, дори само заради позоваването на подобна банкова сметка, да не говорим за потвърждаването й поименно. Освен ако не му е било заповядано да го каже, и то от власт, достатъчно силна, за да го предпази от правосъдието. — Тя млъкна и погледът й се върна на стената. — Защо? Защо Гемайншафт или „Тредстоун“, или Апфел изобщо са включени в тази измишльотина?
— Казах ти. Те искат мен и знаят, че сме заедно. Карлос знае, че сме заедно. Намери ли теб, намира и мен.
— Не, Джейсън, това надхвърля възможностите на Карлос. Ти наистина нямаш понятие от швейцарските закони. Никакъв Карлос не би могъл да ги наруши така. — Тя го погледна, без да го вижда, гледаше през нейните си собствени мъгли. — Историята не е една, а две. И двете се градят на лъжи, а първата е свързана с втората посредством фина спекулация — публична спекулация — относно банкова криза, която никога не би станала публична, освен ако и докато не се извърши щателно частно разследване, което да докаже фактите. И втората история — явно фалшивото твърдение, че от Гемайншафт са откраднати милиони, тя е добавена, залепена към също толкова фалшивата история, че ме издирват за убийството на трима души в Цюрих. Добавили са я. Нарочно.
— Обясни ми го, ако обичаш.
— То е тук, Джейсън. Повярвай ми, като ти казвам — то е точно пред нас.
— Кое?
— Някой се опитва да ни изпрати послание.
19.
Тежката военна кола се понесе в южна посока по Манхатън Ийст Ривър Драйв, фаровете й осветяваха топящите се остатъци от мартенския сняг. Майорът на задната седалка задряма, дългото му тяло бе отпуснато в ъгъла, а краката му бяха протегнати напред. В скута му лежеше куфарче, на чиято дръжка бе прикрепена тънка найлонова нишка, минаваща през десния му ръкав чак до колана. През последните девет часа беше махал тази предохранителна мярка само два пъти. Първият път, когато напусна Цюрих, и отново, когато пристигна на летище Кенеди. И на двете места обаче служители от американското правителство наблюдаваха митническите служители внимателно, а още по-внимателно куфарчето. Те не знаеха защо; беше им наредено просто да наблюдават проверката и при най-малкото отклонение от стандартните процедури — което означаваше някакъв неоправдан интерес към куфарчето — трябваше да се намесят. Ако е необходимо, с оръжие.
Чу се внезапно тихо звънтене. Майорът отвори очи и поднесе лявата китка пред лицето си. Звукът идваше от алармата на ръката му; той натисна бутона на часовника си и хвърли поглед на втория кръг на часовника с две часови зони. Първата показваше цюрихско време, а втората нюйоркско. Беше нагласил часовника да звъни преди двайсет и четири часа, когато получи заповедите по телекса. Връзката щеше да се осъществи в следващите три минути. Това щеше да стане, помисли майорът, ако Железния задник беше толкова точен, колкото очакваше да бъдат подчинените му. Офицерът се протегна, крепейки внимателно куфарчето на коленете си, наклони се напред и заговори на шофьора.
— Сержант, бихте ли нагласили радиостанцията на хиляда четиристотин и трийсет мегахерца, ако обичате?
— Да, сър. — Сержантът превключи две копчета на радиото под арматурното табло и завъртя приемника на честота 1430. — Готово, майоре.
— Благодаря. Микрофонът ще стигне ли дотук?
— Не знам. Никога не съм опитвал. — Шофьорът извади малкия пластмасов микрофон от поставката и разтегна към седалката спираловидния кабел. — Да, всичко е наред.
От говорителя се понесе пращене, предавателят търсеше и заглушаваше честотата по електронен път. Съобщението щеше да последва след няколко секунди. Така и стана.
— Тредстоун? Тредстоун, потвърдете, моля.
— Тредстоун приема — обади се майор Гордън Уеб. — Чувам ви. Продължавайте.
