Сделката на Ринеман

— Това винаги е начинът да спечелиш, нали? Нека да бъде така.

Ринеман изпрати за верига и катинар, които имаше удоволствието да покаже на Дейвид, че са в оригиналната си кутия. Ритуалът приключи след няколко минути, металното куфарче беше закрепено с верига към колона на стълбището в голямата зала. Четиримата мъже се настаниха в огромната всекидневна стая, отдясно на коридора; огромна арка позволяваше да се вижда стълбището… и металното куфарче.

Финансистът се превърна в мил домакин. Предложи бренди. Отначало само Сполдинг прие, а после и Хайнрих Щолц. Алтмюлер не пожела да пие.

Караул в изгладена, колосана защитна униформа влезе през арката.

— Нашите оператори потвърдиха радиотишината, сър. По цялата крайбрежна зона.

— Благодаря — каза Ринеман. — Следете всички честоти.

Караулът кимна. Обърна се и напусна бързо стаята.

— Вашите хора са експедитивни — отбеляза Дейвид.

— Плаща им се, за да бъдат — отговори Ринеман, поглеждайки часовника си. — Сега ще чакаме. Всичко върви и на нас ни остава само да чакаме. Ще поръчам лека вечеря. Сандвичите едва ли засищат, а имаме и много време.

— Гостоприемен сте — каза Сполдинг, докато носеше брендито към стол до Алтмюлер.

— И щедър. Не забравяйте това — вметна Ринеман.

— Ще бъде трудно да… Мислех си, въпреки всичко, дали мога да ви използвам още? — Дейвид постави чашата с бренди на страничната масичка и показа своите измачкани лошо стоящи дрехи. — Тези ги заех от работник в ранчо. Господ знае кога за последен път са прани. Или… аз бих оценил високо един душ, бръснене, може би един панталон и риза или пуловер.

— Сигурен съм, че военният ви персонал може да ви услужи — каза Алтмюлер, гледайки подозрително Дейвид.

— За Бога, Алтмюлер. Няма да отида никъде. Само за един душ. Проектите са тук! — Сполдинг показа ядосано през арката към металното куфарче, закрепено с верига към колона на стълбището. — Ако мислите, че ще напусна без това, вие сте бавноразвиващ се.

Предизвикателството разгневи нациста, той стисна облегалките на креслото, опитвайки да се контролира, Ринеман се засмя и заговори на Алтмюлер.

— Полковникът имаше няколко много уморителни дни. Молбата му е минимална и, уверявам ви, той ще отиде единствено на летище „Мендарро“… Бих искал да е там. Щеше да ми спести половин милион долара.

Дейвид отговори на усмивката на Ринеман с усмивка.

— Мъж с толкова пари в Цюрих би трябвало поне да се чувства чист. — Стана от стола. — Вие сте прав за последните няколко дни. Изтощен съм. И ме боли навсякъде. Ако има меко легло, ще заспя веднага — Погледна към Алтмюлер: — Ако ще мога да успокоя „малкото момче“, има цял батальон от въоръжена охрана пред вратата.

Алтмюлер скочи, гласа му бе рязък и силен:

— Стига!

— Ох, седнете — каза Дейвид. — Изглеждате глупаво.

Човек от охраната на Ринеман му донесе панталон, лек пуловер и светлокафяво велурено сако. Дейвид видя, че всяка вещ е скъпа и всяка ще му е по мярка. Прибори за бръснене имало в банята ако нещо друго му потрябвало, достатъчно било само да отвори вратата и да поиска. Ще има човек в коридора. В действителност щеше да има двама.

Дейвид разбра.

Той каза на охраната, че ще поспи един час, след това ще се изкъпе и избръсне за пътуването. Ще бъде ли така добър да го събуди в единайсет часа?

Патрулът обеща да го събуди.

Часовникът му показваше десет часа и пет минути. Джиин бе телефонирала точно в девет и петнайсет. Ашър Фелд имаше точно два часа от девет и петнайсет.

Дейвид имаше един час и шест минути.

Единайсет и петнайсет.

Ако Ашър Фелд наистина вярваше в своите приоритети.

Стаята беше голяма, с висок таван и два прозореца с двойни рамки, на третия етаж, в източното крило на къщата. Това беше всичко, което Сполдинг можеше да каже или искаше да проучи, докато беше светло.

Угаси и отиде обратно до прозорците. Отвори тихо левия прозорец, надничайки иззад завесите.

Покривът бе с плочки, което не беше добре. Имаше широка водосточна тръба, а това беше добре. Водосточната тръба водеше до канализационна тръба, на около двайсет фута разстояние. Това беше задоволително.

Точно отдолу, на втория етаж, имаше четири мажи балкона, които вероятно водеха към четири спални. Най-далечният балкон беше на около пет фута от канализационната тръба. Възможно е да е свързан с тръбата, но вероятно не е.

Долу се виждаше зелената площ, както и цялата територия на Habichtsnest, подстригана, зеленикавочерна на лунната светлина, осеяна с бели градински мебели от ковано желязо, разпръснати из нея. Покрити с плочи пътеки с редици цветя от двете им страни. От площта под прозорците започваше широка равна пътека, която извиваше настрани и изчезваше в тъмнината между дърветата. Спомни си, че бе видял тази пътека от далечния десен край на терасата, разположена над басейна; спомни си незагладените, грапави, неравномерни, прекъсващи следи от копита. Пътеката беше за коне и сигурно водеше до конюшни, някъде зад дърветата.

Това бе важно, но в този момент само относително.

Тогава Сполдинг видя закрита с ръка светлинка от цигара зад дървената решетка на около трийсет фута от периметъра на мебелите от ковано желязо. Ринеман изрази увереност, че той, Дейвид, ще бъде на път към „Мендарро“ след четири часа, но тази увереност беше подплатена с мъже, дебнещи в засада.

Нямаше изненада, изненада щеше да е липсата на такива патрули. Това бе една от причините, поради която се надяваше на приоритетите на Ашър Фелд.

Остави завесите да се върнат на мястото си, отстъпи от прозореца и отиде до леглото с балдахин. Дръпна одеялата и се съблече по шорти — грубо долно бельо, което бе намерил в кирпичената колиба, за да смени своите, изцапани с кръв. Легна и затвори очи, но с намерение да не заспива. Той си представи високата електрифицирана ограда долу при вратата на Habichtsnest. Както я беше видял, когато патрулите на Ринеман го претърсваха, притиснат към раздрънкания автомобил на военноморската база.

Отдясно на огромната врата. На изток.

Прожекторите хвърляха достатъчно светлина и той можа да види леко ъгловатата извивка на оградата, в която тя се отдалечаваше между дърветата. Не много, но точно.

Север, североизток.

Прехвърли мислите си към магистралата, две мили южно от мраморните стълби на Habichtsnest — магистралата, която се врязваше в предградията на Луджан към Буенос Айрес. Спомняше си пътя, минаващ високо над реката при кръстопътя за Habichtsnest, а после извиваше наляво и отиваше надолу в района Тигре. Опитваше да си припомни точно първите минути от кошмарното пътуване в „Бентли“-то, което завърши в дим, огън и смърт в Колинас Ройас. Колата беше извила от скрития вход и няколко мили летя на изток, надолу и леко на север. Накрая пътуваше успоредно на реката.

Север, североизток.

И тогава си представи реката под терасирания балкон, осеяна с платноходки и моторници. Тя течеше диагонално и се отдалечаваше… надясно.

Север, североизток.

Оттам именно можеше да избяга.

Надолу по пътеката за коне в защитеното прикритие на тъмните дървета и на североизток към ливадите, разделящи дърветата. През ливадите, като върви винаги надясно — на изток и надолу по хълма — на север.