Сделката на Ринеман

Дейвид започна да се смее отново; смехът му и този път беше кратък, но добродушен.

— Много далеч си от нещата. Много далеч. Може да има екзекуции, но не и моята. До снощи знаех само половината от цялата история. Сега знам цялата… Не, не и моята екзекуция. От друга страна, ти действително имаш проблем. Знам това, все пак четирите години, прекарани в Лисабон, са ме научили на някои неща.

— И какъв ми е проблемът?

— Ако стоката от „Коенинг“, намираща се в Очо Кале, не бъде доставена, то Алтмюлер ще изпрати цял батальон тайни агенти в Буенос Айрес. Няма да можеш да се отървеш.

Отново тишина. А именно в тази тишина беше потвърждението, че Дейвид е прав.

— Значи сме съюзници — каза Ринеман. — За една нощ си напреднал много. Поел си опасен риск и си прескочил много препятствия. Възхищавам се от подобни агресивни амбиции. Сигурен съм, че може да се уреди нещо.

— И аз бях сигурен, че ти ще си сигурен.

— Ще обсъждаме ли някакви конкретни цифри?

Дейвид се изсмя тихо.

— Плащането от теб е като… преди снощи. Само половината. Нека твоята половина бъде щедра. В Швейцария. Втората половина ще бъде платена в Щатите. До края на живота си ще имам много щедри подчинени. — Дейвид изведнъж проговори отсечено. — Искам да знам имена.

— Не разбирам…

— Помисли си. На мъжете, които са в дъното на тази операция. От американска страна. Техните имена искам да знам. Не имената на счетоводител, нито пък на объркан бригаден генерал. Останалите… Без тези имена няма да има никаква сделка. Никакви шифри.

— Учудващо — мъжът от Лисабон няма никаква съвест — продължи Ринеман явно респектирай. — Ти си… както казвате вие, американците… доста отвратителен човек.

— Имах възможност да наблюдавам майсторите в действие. Помислих… и си казах — защо пък не?

Ринеман явно не бе слушал отговора на Дейвид. Изведнъж интонацията му започна да издава подозрение.

— Ако си стигнал до този извод снощи… за лично обогатяване, защо направи онова снощи? Трябва да ти кажа, че повредата не е непоправима, но защо я направи?

— По най-прости причини. Не бях мислил по този въпрос снощи. Не бях стигнал до този извод… снощи. — „Господ ми е свидетел, че това бе самата истина“, помисли си Дейвид.

— Да. Мисля, че разбирам — каза финансистът. — Една много хуманна реакция…

— Искам да получа и остатъка от плановете — прекъсна го Сполдинг. — А ти искаш да изпратя шифъра. За да спазим разписанието, ще разполагаме с трийсет и шест часа, с толеранс два — три часа. Ще ти се обадя в шест часа. Бъди готов да действаш.

Дейвид затвори телефона. Пое дълбоко въздух и осъзна, че се поти, а малката къщичка беше хладна. През отворения прозорец подухваше лек ветрец откъм полята, пердетата се люлееха. Той погледна Лайънс, който седеше и го наблюдаваше от един висок плетен стол.

— Как се справих? — попита той.

Физикът преглътна и проговори. На Сполдинг му дойде наум, че или вече свикваше с напрегнатия глас на Лайънс, или говорът на Лайънс се подобряваше.

— Много… убедително. Като изключим само… потта по лицето и израза… в очите ти. — Лайънс се усмихна, след което моментално зададе сериозен въпрос. — Има ли… шанс да получим остатъка от чертежите?

Дейвид запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата си. Глътна дима, погледна към леко люлеещите се пердета на отворения прозорец и се обърна към физика.

— Мисля, че трябва да се разберем, докторе. Не ми пука въобще за тези чертежи. Може би трябва да ме интересуват, но всъщност въобще не ми пука за тях. И ако, за да се сдобием с тях, трябва да рискуваме онзи траулер да стигне до подводницата, е абсурдно. Що се отнася до мен, ние притежаваме три четвърти от всичко, което има. А това е дяволски много… Има едно-единствено нещо, което искам — имената… Имам доказателствата, сега ми трябват имената.

— Искаш отмъщение — каза тихо Лайънс.

— Да!… Исусе! Да, искам отмъщение! — Дейвид загаси току-що запалената си цигара, прекоси стаята, отиде до отворения прозорец и погледна навън към полята — Извинявай, не исках да ти викам. Или може би трябва. Ти чу какво каза Фелд, видя какво донесох от Очо Капе. Знаеш цялата гнила… отвратителна история.

— Знам, че… онези мъже, които управляват самолетите… не са отговорни… Знам, че вярвам, че… Германия трябва да изгуби тази война.

— За Бога! — почти изрева Дейвид, обръщайки се от прозореца. — Ти видя! Ти поне трябва да разбереш!

— Искаш да кажеш… че няма значение? Не вярвам на всичко това… а смятам, че и ти не го вярваш.

— Не знам в какво вярвам!… Не, всъщност знам. Знам на какво се съпротивлявам, защото именно то не оставя място за вяра… А това значи, че искам да знам тези имена.

— Трябва да ги получиш… Въпросите ти са страхотни… от морално естество. Смятам, че ще ти причиняват болка… дълги години. — Лайънс явно не можеше да прекъсне потока от думи. — Признавам… без значение какво точно се случи… че Ашър Фелд е прав. Тази война не трябва да бъде изтъргувана, а… трябва да бъде спечелена.

Лайънс спря да говори и потърка гърлото Дейвид прекоси стаята до масата, на която Лайънс държеше кана с вода и наля една чаша. Той я занесе на изморения физик и му я подаде. На Дейвид му дойде на ум, докато отговаряше на жеста на благодарност, че е странно… От всички мъже, които познаваше, този изтощен отшелник, който стоеше пред него, не би спечелил нищо от края на войната. Нито от нейното съкращаване. И все пак Юджиин Лайънс беше развълнуван от ангажимента на Ашър Фелд. Може би в личната болка, която изпитваше, Лайънс осъзнаваше по-простите въпроси, които собствената му ярост бе изопачила.

Ашър Фелд. Хотел „Алвер“.

— Слушай ме — каза Сполдинг. — Ако има някакъв шанс… а може да съществува такъв, ще се опитаме да получим и чертежите. Има възможност за сделка, доста опасна… не за нас, а за твоя приятел Ашър Фелд. Ще видим. Не обещавам нищо. Първо трябва да получа имената… Това е успореден маршрут, докато науча имената. Ринеман трябва да смята, че искам чертежите точно толкава, колкото и той иска диамантите… Ще видим.

Чу се слабият, странен звънец на провинциалния телефон. Сполдинг вдигна слушалката.

— Балард е — каза гласът загрижено.

— Да, Боби?

— Надявам се, че си чист. Разпространяват се доста глупости, които говорят за обратното. Продължавам под предположението, че разумен човек не би се озовал пред военния съд, за да бъде осъден на дълги години затвор само за няколко долара.

— Съвсем разумно предположение. Какво има? Получи ли информацията?

— Най-напред най-важното. А то е, че военноморската база те иска жив или мъртъв, състоянието не е от значение. Лично аз смятам, че биха предпочели да си мъртъв.

— Открили са Миихан и шофьора…

— Точно така! След като са били търкаляни и съблечени по гащи от някой странстващ разбойник. Полудели са! Те повдигнаха въпроса с тази глупост да не бъде алармирано посолството за това, че Феърфакс те издирва. Феърфакс е съвпадение, в действителност самите те те искат. За нападение, кражба и така нататък.

— Добре. Това можеше да се очаква.

— Да се очаква ли? Ох, много си забавен! Смятам, че не е необходимо да ти казвам за Гранвил.