Сделката на Ринеман

ми, нямам друг изход.

По-ниският мъж обърна глава, умолявайки тихо по-високия. Възрастният човек, когото Дейвид държеше здраво, беше водачът Дейвид знаеше това. Един възрастен… alter-Anfuhrer винаги заема мястото на лидер при германците.

По-високият учен от Пеенемюнде тръгна, правеше всяка крачка със страх, към далечния край на клиничния работен плот, където имаше редица от ключове на стената. Взе един и колебливо отиде до най- близкия метален сандък. Наведе се надолу и сложи ключа в ключалката, секретът щракна и се отключи.

— Отвори капака! — изкомандва Сполдинг. Безпокойството му стана причина шепотът му да бъде по- висок, твърде висок, както сам осъзна.

Капакът на железния сандък бе тежък, германецът трябваше да го вдигне с две ръце, бръчките около очите и устата му издаваха усилие. Като достигна деветдесетградусов ъгъл, веригите от двете страни се опънаха, чу се щракане на закопчалка и капакът се застопори наместо.

Вътре имаше дузини еднакви отделения в нещо, наподобяващо плъзгащи се табли, нещо подобно на голяма сложна кутия за рибарски принадлежности. Чак сега Дейвид разбра, че предната част на стоманената кутия е на панти; тя също можеше да бъде отворена или свалена, още по-точно — позволяваше на таблите да се плъзгат навън.

Във всяко отделение имаше два малки тежки хартиени плика и бе постлано с пластове мека хартия. Само на горната табла имаше дузини от пликове.

Дейвид освободи възрастния човек, като го подбутваше обратно към моряшките легла. Размаха пистолета към високия германец, който отвори сандъка, и му заповяда да се присъедини към другите двама. Протегна ръка към стоманения сандък, извади малък плик и го приближи към устата си. Скъса ръба със зъби. Изтърси го на земята — мажи прозрачни късчета самороден диамант се разпиляха по пода на кабината.

Диамантите от „Коенинг“.

Наблюдаваше германските учени, докато смачкваше плика. Те се бяха втренчили в камъчетата на пода.

„Защо не?“ — помисли Дейвид. „В тази кабина бе решението за Пеенемюнде. В онези сандъци бяха инструментите, които ще сеят смърт върху стотици хиляди, тъй както и проектите за жироскопи, за които бяха разменени, щяха да направят възможна по-нататъшната смърт, по-нататъшното избиване.“

Бе готов да хвърли плика с отвращение и да напълни джобовете си с другите, когато очите му уловиха някакъв надпис. Той изпъна плика, с пистолет, насочен към германците, и погледна надолу. Единствената дума бе:

Истински. Естествени. Този плик, тази табла, този стоманен сандък бяха минали проверка.

Бръкна долу и грабна толкова пликове, колкото можа да вземе с лявата си ръка, и ги пъхна в джоба на панталона си.

Това беше всичко, от което имаше нужда за обвинението.

Това беше всичко. Това бе значението.

Имаше още едно нещо, което можеше да направи. От още по-актуално практическо естество. Прекоси до работния плот и отиде до редицата от четири микроскопа, удряйки с дулото на пистолета си поотделно всяко оптическо стъкло и всеки окуляр. Погледна за лабораторна кутия, от тези, в които се носи оптическо оборудване. Трябваше да има такава!

Тя беше на пода под дългата маса. Изрита я с босия си крак и се наведе да отвори закопчалката. Още процепи и табли, само че тези бяха пълни с оптически стъкла и мажи черни тръбички, в които да се слагат те.

Наведе се и преобърна кутията, дузини от кръглите оптически стъкла изпадаха от кутията на пода. Бързо, доколкото можеше, грабна най-близкия бял стол и го стовари върху купчината от стъкла.

Разрушението не бе пълно, но повредите бяха достатъчни може би за четирийсет и осем часа. Започна да се изправя, оръжието му, все още насочено към учените, очите и ушите му нащрек. Той го чу! Той го усети. И едновременно разбра, че ако не се отмести, ще бъде убит. Хвърли се на пода вдясно, ръката над и зад него се спусна надолу, ножът на карабината разряза въздуха и се отправи към мястото, където преди по-малко от секунда бе неговият врат.

Той бе забравил проклетия щик на пода. Беше го захвърлил. Пазачът, вече дошъл в съзнание го беше взел.

Нацистът успя да изкрещи преди Сполдинг да скочи върху коленичилата фигура, удряйки главата му върху дървения под с такава сила, че кръвта мигновено бликна на тънки струйки от нея. Но този единствен вик бе достатъчен.

— Има ли нещо лошо? — дойде глас отвън, двайсет ярда встрани, от товарния док. — Хайнрих! Извика ли?

Нямаше секунда, дори миг за колебание. Дейвид изтича до стоманената врата, издърпа я да се отвори и притича зад ъгъла на стената, до закритата част от перилата. Докато правеше това, се показа пазач, караулът от носа на траулера. Пушката му беше на височината на кръста и той стреля.

Сполдинг също стреля. Но чак когато разбра, че е ударен. Куршумът на нациста бе засегнал кръста в страничната част, чувстваше кръвта да просмуква в панталона му.

Хвърли се през перилата във водата и чу викове и крясъци от кабината и на кея.

Той се бореше с мръсната тиня на Рио и се опитваше да държи главата си отгоре. Къде беше? В каква посока? Накъде? За Бога, накъде?

Виковете вече бяха по-силни, прожектори бяха запалени из целия траулер, като кръстосваха и водите в пристанището. Чуваше крещящи по радиото мъже, както могат да крещят само паникьосани хора. Бяха обвиняващи, безпомощни.

Изведнъж Дейвид осъзна не тук нямаше лодки. От кея не идваха лодки с прожектори и мощни пушки, което би било гибел за него.

Нямаше лодки.

И той почти се засмя. Операцията в Очо Кале бе толкова секретна, че те не позволяваха на малки съдове да акостират в опустелия район.

Държеше страната си, доколкото бе възможно, плувайки под водата, и правеше това толкова бързо, колкото можеше. Траулерът и крещящите пазачи на Ринеман и Алтмюлер избледняваха в леката мъгла на пристанището. Сполдинг се опитваше да държи главата си отгоре, надявайки се на Бога, че плува в правилна посока.

Чувстваше, че е ужасно уморен, но не можеше да си позволи да се отпусне. Не можеше да си позволи това! Не и сега!

Той имаше обвинението срещу „Тортюгас“! Той погледна вехите на траулера. Може би на двеста, триста ярда. Бяха десните вехи, десните кейове! Те… те трябваше да бъдат!

Почувства, че водата около него се раздвижи и тогава видя морските змиорки да се удрят по тялото му. Кръвта от раната ги привличаше. Отвратителна маса от пляскащи, огромни червеи се бяха събрали около него.

Той удряше и риташе и се опитваше да сподави вика си. Удряше водите пред себе си, ръцете му бяха в непрекъснат допир с мазните змии на пристанището. Очите му бяха пълни със светещи точки и проблясъци от жълто и бяло, гърлото му бе сухо във водата, челото му пулсираше.

Когато вече изглеждаше, че викът ще се изтръгне, че не може да не се изтръгне, усети ръка в своята ръка. Почувства да повдигат раменете му, чу гърлените звуци на ужасения си глас, дълбок, уплашен, отвъд собствената му издръжливост. Успя да погледне надолу и да види, докато кракът му продължаваше да се влачи по стълбата, множеството змиорки под себе си.

Юджиин Лайънс го носеше, носеше го! Към автомобила на военноморската база. Той бе доловил, но още не осъзнаваше факта, че Лайънс го сложи внимателно на задната седалка.

След това Лайънс се качи след него и Дейвид разбра, въпреки че не можеше да проумее… Лайънс го удряше. Силно. Много силно.