— Обадете се — Ринеман показа телефона на масата до арката. — Разговорът ви ще бъде усилен, разбира се.
— Да, разбира се — отговори Дейвид, като отиваше към телефона.
— Радиостая… — чуха се думи от невидимите говорители.
— Подполковник Сполдинг, военен аташе — каза Дейвид, прекъсвайки думите на Балард.
Имаше едва забележима пауза, преди Балард да отговори:
— Да, сър, подполковник Сполдинг?
— Оставих нареждане — да бъде проучено преди моето съвещание днес следобед. Можете да го считате за невалидно.
— Да, сър… Много добре, сър.
— Може ли да говоря с главния шифровчик, моля? Мистър Балард, мисля!
— Аз съм… Балард, сър.
— Извинете — каза Дейвид кратко. — Не ви познах, Балард Бъдете готов да изпратите запечатания код по схемите, които ви приготвих. Зеления плик, отворете го и се запознайте с прогресията. Когато ви се обадя, искам незабавно да го изпратите. По приоритетната линия с черно флагче.
— Какво… сър?
— Потвърждението ми е с черно флагче. То е в кодовата книга, така че освободете всички шифрови канали. Няма да имате разправии заради този приоритет. Ще ви се обадя пак.
— Да, сър…
Дейвид остави слушалката, надявайки се на бога, че Балард е толкова добър в работата си, колкото Дейвид мислеше, че е. Или толкова добър в „игрите“, колкото Хендерсън Гранвил мислеше, че е.
— Вие сте много експедитивен — каза Ринеман.
— Опитвам се да бъда.
Балард гледаше втренчено телефона. Какво се опитваше да му каже Сполдинг? Явно, че Джиин е добре, че той и Лайънс също са добре. Макар и засега.
Дейвид не е подготвял никакви кодове. Той самият ги подготви. Сполдинг бе научил наизуст прогресията — това бе истина, но само като евентуалност, при непредвиден случай.
И какъв е този проклет
Нямаше плик — червен, син или зелен!
Каква, по дяволите, беше тази безсмислица…
Какво беше черно флагче? Нищо не се разбира!
Но това
Балард стана от своя въртящ се стол и отиде до рафта с книги на другия край на малката радиостая. Той не бе поглеждал в
Беше на най-високия рафт, с други непотребни указатели, и като тях събираше прах.
Намери термина на страница 71. Беше единичен параграф, сбутан между други еднакво непотребни параграфи. Но сега вече имаше значение.
„Черното флагче, иначе познато като Schwarztuchchiffre, използвано за първи път от Германската имперска армия в 1916 г., е способ за хващане в клопка. Рисковано е, защото не може да бъде повторено два пъти от един и същи сектор. То е сигнал за предаване на код, активизиращ схема за прекъсване и отмяна на уговорени споразумения. Факторът за прекъсване е изразен в минути, специфично разчетени. Като практика то бе изоставено през 1917 г., защото обезсилва…“
Балард затвори книгата и се върна на стола си пред избирателния диск.
Лайънс продължаваше да обръща листовете на проектите назад и напред, като че ли проверяваше двойно изчисленията си. Ринеман извика два пъти от балкона, питайки дали има проблеми. И двата пъти Лайънс се обърна, както бе седнал, и поклати глава. Щолц остана на стола до басейна като пушеше цигари Алтмюлер поговори кратко с Ринеман, но разговорът явно беше незадоволителен и за двамата. Алтмюлер се завърна на стола до покритата със стъкло маса и прелисти вестник от Буенос Айрес.
Дейвид и Джиин останаха в далечния край на терасата говорейки си спокойно. От време — навреме Сполдинг оставяше гласа му да се чуе оттатък, ако Алтмюлер слушаше. Той чу обяснения за Ню Йорк, за архитектурни фирми и неясни следвоенни планове. Планове на влюбени.
Но тези обяснения не бяха продължителни.
— В хотел „Алвеар“ — каза Дейвид меко, държейки ръката на Джиин — има мъж, регистриран под името Е. Пейс.
Само веднъж Джиин Камрън изпусна въздишка, която накара Дейвид да се вгледа в нея и да стисне ръката й. Тя прикри своя шок с неестествен смях; Алтмюлер повдигна глава от вестника. В очите му имаше презрение, а зад презрението прозираше неговият гняв.
Лайънс стана от стола и изпъна изтощената си фигура. Прекара три часа и десет минути на масата, обърна се и погледна нагоре, към балкона. Към Сполдинг.
Той кимна.
— Добре — каза Ринеман, прекосявайки към Франц Алтмюлер. — Ще продължим. Скоро ще бъде тъмно, ще приключим всичко рано сутринта. Няма повече закъснение! Щолц!
Щолц отиде до масата и започна да прибира листовете в куфарчето.
Дейвид хвана ръката на Джиин и я поведе към Ринеман и Алтмюлер. Нацистът проговори:
— Плановете съдържат повече от четиристотин и шейсет страници с казуални данни и прогресивни уравнения. Никой човек не може да запомни такава информация; липсата на една част прави проектите ненужни. Веднага щом се свържете с шифровчика и предадете кодовете, мисис Камрън и физикът са свободни да напуснат.
— Съжалявам — каза Сполдинг. — Моята уговорка бе да изпратя кодовете, когато двамата бъдат върнати в посолството. Това е начинът, по който трябва да стане.
—
— Не, не мисля — вметна Дейвид — Но не съм сигурен доколко можете да контролирате положението извън вратите на Habichtsnest. Така съм сигурен, че ще направите по-големи усилия.
42
Минаха един час и трийсет и една минути преди телефонът да позвъни. Точно в девет и петнайсет. Слънцето се беше скрило зад хълмовете на Луджан, светлината покрай далечните речни брегове блещукаше в настъпващата тъмнина.
Ринеман взе слушалката, изслуша и кимна към Дейвид.
Дейвид стана от стола и прекоси до финансиста, като взе телефона. Ринеман натисна копчето на стената. Говорителите бяха задействани.
— Тук сме, Дейвид — думите на Джиин бяха усилени на терасата.
