което е било, вече не съществува и е вероятно никога да не го е имало, защото аз не го помня. Това, което човек не помни, не съществува… за него.
— Скъпи мой, скъпи мой. Не им давай да ти причинят това! — Думите й, изречени на глас, сега не я стреснаха, той сякаш беше тук в стаята, слушаше, възприемаше собствените си думи, изгаряше от желание да избяга, да изчезне… с нея. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че той не би могъл да го направи; не би могъл да възприеме една полуистина или три четвърти лъжа.
Искат да го оставят в изолация.
Кои бяха те? Отговорът се намираше в Канада, а връзката с Канада бе прерязана. И там беше заложена клопка.
Джейсън бе прав за Париж; тя също го почувства. Каквото и да беше, то се намираше тук. Ако успееха да намерят поне един човек, който да повдигне завесата, позволявайки му да види, че е бил манипулиран. Тогава биха могли да се задават други въпроси, чиито отговори не биха го тласкали повече към самоунищожение. Ако някой успееше да го убеди, че каквото и несъществуващо в паметта му престъпление да бе извършил, е бил само пионка в друго, много по-голямо престъпление, той сигурно би бил способен да си отиде, да изчезне заедно с нея. Зависеше от много неща. Това, което любимият й трябваше да каже на самия себе си, беше „не“, че миналото повече не съществува, а обратното, и той би могъл да живее с него и да го остави в покой. Ето от тази поправка се нуждаеше той. И от убеждението, че какъвто и да е бил, това е нищо в сравнение с това, което враговете се опитват да внушат на целия свят, защото иначе не биха могли да го манипулират. Той беше жертвеното животно, чиято смърт трябваше да отмени нечия друга. Ако само успееше да проумее това; ако само би могла да го убеди. Ако не успееше, щеше да го загуби. Щяха да й го отнемат; щяха да го убият.
Те.
— Кои сте вие? — изкрещя на прозореца, на парижките светлини отвън. — Къде сте?
Почувства студен полъх върху лицето си, сякаш стъклото се бе разтворило и нощният вятър нахлуваше вътре. После нещо стегна гърлото й. За момент не можа да преглътне… не можеше да диша. Този момент отмина и тя вдъхна отново. Изплаши се. Беше й се случвало и преди, през първата им нощ в Париж, когато бе излязла от кафето, за да се срещне с него на стъпалата на „Клюни“. Вървеше бързо надолу по Сент Мишел. Студеният полъх, стягането в гърлото… не можеше да диша. По-късно й се струваше, че е разбрала защо; в същия този момент, на няколко сгради разстояние от нея, в Сорбоната, Джейсън бе стигнал до заключение, което щеше да отхвърли след няколко минути — но то бе станало точно в този момент. Беше решил да не се връща при нея.
— Стига! — изкрещя. — Това е лудост — добави, поклащайки глава, с поглед в часовника на ръката си. Беше излязъл преди пет часа. Къде е? Къде е?
Борн слезе от таксито пред поизносения елегантен хотел на Монпарнас. Следващият час щеше да е най-трудният в живота му, по-точно в кратката част от него, която помнеше. Живот — бяло петно преди Пор Ноар и кошмар оттогава насам. Кошмарът щеше да продължи, но вече щеше да живее в него сам; обичаше я прекалено много, за да иска от нея да го спаси. Щеше да намери начин да изчезне, отнасяйки със себе си доказателствата, които я свързваха с Каин. Замисълът му бе прост и се състоеше в следното: щеше да излезе на някаква измислена среща и да не се върне. А по някое време в следващия един час щеше да й напише бележка.
Всичко свърши. Намерих следите. Върни се в Канада и не казвай нищо, за да нямаме неприятности и двамата. Знам къде да те намеря.
Последното беше лъжа — никога нямаше да я потърси — но трябваше да й остави последна надежда, та дори и само за да я накара да се качи на самолета за Отава. След време — с времето — седмиците им, прекарани заедно, щяха да се превърнат в ревностно пазена съкровена тайна. Спомените за краткото, но бурно щастие щяха да потънат в забрава и да изплуват само в особено редки моменти. А след това и да изчезнат, защото животът принадлежеше на активните спомени; останалите постепенно губеха значението си. Никой не знаеше това по-добре от него.
Прекоси фоайето, кимна на портиера, който седеше на мястото си зад мраморното гише и четеше вестник. Мъжът едва отклони поглед към него, като отбеляза единствено, че влезлият е гост на хотела.
Асансьорът потрепери и потегли шумно към четвъртия етаж. Джейсън пое дълбоко дъх и посегна към вратата; най-много от всичко трябваше да избягва да се вълнува, не биваше да подава сигнал за опасност с думи или поглед. Хамелеонът трябваше да се слее с тихата гора, където нямаше хайка за диви животни. Знаеше какво да каже; беше го обмислил внимателно, както и бележката, която щеше да й остави.
— Повечето време обикалях насам-натам — каза й. Прегърна я, прекара пръсти през тъмната й червена коса, залюля главата й на рамото си… чувствайки неизмерима болка. — Преследвах разни ужасни продавачки, наслушах се на глупости и пих кафета, маскиран като вкиснат глупак. В „Ле Класик“ само си загубих времето; там е зоологическа градина. Истински цирк, но си мисля, че едва ли някой знае нещо съществено. Един ми се видя подозрителен, но може да е просто отракан французин, който се прави на американец.
— Мъж ли? — попита Мари, потискайки треперенето си.
— Мъж, оператор на телефонната централа — отвърна Борн и извика в съзнанието си образите на ослепителните експлозии, мрак и силни ветрове, така както си беше представил и непознатото лице, което познаваше толкова добре. Сега беше просто уред; той извикваше образите. — Съгласих се да се срещна с него около полунощ на Бастринк на Рю дез Отфьой.
— Какво каза той?
— Малко неща, но успя да ме заинтригува. Забелязах, че ме наблюдава, докато разпитвах наоколо. Там имаше доста хора, така че можех да се движа свободно и да говоря със служителите.
— Въпроси ли? Какви въпроси им задава?
— Каквито се сетих на място. Главно за шефката им, не знам точно каква се води. Ако вземем предвид случилото се днес следобед, би трябвало да е на ръба на истерията, в случай че тя е пряката връзка с Карлос. Видях я. Нямаше нищо такова. Държеше се, като че ли беше просто един добър ден за магазина и нищо повече.
— Но тя е връзка в смисъла, който ти твърдиш. Нали Д’Амакур обясни. Фишът.
— Индиректна. Обаждат й се и й казват какво да говори, след което тя се обажда на друг телефон. — Все пак, помисли си Джейсън, това твърдение отговаря донякъде на истината. Жаклин Лавие наистина беше непряка свръзка.
— Не вярвам ей така да си обикалял и да си разпитвал, без да събудиш подозрение — възрази Мари.
— Точно така беше — отговори Борн. — Защото се представих за американски писател, събиращ материал за статия, посветена на бутиците по Сент Оноре. За многотиражно списание.
— Не е лошо като идея, Джейсън.
— Свърши работа. Никой не иска да остане незабелязан.
— И какво научи?
— Както и останалите места от този сорт, „Ле Класик“ си има собствена клиентела, богати хора, повечето се познават. Обичайните клюки и интриги вървят в комплект с целия този театър. Карлос знае какво прави. Обикновено обслужване по телефона, номера на който няма да намериш в телефонния указател.
— Това хората там ли ти го казаха? — попита Мари, без да отпуска ръцете му, без да сваля поглед от очите му.
— Не така многословно — подхвърли, обезпокоен от признаците на недоверие. — Непрекъснато изтъкваха таланта на този Бержерон, но всяко нещо води към друго. Можеш да получиш обща представа. Изглежда, всичко се върти около въпросната шефка. Доколкото разбрах, тя е истински справочник за подобна информация, въпреки че не вярвам да ми каже нещо друго, освен, че е направила услуга на някого — по споразумение — и че този някой ще се окаже друг, направил услуга на трети. Нищо не води към
