Сделката на Ринеман

преговори. Кажете на хората си.

— Благодаря — каза Ашър Фелд.

Те продължиха пътя си в пълно мълчание в следващите няколко минути. Вече можеха да се видят светлините на летището.

Фелд проговори:

— Чертежите са в самолета. Нашите хора ги охраняват… Съжалявам, че трябва да излетиш тази вечер. Щеше да е по-добре, ако пилотът е сам. Но това е невъзможно.

— Затова бях изпратен тук.

— Страхувам се, че всичко е малко по-сложно. Прекалено много ти се струпа, ранен си лошо. По всички правила трябва да влезеш в болница… Но това ще трябва да почака.

— О…? — Дейвид осъзна, че Фелд искаше да му каже нещо, което дори този прагматичен евреин намираше трудно за изразяване. — По-добре да ми кажеш…

— Ще трябва да се справяш с това по свой собствен начин, полковник — прекъсна го Фелд. — Виждаш ли, хората във Вашингтон не те очакват да бъдеш в този самолет. Те поръчаха да бъдеш очистен.

43

Бригаден генерал Алан Суонсън напоследък служещ в Министерството на войната, се беше самоубил. Онези, които го познаваха, казваха, че напрежението в работата, невероятните количества доставки, които трябваше да осигурява ежедневно, са станали причина за самоубийството на този отдаден на службата офицер патриот. Те също служеха, макар и далеч зад бойните линии, подновяваха военните машини с цялата си самоотвержена енергия, която притежаваха.

От Феърфакс, Вирджиния, огромната, чувствителна по отношение на сигурността база, която съхраняваше тайните на Централното съюзническо разузнаване, изчезна един подполковник на име Айра Бардън. Просто изчезна — единия ден бе там, а на другия вече беше изчезнал в пълна мъгла. С него бяха изчезнали и няколко досиета с гриф „Строго секретно“ от хранилището. Онова, което смущаваше хората, запознати с тях, бе информацията, която съдържаха. В основната си част това бяха лични досиета на нацисти от висшия ешелон, замесени в концентрационните лагери. Това не бе онзи тип разузнавателна информация, която един родоотстъпник би откраднал. Досието на самия Айра Бардън бе изтеглено и поставено в архивите. Бяха изпратени съболезнователни телеграми до семейството му. Подполковник Бардън бе от отдела за военни операции. Изчезнал при изпълнение на служебните си задачи. Странно, но семейството въобще не настоя за разследване. Което, разбира се, бе тяхно право… Странно.

Криптографът от Лисабон, на име Маршал, бе открит сред хълмовете на. Баската провинция. Оказа се, че бил ранен в погранична престрелка и излекуван от партизани. Докладите за смъртта му били преднамерено силно преувеличени. Немското разузнаване било по следите му. Все пак, въпреки всичко, той продължи да изпълнява задълженията си, но бе ограничен в пределите на посолството. Бе изпратил лично съобщение до стар негов приятел, за който смяташе, че ще се безпокои — до полковник Дейвид Сполдинг. Съобщението бе забавно, написано по странен начин. Той искаше да съобщи на Сполдинг, че не изпитва лоши чувства към него заради прекараната му ваканция в Южна Америка. Шифровчикът също бил във ваканция. Имаше кодове, които трябваше да бъдат разбити… ако можеха да бъдат открити. Трябва да се събират и да прекарват ваканциите заедно. Добрите приятели правят точно това.

Имаше още един криптограф. В Буенос Айрес. Робърт Балард. Държавният департамент го оценяваше високо, вече. Криптографът от Буенос Айрес бе открил огромна грешка в шифрограма и бе поел личната отговорност не само да я постави под въпрос, но и да откаже да я признае за автентична. Чрез серии от сериозни недоразумения и погрешни разузнавателни данни от Министерството на войната бе издадена заповед за моментална екзекуция на полковник Сполдинг. Шифърът гласеше — предателство. Родоотстъпничество при изпълнение на служебните задължения. Балард бе демонстрирал голяма доза смелост, като отказа да потвърди такава заповед с гриф от особена важност. А Държавния департамент не беше склонен да поставя в неудобно положение Министерството на войната.

Аерофизикът д-р Юджиин Лайънс бе откаран обратно в Пасадина. Някои неща… се бяха случили с доктора. Беше му предложен и той прие изгоден и значим договор с лабораториите на „Спери Ранд Пасифик“, най-добрите в страната. Бе настанен в болница в Лос Анджелис за операция на гърлото… Прогнозата бе шейсет и четири процента в негова полза, ако, разбира се, има желание. А такова имаше. Имаше още нещо около Лайънс. Благодарение на договора си той бе успял да получи банков заем и започна да строи странна по форма къща в средиземноморски стил в един от тихите участъци на Сан Фернандо Вали.

Госпожа Джиин Камрън се завърна на Източния бряг на Мериленд… Престоят й там трая два дни. Държавният департамент, по лична молба на посланик Хендерсън Гранвил от Буенос Айрес, изпрати благодарствено писмо на госпожа Камрън. Въпреки че статутът й не беше на официално лице, нейното присъствие в посолството се бе оказало твърде полезно. Тя бе успяла да поддържа отворени връзките между различните фракции в неутралния град, често излагани на опасност от дипломатическите нужди. Официалните лица от Държавния департамент решиха да връчат писмото на госпожа Камрън на малка церемония с председател — виден заместник-министър. Министерството бе изненадано, че не можа да открие госпожа Камрън в семейната й къща на източния бряг на Мериленд. Тя се намираше във Вашингтон.

В хотел „Шоръм“. В същия хотел бе регистриран и полковник Дейвид Сполдинг… Това беше нещо повече от съвпадение, може би, но то нямаше да попречи на връчването на благодарственото писмо. Не и в тези дни. Не и във Вашингтон.

Полковник Дейвид Сполдинг погледна нагоре към потъмнелия камък и квадратните колони на Министерството на войната. Придърпа шинела си, нагласявайки тежката дреха върху превръзката през рамото му. Това беше последният път, когато той обличаше униформа и влизаше в тази сграда. Започна да се изкачва по стълбите.

Любопитно, помисли си той. Вече три седмици, откакто се бе върнал обратно в страната, и всеки ден, всяка нощ бе премислял думите, които ще каже този следобед. Яростта, внезапната промяна… опустошението. Негодуванието, което щеше да продължи цял един живот. Но животът трябваше да продължи и по някакъв странен начин силните му емоции бяха отшумели. Сега чувстваше само умора, която му напомняше постоянно, че трябва да приключи най-после с този въпрос и да се захване с нещо значимо. Някъде.

С Джиин.

Той знаеше, че мъжете, които са измислили „Тортюгас“, не могат да бъдат достигнати с думи. Думите за съвест са изгубили всякакъв смисъл за хора като тях. Също както и за него често пъти бяха губили смисъл. Това също бе едно от техните престъпления; те бяха загърбили… благоприличието. От толкова много хора. За толкова малко.

Сполдинг остави шинела си във външната канцелария и влезе в малката стая за съвещания. Те вече бяха там, мъжете от операция „Тортюгас“.

Уолтър Кендъл.

Хауард Оливър.

Джонатан Крафт.

Никой от масата не стана на крака. Седяха мълчаливо. Всеки един от тях бе вперил поглед в него. В погледите им се четеше смесица от омраза и страх… които често не могат да се разграничат.

Бяха готови да се бият, да протестират… да се спасяват. Те вече бяха провели своите дискусии и бяха стигнали до стратегията.

„Толкова са ясни“, помисли Дейвид.

Застана до края на масата; бръкна в джоба си и извади диамантите. Хвърли ги върху твърдата повърхност на масата, малките топченца изтракаха и се търкулнаха.

Мъжете от „Тортюгас“ запазиха мълчание. Преместиха погледи към камъните, след което отново