Сделката на Ринеман

цялото си тяло.

Бе попаднал в преплетени остри корени и се блъсна в основата на дърво. Хвана се за корема, острата болка подсказваше, че раната вече е отворена. Ще трябва да я държи, да я притиска… да я попива. Полото му бе пропито цялото в пот и кръв… собствената му кръв и тази на добермана… цялото бе накъсано от многобройните падания и препъвания.

Но бе успял.

Или поне почти бе успял.

Бе успял да излезе извън базата. Бе свободен от Habichtsnest.

Огледа се наоколо и видя втория „Люгер“ на земята в лунната светлина… Този, който беше в колана му, щеше да му стигне. Ако ли не, то вторият нямаше да му бъде от полза — затова го остави.

Магистралата не беше на повече от половин миля. Пролази в храсталака, за да си поеме дъх, за да възстанови поне отчасти малкото сила, която му бе останала. Щеше да се нуждае от нея за остатъка от пътуването.

Кучешкият лай сега се чуваше все по силно, а охраната беше само на няколкостотин ярда от него. И изведнъж отново го обхвана паника. Какво, в името на Бога, бе мислил! Какво правеше?

Какво правеше?

Лежеше в храсталака, предполагайки, предполагайки, че е свободен!

А беше ли свободен наистина?

Въоръжени мъже и свирепи… яростно свирепи… животни бяха само на метри от него.

Изведнъж чу думи команди, викове… Крещеше се в очакване, с ярост.

— Freilassen! Die Hunde Freilassen!

Пускаха кучетата! Водачите смятаха, че плячката им е в ръцете! Кучетата пуснати, за да разкъсат плячката!

Видя лъчи светлина над хълма преди да види животните. И ето, че силуетите им се появиха рязко по хребета, а после и по наклона. Пет, осем, дузина надбягващи се чудовищни силуети, препускащи към омразната цел, идващи все по-близо, предусещащи дивия завършек на своята гонитба — зажаднели да забият зъби в плът.

Дейвид беше хипнотизиран, започна да му се повдига, от ужасната гледка, която го преследваше.

Цялата област беше осветена като проблясваща диадема, пращящ свистящ звук на електричество изпълни въздуха. Кучетата едно по едно се блъскаха във високата телена ограда. Късите козини се запалиха; ужасяващо, продължително скимтене на умиращи животни изпълни нощта.

В страх или ужас се чуха изстрели от хребета на хълма. Мъжете бягаха на всички посоки… някои към кучетата и оградата, други — встрани, но повечето побягнаха по пътя назад.

Дейвид пропълзя изпод храсталака и започна да тича към гората.

Беше наистина свободен!

Затворът, който представляваше Habichtsnest, ограничаваше преследвачите му… той бе свободен!

Притискайки корема си, той побягна в тъмнината.

Край магистралата имаше посипан пясък и чакъл. Препъвайки се, той излезе от гората и се строполи върху малките остри камъчета. Погледът му беше размазан, гърлото — сухо, устата му — гранясала от повръщането от страх. Осъзна, че не може да се изправи. Не можеше да стои прав.

Видя автомобил в далечината надясно. Идваше от запад. Движеше се с голяма скорост, фаровете му проблясваха непрекъснато. Ту бяха включени, ту се изключваха, включени, изключени. Включени, включени, включени… изключени, изключени, изключени, с промеждутъци.

Това бе сигнал!

Но той не можеше да се изправи! Не можеше да се изправи!

И ето че изведнъж чу името си. Викано едновременно от няколко гласа през отворените прозорци. Едновременно! Монотонно, също като монотонна песен!

… Сполдинг, Сполдинг, Сполдинг…

Колата точно щеше да го отмине! Не можеше да се изправи!

Протегна се към колана си и извади „Люгер“-а оттам. Стреля два пъти, едва успявайки да натисне спусъка.

След втория изстрел… всичко потъна в тъмнина.

Почувства нежните пръсти, опипващи раната, почувства вибрациите на автомобила.

Отвори очи.

Ашър Фелд го гледаше, главата му беше в скута на Фелд. Евреинът се усмихна.

— Всичко ще се изясни. Нека докторът да зашие раната. Трябва да те закърпи бързо.

Дейвид повдигна глава, докато Фелд придържаше врата му. Втори мъж, млад човек, седеше също на задната седалка наведен над корема му; краката на Сполдинг бяха протегнати върху краката на младия човек. Човекът държеше марля и пинсети в ръка.

— Ще почувствате минимална божа — каза той със същия необичаен британски акцент, който Дейвид бе чувал толкова често напоследък. — Смятам, че ви е достатъчно това. Локализирано е.

— Какво?

— Просто новокаин — отговори докторът — Ще завържа отново шевовете тук. Ръката ви е пълна с антибиотик… пречистен в йерусалимска лаборатория, между впрочем. — Младият човек се усмихна.

— Какво? Къде…

— Няма време — прекъсна го Фелд тихо, спокойно, но настойчиво. — На път сме към „Мендарро“. Самолетът чака. Няма да има никакво вмешателство.

— Чертежите във вас ли са?

— Завързани за стълбите, Лисабон. Не очаквахме чак такова удобство. Смятахме, че може да са на балкона или може би на горния етаж. Нашествието ни бе светкавично, слава богу. Охраната на Ринеман се движеше бързо. Но все пак недостатъчно бързо… Добра работа, тази стълба. Ти как успя да се справиш?

Дейвид се усмихна, въпреки „минималната“ болка. Трудно му беше да говори:

— Успях, защото… никой не искаше чертежите да стоят извън полезрението му. Не е ли смешно?

— Радвам се, че смяташ така. Това качество ще ти е необходимо.

— Какво?… Джиин? — Сполдинг започна да се изправя от неудобната поза. Фелд притисна раменете му, а докторът стори същото с кръста му.

— Не, полковник. Не се случило нищо с госпожа Камрън или с физика. Те ще бъдат изведени от Буенос Айрес със сигурност сутринта… А бреговото затъмнение ще бъде прекъснато всеки миг. Радарите ще открият веднага траулера…

Дейвид вдигна ръка и спря евреина. Пое въздух няколко пъти, за да може да проговори:

— Свържете се с военноморската база. Кажете им, че срещата е насрочена за след около… четири часа… от часа, в който траулерът напусне Очо Кале. Изчислете максималната скорост на траулера… полукръг в диаметър… и следете тези очертания.

— Браво — каза Ашър Фелд — Ще се свържем с тях.

Младият доктор бе приключил. Наведе се напред и започна да говори приятно.

— Като се вземе всичко предвид, тези шевове са толкова добри, колкото ако са правени в Батесда. По- добри от онези, които са ви били направени на дясното рамо; това е била ужасна работа. Можете да седнете вече. Само внимателно.

Дейвид беше забравил. Британският медик на Азорските острови… като че ли бе преди векове… та той бе получил хиляди упреци от професионалните си събратя. Неправилно. Той бе получил нареждания да осигури тръгването на американския офицер от летище „Лейджис“ в срок от един час.

Сполдинг се повдигна и седна, подпомаган от двамата мъже от Хаганах.

— Ринеман е мъртъв — каза той просто. — Ринеман свинята го няма вече. Няма да има повече