Сделката на Ринеман

капака на колелата. Най-после взе ковашки чук и, за изненада на мълчаливия гаучо, удари по панелите на вратите, каросерията и покрива на колата.

Когато свърши автомобилът от военноморската база изглеждаше като всяка една таратайка от дълбоката провинция.

Тръгнаха от пътя към примитивна автострада, където при телефонна кабина на кръстопътя обърнаха на изток, към Буенос Айрес. Сполдинг настъпи педала на газта, вибрациите причиниха тракане на раздрънкан метал из колата. Лайънс държеше на коленете си разтворената карта и ако беше вярно, можеха да стигнат в района на Луджан без да пътуват по главни магистрали. С това намаляваха опасността да бъдат разкрити от патрулите на военноморската база, които сигурно вече са по пътя.

Проклетата ирония! — помисли Дейвид. Безопасност… безопасност за Джиин, за него също… Действително… бе в контакт със същия враг, с който се бе борил толкова ожесточено повече от три година. Един враг, станал съдружник чрез невероятни събития, измами, извършени във Вашингтон и Берлин.

Какво каза Щолц? Оставеше философията на мъже с велики дела.

Значение и безсмислие?

Дейвид едва не подмина почти скрития вход на Habichtsnest. Приближаваше го от обратната страна по странична отсечка от пътя, по която бе пътувал само веднъж, и то през нощта. Причина за да намали и да погледне наляво, където забеляза редици черни следи от гуми върху светлата повърхност на входа. Те бяха скорошни и горещото слънце или непрекъснатият трафик не бяха успели да ги изтрият. Дейвид си спомни думите на пазача от кея в Очо Кале.

… Има голямо викаш.

Дейвид си представяше Ринеман, крещящ заповедите си, колона препускащи „Бентли“-та и „Пакард“-и, пищящи пронизително при излизането от скрития път на Habichtsnest в посока към тихата улица в Сан Телмо.

И без съмнение по-късно, в часовете преди изгрева — други автомобили с други, изпотени и уплашени верни хора да препускат към малкия изолиран полуостров, където бе Очо Кале.

С известна професионална гордост Сполдинг размишляваше, че той беше ги възпрял добре.

И двата лагера. Всички врагове.

Неясен план идваше на фокус, но само с контурите си. Зависеше от това, какво ги очаква в Habichtsnest.

И от тихите думи на омраза изречени от Ашър Фелд.

Патрулите, в техните маскировъчни униформи насочиха пушките си към приближаващия автомобил. Други държаха кучета, които се дърпаха на ремъци, оголили зъби, лаещи ожесточено. Мъжът зад електрическата врата издаваше заповеди на тези отпред. Четирима от охраната изтичаха до колата и дръпнаха смачканите врати за да се отворят Сполдинг и Лайънс излязоха те бяха притиснати към превозното средство на военноморската база и претърсени.

Дейвид обръщаше главата си, като оглеждаше продължението на оградата отвъд двете страни. Той прецени височината и здравината на свръзките, точките на електрически контакти на отсечките между дебелите стълбове. Ъглите на козирката.

Това беше част от неговия план.

Джиин изтича към него през терасата. Той я прегърна мълчаливо, за няколко секунди. Това беше кратък миг на здрав разсъдък и той бе благодарен за това.

Ринеман стоеше до парапета на около двайсет фута, а до него беше Щолц. Тесните очи на Ринеман гледаха Дейвид иззад торбичките на потъмнялата от слънцето плът. Погледът изразяваше враждебност, но и уважение. И Дейвид знаеше това.

Имаше и трети мъж. Висок блондин в бял костюм „Палм Бийч“, седнал до покритата със стъкло маса. Сполдинг не го познаваше.

— Дейвид, Дейвид. Какво направих? — Джиин не го пускаше. Той гледаше меката й кестенява коса, отговаряйки й тихо.

— Спаси живота ми, между другото…

— Третият райх има изключително задълбочено наблюдение, мисис Камрън — прекъсна го Щолц като се усмихна. — Ние наблюдаваме всички евреи, особено професионалистите. Знаем, че бяхте приятели с доктора в Палермо и още, че полковникът бе ранен. Всичко това беше доста просто.

— Включва ли вашето наблюдение над евреите и мъжа до вас? — попита Сполдинг монотонно.

Щолц пребледня леко, погледът му се премести директно от Ринеман към блондина на стола.

— Хер Ринеман разбра какво искам да кажа — каза Щолц. — Говоря прагматично за необходимото наблюдение на вражески елементи.

— Да, спомням си — каза Дейвид, освобождавайки се от Джиин, като я прегърна през раменете. — Бяхте много ясен вчера за необходимостта от някои практически стъпки. Съжалявам, че изпуснахте лекцията, Ринеман. Отнасяше се до концентрацията на еврейски пари… Ние сме тук. Хайде да започваме.

Ринеман отстъпи от парапета.

— Да, но най-напред така, че… кръгът да е затворен, искам да ви представя един познат, който долетя от Берлин. По неутрални пътища, разбира се. Искам да ви дам възможност да контактувате директно с него. Размяната е по-естествена по този начин.

Сполдинг погледна към блондина в белия „Палм Бийч“, костюм. Очите им се срещнаха.

— Франц Алтмюлер, Министерство на въоръженията, Берлин — каза Дейвид.

— Полковник Дейвид Сполдинг. Феърфакс. Бивш от Португалия — Мъжът от Лисабон — допълни Алтмюлер.

— Вие сте чакали — добави Ринеман, — които се бият като дяволи и безчестят домовете си. Казвам го и за двамата. И двамата да го чуете… А сега, полковник, да продължим.

Щолц отведе Лайънс долу до подстриганата тревна площ край басейна. Тук, до голяма кръгла маса, стоеше човек от охраната на Ринеман с метално дипломатическо куфарче в ръка. Лайънс седна с гръб към балкона, а пазачът вдигна куфарчето на масата.

— Отвори го — изкомандва Ерих Ринеман отгоре.

Пазачът изпълни заповедта, Лайънс извади плановете и ги разтвори на масата.

Алтмюлер проговори.

— Остани с него, Щолц.

Щолц погледна нагоре учуден, но не каза нищо. Той отиде до ръба на басейна и седна на стола с втренчени в Лайънс очи Алтмюлер се обърна към Джиин:

— Може ли да поговоря с полковника, моля?

Джиин погледна към Сполдинг. Тя пусна ръката си от неговата и отиде в далечния край на балкона. Ринеман остана в средата, гледайки надолу към Лайънс.

— Заради нас двамата — каза Алтмюлер — мисля, че ще трябва да ми разкажете какво стана в Сан Телмо.

Дейвид наблюдаваше внимателно германеца. Алтмюлер не лъжеше, не се опитваше да му устрои клопка. Той не знаеше за Хаганах. Не знаеше и за Ашър Фелд. Това беше единственият шанс на Сполдинг.

— Гестапо — каза Дейвид, обличайки лъжата в простотата на убеждението.

— Невъзможно! — Алтмюлер сякаш изстреля думата. — Знаете, че е невъзможно! Аз съм тук!

— Имах работа с Гестапо — в най-различни случаи, почти четири години. Познавам неприятеля, повярвайте ми.

— Грешите! Не е възможно такова нещо!

— Вие сте прекарали твърде много време в министерството, но недостатъчно в полето на действие. Искате ли да направя професионален анализ?