Сделката на Ринеман

буквално отлепи Алтмюлер от седлото на коня и го повали в тревата. Той започна да удря ръката на нациста в земята, докато плътта удари на камък и „Колт“-ът изскочи от ръката му. В същия миг той удари в лицето Алтмюлер със своя „Люгер“.

Германецът се съпротивляваше. Започна да дращи очите на Сполдинг със свободната си лява ръка, като през цялото време риташе с колена и крака Дейвид по тестисите и краката, яростно се извиваше със заклещени рамене и глава от тялото на Сполдинг. Започна да крещи.

— Ти! Ти и… Ринеман! Предателство!

Нацистът видя кръвта под рамото на Дейвид и започна да дърпа раната, разкъсвайки я, докато Сполдинг помисли, че не би издържал болката нито секунда повече.

Алтмюлер повдигна рамо и удари Дейвид в корема, издърпа кървящата му ръка и го накара да се просне встрани. Нацистът се изправи на крака и се хвърли отново в тревата — там, където „Колт“-ът бе изхвръкнал встрани. Започна да опипва яростно земята около себе си.

Намери оръжието.

Сполдинг издърпа ловния си нож от задната част на колана си и премина разстоянието, което го делеше от Алтмюлер. „Колт“-ът се прицелваше, малкото му черно дуло бе насочено точно към очите му.

В момента, в който острието прободе плътта, оглушителен изстрел от тежък револвер експлодира в страни от лицето на Дейвид, изгаряйки кожата, но все пак пропускайки целта.

Сполдинг заби дълбоко ножа в гърдите на Алтмюлер и го остави там.

Абсолютният враг бе мъртъв.

Дейвид знаеше, че няма и секунда за губене… Щяха да се появят мъже, други коне… много кучета.

Притича до оградата на ливадата, прескочи я и навлезе в тъмната гора. Започна да бяга насляпо, опитвайки се с всички сили да извие наляво. На север.

Север, североизток.

Там бе спасението!

Падаше върху камъни, спъваше се в клони; най-сетна навлезе в гъсталак, размаха ръце, за да открие пътека, някакво подобие на пътека. Лявото му рамо беше изтръпнало това бе едновременно и опасност, и благодат.

Вече нямаше изстрели в далечината, само тъмнина и шума на гората през нощта, и дивите ритмични удари на сърцето му. Стрелбата около конюшните бе спряла. Охраната на Ринеман вече бе свободна, за да тръгне да го издирва.

Бе изгубил много кръв, колко — не можеше да каже. Очите му бяха изморени — също както и тялото. Клоните му се струваха тежки, груби, с пипала, наклоните — като стръмни планини, сякаш бяха огромни дефилета, които трябваше да бъдат прекосявани без въжета. Краката му се подгъваха и той трябваше да се насилва за да ги движи стегнато.

Оградата! Ето я оградата!

В дъното на малко хълмче между дърветата.

Започна да тича, спъвайки се, драскайки земята, лазейки надолу към основата на хълма.

Вече беше тук. Ето я и нея.

Оградата.

Все пак не можеше да я докосне. Но може би…

Вдигна суха пръчка и я хвърли по мрежата.

Изскочиха искри и се чу пращене. Да докосне оградата означаваше сигурна смърт.

Погледна нагоре към дърветата. Потта, която се стичаше от главата и челото, пареше очите му, като замъгляваше още повече вече замъгления му поглед. Трябваше да има дърво.

Дърво. Дърво — такова, каквото му е необходимо.

Не беше сигурен. Тъмнината често пъти изменяше формите. В тъмнината се виждаха сенки на фигури там, където нямаше такива.

Нямаше клони! Нямаше клони, които да висят над оградата. Ринеман бе забранил… и от двете страни… растителност да докосва високите стоманени мрежи!

Започна да бяга, доколкото можеше, наляво — север. Реката бе може би на около миля оттук. Може би.

Може и по вода.

Но реката, ако съумееше да стигне до нея, да мине по стръмните склонове, преградени заради конете, щеше да го забави, да отнеме време, от което той се нуждаеше отчаяно. А Ринеман сигурно имаше поставена охрана по брега на реката.

И ето, че го видя.

Може би.

Подкастрен клон на няколко фута от високата опъната мрежа, стигащ почти до оградата! Клонът бе дебел, разширяващ се още повече към ствола. Някой работник бе използвал най-лесния начин и бе отрязал с трион клона точно преди най-широката му част. Явно е знаел, че няма да го критикуват, тъй като клонът бе прекалено високо и далеч за евентуални опити на неприятеля.

Но Сполдинг осъзна, че това е последният изход. Единственото му спасение. Ставаше все по-ясно, че това е единственият му шанс, особено при звуците от хора и кучета, които долитаха до него все още в далечината. Отново го търсеха.

Извади един от пистолетите си и го хвърли от другата страна на оградата. Един издут предмет в колана бе достатъчен.

Скочи два пъти, преди да успее да се хване за отрязан някога чворест клон, лявата ръка го болеше, изтръпването бе преминало, а с него и благодатта. Започна да мести крака нагоре по широкия ствол, докато с дясната си ръка сграбчи по-висок клон. Съпротивлявайки се на острите болки в рамото и корема, се изтегли нагоре.

Окастреният клон вече беше точно над него.

Заби страничната част на тока на обувките си в кората на дървото, като удряше непрекъснато, за да прави мажи вдлъбнатини. Напрегна врата си, така че брадичката му се драскаше в грубото дърво; прехвърли и двете си ръце над главата, обгръщайки клона с левия си лакът, като в същото време се изтегляше нагоре с дясната ръка. Прегърна окастрения клон, пружинирайки с крака по дървото, докато инерцията му позволи да прехвърли десния си крак на клона. Натисна ръце надолу и седна, намествайки се с гръб към ствола на дървото.

Беше успял.

Поне частично.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и се опита да фокусира през стичащата се по очите му пот със смъдящи очи. Погледна надолу към бодливия тел, минаващ по върха на оградата, по който течеше ток. Намираше се на около четири фута по-ниско, но на около три фута напред. А от земята оградата се издигаше на около осем фута. Ако искаше да мине над оградата, трябваше да извие и изправи тялото си в страничен скок. А ако въобще успееше да стори това, никак не беше сигурен, че тялото му ще издържи изпитанието на това падане.

Но ето че вече съвсем отчетливо долавяше звуци от кучета и хора. Те бяха влезли в гората оттатък полето. Обърна глава и видя смътни лъчи светлина, пронизващи гъстата гора.

Другото наказание щеше да бъде смъртта.

Нямаше смисъл да мисли повече. Нямаше вече полза от мисли. Единственото нещо, което имаше значение в този момент, е движението.

Протегна се и с двете си ръце, пренебрегвайки силните болки в рамото, сграбчи тънките клони повдигна краката си докато стъпиха на дебелия клон, и скочи, изхвърляйки се направо над опънатата бодлива тел, до момента, в който вече можеше да види замъгления й силует. Точно в този момент изви рязко тялото си надясно и надолу, изпъвайки крака в холандски скок.

Бе странно моментно усещане, чувство на последно отчаяхте, чрез което в действителност можа да види „клиничната“ обективност. Беше направил всичко, което зависеше от него. Нищо повече не можеше да бъде сторено.

Падна на земята, поемайки удара с дясното си рамо, изтъркаля се напред с крака, подгънати под него… търкаляше се, търкаляше се, без да позволява търкалянето да спре, като разпределяше силата на удара по