Сделката на Ринеман

— Отлично — отговори Дейвид. — Тогава няма проблеми?

— В действителност няма. След пътуване около пет мили помислих, че доктор Лайънс ще повръща. Те караха толкова бързо…

След… пет…

Ашър… Фелд…

Джиин бе свършила работата!

— Добре ли е той сега?

— Почива си. Ще мине малко време, докато дойде на себе си…

Време.

Джиин бе дала на Ашър Фелд точното време.

— Добре…

— Genug! Genug! — извика Алтмюлер, застанал на балкона. — Достатъчно. Имате вашето доказателство, те са там. А сега — кодовете!

Дейвид погледна към нациста. Имаше вид, че не бърза и това не бе никак разбираемо.

— Джиин?

— Да.

— В радиостаята ли си?

— Да.

— Нека да говоря с този младеж Балард.

— Ето го и него.

Гласът на Балард бе безличен, експедитивен.

— Полковник Сполдинг?

— Балард, освободихте ли всички шифрови канали?

— Да, сър. Заедно с вашия приоритет. Флагчето е потвърдено, сър.

— Много добре. Чакай моето позвъняване. Няма да бъде по-късно от пет минути. — Дейвид бързо остави телефона.

— Какво правите? — извика ядосано Алтмюлер. — Кодовете! Изпратете ги!

— Той ни мами? — изкрещя Щоли, като скочи от стола си.

— Мисля, че трябва да обясните действията си. — Ринеман говореше меко, гласът му подсказваше наказанието, което смяташе да наложи.

— Само някои детайли от последната минута — каза Сполдинг, като запали цигара — Само няколко минути… Може ли да говорим насаме, Ринеман?

— Това не е необходимо. Какво има? — попита финансистът.

— Начина на заминаването ви ли? То е уговорено. Ще бъдете откаран до летище „Мендарро“ с проектите. То е на около десет минути оттук. Няма да излетите, докато не получим потвърждение за трансфера от „Коенинг“.

— Колко дълго ще трае това?

— Какво значение има?

— Когато започне прекратяването на работата на радарите и радиото, аз вече няма да имам защита, в това е разликата.

— Ах! — Ринеман бе нетърпелив. — За четири часа вие ще имате най-добрата защита в света. Нямам желание да предизвиквам мъжете от Вашингтон.

— Виждате ли? — каза Дейвид на Франц Алтмюлер. — Казах ви, че сме уязвими. — Обърна се отново към Ринеман — Добре, приемам това. Имате много да загубите. Детайл номер едно е зачертан. Сега детайл номер две. Плащането от вас.

Ринеман премигна.

— Вие сте мъж на детайлите… Сумата от петстотин хиляди американски долара ще бъдат прехвърлени на „Banque Luis Quatorze“ в Цюрих. Сумата не подлежи на обсъждане и е достатъчно щедра.

— Изключително. Повече, отколкото аз бих поискат за… Каква е гаранцията ми?

— Хайде, полковник. Не сме търговци. Знаете къде живея, а вашите способности са доказани. Не желая призрака на мъжа от Лисабон на личния си хоризонт.

— Ласкаете ме.

— Парите ще бъдат депозирани, необходимите документи — пазени в Цюрих за вас. В банката както са нормалните процедури.

Дейвид загаси цигарата си.

— Добре. Цюрих… Сега последния детайл. Тази щедра сума ще получа направо у дома… Имената, моля. Напишете ги на лист.

— Сигурен ли сте, че аз знам тези имена?

— Това е единственото нещо, в което наистина съм сигурен. Това е възможност, която няма да пропуснете.

Ринеман извади от джоба на сакото си малко черно кожено тефтерче и бързо написа нещо на листа. Откъсна го и го подаде на Сполдинг.

Дейвид прочете имената:

Уолтър Кендъл

А. Суонсън, Армия на САЩ

Х. Оливър, Меридиан Еъркрафт

Д. Крафт, Пакард.

— Благодаря — каза Сполдинг. Сложи листа в джоба си и посегна за телефона. — Дайте ми американското посолство, моля.

Балард прочете редуването на кодовете в прогресия. Дейвид му ги продиктува. Не бяха перфектни, но не бяха и далече от истинските, Сполдинг разбърка уеднаквяването на гласните, но съобщението беше ясно.

120 минути.

Черно флагче.

Оригиналният код позволяваше до трийсет шифрови знаци.

СЪОБЩЕТЕ ТОРТЮГАС

Кодът, който Сполдинг бе подал, имаше повече знаци.

Балард се беше втренчил в думите:

РАЗРУШЕТЕ ТОРТЮГАС

До два часа.

Дейвид имаше още един последен „детайл“, който никой не би могъл да сгреши професионално, но всички намират за нежелателен.

Щяха да минат около четири часа преди да бъде откаран на летището „Мендарро“, а имаше няколко причини през този период, по които той или Ринеман биха могли да не наблюдават проектите. Затова настоя те да бъдат сложени в единично метално куфарче и прикрепени към някоя част от сградата чрез верига с нов катинар, а ключовете да бъдат дадени на него. По-нататък той ще държи ключовете на куфарчето и ще смачка закопчалките. Ако проектите са пипани, ще разбере това.

— Вашите предпазни мерки са маниакални — каза Ринеман сърдито. — Изглежда трябва да не ви обръщам внимание. Кодовете бяха изпратени.

— Тогава отнесете се снизходително към мен. Аз съм 4–0 от Феърфакс. Може отново да работим заедно.

Ринеман се усмихна.