Бъркаш. Така започна. За мен.
— Ясно — каза Борн, опитвайки се отново да придаде естествено звучене на гласа си. — Нашата информация, разбира се, е различна. Направихме избора си въз основа на това, което мислехме, че знаем.
— Погрешен избор, мосю. Това, което ви казах, е истината.
— Знам.
— Тогава значи стигнахме до нашия компромис?
— Защо не?
— Добре. — Жената облекчено вдигна чашата с вино до устните си. — Ще видите, че така е по-добре за всички.
— Това… няма особено значение в момента. — Гласът му едва се чуваше и той го знаеше. Какво каза? Какво беше казал току-що? Защо го беше казал?… Мъглата го обгръщаше отново, грохотът ставаше все по- силен; болката се връщаше в слепоочията му. — Имам предвид… имам предвид, както казахте, че така е по-добре за всички. — Чувстваше — виждаше — погледа на Лавие върху себе си, поглед, който го изучаваше. — Едно наистина разумно решение.
— Разбира се, че е… Зле ли сте?
— Казах, нищо ми няма; ще ми мине.
— Радвам се. Сега бихте ли ме извинили за момент?
— Не! — Джейсън сграбчи ръката й.
— S’il vous plait, monsieur62. Просто искам да оправя малко грима си. Ако предпочитате, стойте отвън до вратата.
— Тръгваме. Можете да се отбиете по пътя. — Борн махна на келнера за сметката.
— Както желаете — каза тя, наблюдавайки го.
Той стоеше в полутъмния коридор, в сенките между отблясъци от скритите в ламперията на тавана лампи. От другата страна бе дамската тоалетна, на чиято врата с малки позлатени букви пишеше Dames. Хубави хора — стройни жени и елегантни мъже — продължаваха да минават покрай него; орбитата бе подобна на тази на „Ле Класик“. Жаклин Лавие си беше у дома.
Беше в дамската тоалетна вече цели десет минути, факт, който би обезпокоил Джейсън, ако бе способен да се съсредоточи върху времето. Но той не беше; главата му пламтеше. Шумът и болката го измъчваха, всеки нерв крещеше от болка, всяка фибра бе изпълнена с ужас. Взираше се пред себе си, загърбил мъртъвците. Миналото извираше от очите на истината. Бяха го търсили и той ги беше виждал. Каин… Каин… Каин!
Тръсна глава и вдигна очи към черния таван. Трябваше да се раздвижи; не можеше да си позволи да се плъзга по наклонената плоскост и да пада в бездната, изпълнена с мрак и силни ветрове. Трябваше да взима решения… Не, те бяха взети; оставаше само да ги осъществи.
Мари. Мари? О, господи, любов моя, колко неправи сме били!
Пое дълбоко въздух и погледна часовника — хронометъра, получен в замяна на тънко парче златна бижутерия, принадлежала на един маркиз от Южна Франция. Той е човек с необикновени умения, изключително агресивен… Признанието не го радваше. Погледна отсреща към дамската тоалетна.
Къде се бавеше Жаклин Лавие? Защо не излизаше? Какво се надяваше да постигне, като стои вътре? Слава богу, че се сети да попита портиера дали там има телефон, онзи отговори отрицателно и посочи апарата пред входа. Лавие в този момент стоеше редом и сама чу отговора, а и разбра целта на въпроса.
Внезапен взрив светлина го заслепи. Политна назад и се облегна на стената с ръце пред очите. Болката! О, боже! Очите му горяха!
И тогава чу думите, изречени през любезния смях на елегантните мъже и жени, преминаващи през коридора.
— За спомен от вечерята ви в „Роже“, мосю — изрече момичето от персонала, държейки вертикално фотоапарат за дръжката на светкавицата. — Снимката ще е готова след няколко минути. С благопожелания от „Роже“.
Борн остана неподвижен, осъзнавайки, че не може да счупи фотоапарата, и тогава усети ужаса на друго прозрение.
— Защо мен? — попита.
— Вашата приятелка помоли за това, мосю — отговори момичето, като кимна към дамската тоалетна. — Разговорихме се вътре. Щастлив човек сте, тя е прекрасна лейди. Помоли ме да ви предам това. — И тя му подаде сгъната бележка. Джейсън я взе, а през това време момичето се отдалечи към входа на ресторанта.
Вашето неразположение ме безпокои, както, сигурна съм, и вас, мой нови приятелю. Може би сте това, което твърдите, че сте, но възможно е и да не сте. Ще получа отговора след не повече от половин час. Една приятелски настроена дама се съгласи да се обади по телефона вместо мен и снимката е на път за Париж. Не можете да я спрете, както и не можете да спрете тези, които сега са на път към Аржантьой. Ако ние наистина сме постигнали компромис, това не би трябвало да ви безпокои — както вашето неразположение безпокои мен — и ще продължим разговора си, когато пристигнат моите съдружници.
Казват, че Каин е истински хамелеон, появяващ се в най-различни образи, като в повечето случаи е доста убедителен. Казват също така, че е склонен към насилие и внезапни промени в настроението. И това се нарича неразположение, нали?
Хукна надолу по тъмните улици на Аржантьой след отдалечаващата се табела на покрива на едно такси; то сви зад ъгъла и изчезна. Той спря, дишайки тежко и се огледа за друго във всички посоки: нямаше. Портиерът в „Роже“ му бе казал, че ще са необходими десет, петнайсет минути, докато дойде кола; той като мосю не е дал поръчка по-рано. Оказа се, че капанът е бил заложен и той беше влязъл в него.
Там отпред! Светлина, друго такси! Втурна се към него. Трябваше да го спре; трябваше да се върне в Париж. При Мари.
Отново бе в лабиринт и се мяташе слепешком насам-натам, знаейки, че в крайна сметка няма изход. Но оттук нататък трябваше да се състезава сам; решението му бе твърдо. Нямаше да има никакви дебати и разисквания, плачове и невъзможни аргументи за любов и несигурност. Защото вече бе сигурен. Знаеше кой е… какво е бил; беше виновен за всичко, в което го обвиняваха. Както и подозираше всъщност.
Час-два нямаше да казва нищо. Просто щеше да гледа и да говори за всичко, освен за истината. Щеше да я люби. И след това да си отиде; тя никога нямаше да разбере кога и той никога нямаше да й каже защо.. Дължеше й го; щеше много да я боли за известно време, но тази болка щеше да е много по-малка от онази, която би й причинил печатът на Каин.
Каин!
Мари! Мари! Какво съм направил?
— Такси! Такси!
18.
Изчезвай от Париж! Веднага! Каквото и да вършиш в момента, зарязвай го и изчезвай!… Това е заповед на твоето правителство… Те искат да се махнеш оттам. Искат да го оставят в изолация.
Мари загаси цигарата си в пепелника на нощното шкафче, погледът й попадна върху броя на „Тайм“ отпреди четири години, мисълта й се насочи към зловещата игра, в която Джейсън я бе принудил да се включи.
— Не ме интересува! — каза тя високо на себе си и се стресна от звука на гласа си в празната стая. Отиде до прозореца, същия прозорец, до който беше стоял и той, гледайки навън, изплашен, опитвайки се да я накара да разбере.
Трябва да разбера някои неща… достатъчно, за да мога да взема решение, но може би не всичко. Една част от мен трябва да остане способна… да избяга, да изчезне. Трябва да мога да кажа на себе си, че това,
