рисковано проникване. Това бе замяна — неговият живот срещу по-малка загуба. Урокът от Северната провинция.
Не искаше да стане по този начин. Имаше толкова много начини да го отстранят, толкова много паникьосани мъже във Вашингтон и Берлин, за да го оставят да оцелее. В най-добрия случай щеше да има компромис. В най-лошия… „срутването“ на „Тортюгас“ нямаше да е достатъчно, обвинителният акт щеше да бъде всичко за него.
Пистолетът бе пристегнат към главата му, вързан с лента от ризата, която стискаше със зъби. Той плуваше към корпуса на кораба, като държеше главата си над водата и пазеше сух, доколкото беше възможно, ударния механизъм на своето оръжие. Цената на това беше уста, пълна с гадна, замърсена с мазут вода и допир на голяма морска змиорка, привлечена, а после отблъсната от бялата плът, която се движеше. Всичко това беше ужасно противно.
Достигна корпуса. Вълните удряха меко и непрекъснато по твърдото тъмно туловище. Насочи се към кърмата на кораба наострил очи и уши за да открие доказателства за живот.
Нищо, освен непрекъснатото плискане на водата.
На палубата имаше светлина, но никакво движение, никакви сенки, никакви гласове. Само монотонна, безцветна светлина от верига голи крушки на черни жици, люлеещи се бавно в ленивия ритъм на корпуса. От страната на пристанището, откъм доковете бяха опънати две въжета, завързани за колове на кея, пуснати откъм кърмата и средата на кораба. Дискове за плъхове бяха сложени на всеки десет фута, дебелите кафяви въжета бяха почернели от грес и петролни мазнини. Като приближи, Дейвид видя само един пазач, седнал на стол до огромните товарни врати, които бяха затворени. Столът беше опрян до стената на склада, две мрежести лампи, покрити от метални сенници, бяха поставени от двете страни на широката врата. Пазачът беше облечен в маскировъчните дрехи от Habichtsnest. Той четеше книга. По някаква причина този факт се стори странен на Дейвид. Изведнъж, от западната част на складовия док се чуха стъпки. Бяха бавни, сигурни, без да се опитват да заглушат шума.
Пазачът вдигна глава от книгата. Между коловете Дейвид забеляза втора фигура. Това беше друг пазач в униформа на Ринеман Носеше кожена кутия, същата кутия, каквато имаха мъртвите мъже от Тераза Верде 15.
Пазачът на стола се усмихна и заговори на правия часовой. На немски език.
— Да си сменим местата ако искаш — каза мъжът на стола, — почини си за малко.
— Не, благодаря — отговори мъжът с радиото. — По-добре да ходя. Времето минава по-бързо.
— Нещо ново от Луджан?
— Нищо. Все още голяма възбуда. Чуват се още викове от време на време. Всеки дава заповеди.
— Чудя се какво ли се е случило в Телмо?
— Доколкото знам, работата е лоша. Блокират ни, изпратили са хора на изхода на Очо Кале.
— Чу ли това?
— Не. Говорих с Жералдо. Той и Луис са тук. На улицата, пред склада.
— Надявам се да не събудят курвите. — Мъжът с радиото се засмя. — Дори Жералдо може да е по- добър от тези кучета.
— Не се басирай за това — отговори пазачът на стола. Охраняващият, който се движеше, се засмя отново и продължи на изток в своето самотно патрулиране около сградата. Мъжът на стола отново започна да чете.
Дейвид се обърна към корпуса на траулера.
Ръцете му започнаха да се уморяват; отвратително миришещите боди на пристанището атакуваха ноздрите му. Имаше и нещо друго, с което той трябваше да се съобразява сега — Юджиин Лайънс.
Лайънс беше на четвърт миля оттук, диагонално по вода, на четири извиващи се пресечки от началото на Очо Кале. Ако патрулите на Ринеман започнат да кръстосват района, те ще намерят превозното средство на военноморската база с Лайънс в него. Това е обстоятелство, което той не беше предвидил. А трябваше да го предвиди.
Но сега не можеше да мисли за това.
Той достигна средата на дясната страна и се задържа на ръба на водата, давайки миг почивка на ръцете и раменете си. Траулерът бе в класификацията на средните кораби — не повече от седемдесет, осемдесет фута дължина и около трийсет фута напречна корабна греда. По нормалните стандарти и от това, което Дейвид можеше да види, като приближи кораба в тъмнината, кабините в средната и в кърмовата част бяха дълги около петнайсет-двайсет фута, с врати и илюминатори от двете страни. Ако диамантите от „Коенинг“ са на борда, изглежда логично да са в кабината на кърмата, най-отдалечена от нормалните места за работа на екипажа. Кабините на кърмата са по-широки и по-малко посещавани. И ако Ашър Фелд е прав, че двама или трима учени от Пеенемюнде изследват под микроскопи продуктите от „Коенинг“, те несъмнено имат напрегната програма, а това изисква изолация.
Дейвид установи, че диша по-лесно. Скоро щеше да разбере дали диамантите са на борда или не. След минути ще знае.
Развърза лентата от главата си, от която се стичаше вода, и хвана здраво пистолета. Парчето от ризата отплува встрани. Той се задържа на ръба и погледна нагоре. Перилото бе шест-седем фута над водата; щеше да се нуждае и от двете си ръце, за да се добере до палубата.
Изплю остатъците от мръсната вода в устата си и стисна дулото на пистолета между зъбите си. Единственото му облекло беше панталонът и той потопи ръце под водата, а след това ги затърка по плата с усилие, за да отстрани мазнините от естуарната вода.
Той стисна издатината на линията отново и с протегната дясна ръка изхвърли тялото си от водата и достигна следващия тънък ръб на корпуса. Пръстите му сграбчиха половининчовата издатина, той се изтегли нагоре, като сложи лявата си ръка до дясната и притисна тялото си до твърдото дърво за баланс. Босите му крака бяха близо до повърхността на водата, а перилата — на не повече от три фута над него.
Бавно повдигна колене, докато пръстите на двата му крака стъпиха на ръба до ватерлинията. Спря да си поеме въздух; знаеше, че няма да издържи дълго, подпрян така на тънкия ръб. Стегна мускулите на корема си, изтласка се силно, до болка, с пръстите на краката си от ръба, протегна се възможно най-високо и изви ръце навън; осъзнаваше, че ако не успее да се хване за перилата, ще падне обратно във водата. А плясъкът щеше да предизвика тревога.
Лявата му ръка достигна ръба, дясната се изплъзна, но това беше достатъчно.
Издигна се до перилата, ожули гърдите си в грапавия потъмнял корпус; кръв изби по кожата му. Прехвърли лявата си ръка от другата страна и извади пистолета от устата. Намираше се точно там, където искаше да бъде — в средата между кабините на носа и кърмата, стените им го скриваха от пазачите на товарния док.
Безшумно се прехвърли през перилата на тясната палуба и приведен направи необходимите крачки до стената на кабината. Притисна гръб към дървените летви и бавно се изправи. Стъпка по стъпка се придвижи към първия илюминатор на предната кабина. Светлината вътре бе частично закрита от примитивна завеска, отворена леко, за да влиза въздух. На втория илюминатор, малко по-нататък, нямаше такова препятствие, но той беше само на един фут от ъгъла на стената и беше възможно някой караул, който не се вижда откъм водата, да го наблюдава безпрепятствено. Можеше да види какво има вътре само през първото прозорче.
Погледна вътре, с буза, прилепена към захабената гума, опасваща илюминатора. „Завесата“ беше парче черна мушама, закрепено назад под ъгъл. Вътре светлината беше каквато си я представяше — единична крушка, спусната от тавана на дебела жица, която излиза навън през кръглия прозорец и е включена в мрежата на кея.
Генераторите на кораба не се използваха, когато е на док. Имаше парче метал с неопределена форма, което висеше от едната страна на крушката. Отначало Дейвид не разбра предназначението му, но после се досети, че парчето метал отклонява светлината на крушката от задната част на кабината, където под сгънатата мушама имаше две койки. На тях спяха мъже. Светлината беше включена, но те бяха в сянка. В далечния край на кабината до стената имаше дълга маса с необичаен вид — като болничен или лабораторен плот. Тя беше покрита с опъната бяла, безупречно чиста мушама, а върху нея на еднакво разстояние бяха подредени четири мощни микроскопа. До всеки инструмент имаше силна лампа — всички жици водеха до дванайсетволтова солидна батерия под масата. На пода пред микроскопите имаше четири стола с високи
