Сделката на Ринеман

полето, по-нататък беше гората.

Чу свирепия лай на кучета и осъзна, че са предназначени за него.

Все още на колене, можа да различи очертанията на устремило се към него куче. Пистолетът му бе зареден, но осъзнаваше, че ако натисне спусъка, ще издаде местоположението са. Премести оръжието в лявата ръка и извади ловния нож от колана си.

Черното чудовище скочи във въздуха, надушило миризмата на човешка плът. Сполдинг замахна с лявата си ръка, с която държеше пистолета към мускулестия доберман, който бе скочил на гърдите му; видя как грозната глава на звяра се обърна настрани, оголените зъби раздраха пуловера и се забиха в ръката му.

Замахна с дясната си ръка, стиснал ножа с всичка сила, и го заби в мекия корем на животното. Топла кръв бликна от разкъсания корем на кучето. Сподавен свиреп рев се изтръгна от гърлото на умиращото животно.

Дейвид хвана ръката си. Зъбите на добермана се бяха забили под рамото му. А дърпането, търкалянето и извиването бяха скъсали поне един от шевовете на раната на корема му.

Той се придържаше за оградата на пасището и пропълзя на изток.

Север, североизток! Не изток, по дяволите!

В моментния шок осъзна, че стрелбата е намаляла. Колко ли време вече бе изминало? Експлозиите сякаш продължаваха, но огънят от огнестрелно оръжие намаляваше.

Значително намаляваше.

Виковете от другия край на полето, откъм конюшните, продължаваха. Той погледна иззад и над тревата. Мъже с прожектори бягаха наоколо, сноповете светлина сновяха диагонално по полето. Дейвид дочуваше команди на висок глас.

Онова, което видя, го накара да спре всякакво движение и да се втренчи с недоумение. Сноповете светлина от другата страна на полето бяха насочени върху фигура, излизаща от конюшните… на кон! Светлината от около дузина прожектори осветяваше ослепителното отражение на белия костюм.

Франц Алтмюлер!

Алтмюлер бе избрал лудостта, която Дейвид беше отхвърлил.

Но, разбира се, положението на двамата не беше еднакво.

Сполдинг осъзна, че сега е плячката, а Алтмюлер — ловецът.

И други щяха да го последват, но Алтмюлер не искаше да чака. Той риташе животното по хълбоците и мина бързо през отворената врата.

Сполдинг разбра още нещо — Франц Алтмюлер ще бъде мъртъв, ако Дейвид останеше жив. Единственият начин за спасението му бе да съумее да представи трупа на мъжа от Лисабон. Същия агент на Феърфакс, който бе осакатил „Тортюгас“. Тялото на мъжа, което можеше да се идентифицира от медици и охраната на Очо Кале. Мъжа, който бе открит и провокиран от Гестапо.

Толкова много, толкова чужд.

Конят и ездачът профучаха в галоп през полето. Дейвид остана проснат и почувства твърдата земя под себе си. Не можеше да се изправи — Алтмюлер държеше мощен прожектор. Ако се претърколеше под оградата, високите плевели и тревата можеха да го прикрият, но също така можеха да се огънат и да го издадат.

Ако… можете.

Осъзнаваше, че размишлява. Високата трева щеше да бъде най-добрият избор, щеше да бъде извън полезрението. Но същевременно тя бе прекалено отдалечена. Разбираше защо го тормози това.

Той самият имаше желание да бъде ловецът, а не плячката.

Искаше да види Алтмюлер мъртъв.

Франц Алтмюлер не беше от онези врагове, които човек може да остави живи. Той можеше да бъде точно толкова смъртоносно опасен в спокоен манастир по време на молитва, колкото и на някой фронт по време на война той олицетворяваше безусловния враг. Всичко това можеше да се прочете в погледа му. Нямаше нищо общо с германската кауза, по-скоро бе свързано с дълбоката му вътрешна арогантност. Алтмюлер бе свидетел на рухването на майсторското си творение, беше видял унищожаването на „Тортюгас“. И всичко това бе осъществено от друг мъж, който му бе съобщил, че той, Алтмюлер, е просто едно подчинено лице.

Именно това Алтмюлер не можеше да понесе.

Щеше да бъде презиран след войната.

Неприемливо!

Алтмюлер щеше да го дебне. В Буенос Айрес, Ню Йорк, Лондон — мястото нямаше значение. А първата му цел щеше да бъде Джиин. Щеше да пробва с пушка или с нож в тълпа от хора или прикрит пистолет през нощта. Алтмюлер щеше да го накара да си плати за всичко. По очите му личеше.

Сполдинг се притисна в земята в момента, в който Алтмюлер стигна до средата на полето; премести се напред, воден от светлините, които търсеха него, но на около половин миля от мястото, където се криеше. Те бяха насочили лъчите към мястото, където доберманът бе видян за последен път.

Алтмюлер обузда коня, като го накара за забави ход, но не спря. Започна да оглежда внимателно земята под силната светлина на прожектора, придвижваше се внимателно, с пистолет в ръка. Държеше ремъка, но бе готов за стрелба.

Внезапно се чу нова експлозия откъм конюшните. Вече ги нямаше насочените прожектори от другата страна на полето; мъжете, които бяха тръгнали пеш след Алтмюлер спряха и се обърнаха назад, към яростната паника, която се увеличаваше с минути. Започнаха да горят помещения.

Алтмюлер продължи. Даже и да осъзнаваше онова, което става зад него, той не го показваше. Ритна коня и го подкани да тръгне напред.

Конят спря, изпръхтя, изправи се на задните си крака и отстъпи назад въпреки командите на Алтмюлер. Нацистът беше обезумял; той започна да крещи на животното, но крясъците бяха напразни. Конят беше стигнал до убития доберман — явно миризмата на прясна кръв го отвращаваше.

Атмюлер видя кучето в тревата. Завъртя светлината най-напред вляво, след това надясно, лъчът прониза пространството точно над главата на Дейвид. Алтмюлер взе инстинктивно решение, или поне така се стори на Сполдинг. Той шибна с юзда надясно, към Дейвид. Започна бавно да се придвижва с коня, вече не го караше в галоп.

И ето, че Дейвид осъзна причината — Алтмюлер проследяваше петната от кръв, оставени от кучето по тревата.

Дейвид пълзеше възможно най-бързо пред лъча светлина на Алтмюлер, който се движеше бавно. В един момент, когато се озова на сравнително по-тъмно, се обърна рязко надясно и побягна, приведен ниско назад, към центъра на полето. Изчака, докато конят и ездачът бяха по средата между него и оградата, и започна леко да си проправя път към нациста. Изкушаваше се да се прицели с „Люгер“-а и само с един- единствен изстрел да го повали, но разбираше, че това може да направи само в краен случай. Трябваше да измине още няколко мили по непознат терен през тъмна гора, която другите познават по-добре. Силният звук на изстрела щеше само да принуди мъжете да напуснат отново имението, намиращо се на около половин миля.

Все пак можеше да се наложи.

Той вече беше на около десет фута, държеше „Люгер“-а в лявата си ръка, а дясната му беше свободна… Още малко, още малко по-близо. Прожекторът на Алтмюлер почти застина наместо. Той вече бе стигнал точката, в която той, Дейвид, бе легнал на земята неподвижно.

Тогава Сполдинг почувства лекия бриз откъм гърба си и разбра, че именно сега е моментът за действие.

Главата на коня се изви нагоре, големите му очи изпъкнаха. Миризмата на напоените с кръв дрехи на Дейвид беше стигнала до ноздрите на животното.

Сполдинг изскочи от тревата, дясната му ръка се устреми към китката на Алтмюлер. Той стисна пръсти върху цевта на пистолета… „Колт“! Специална изработка, предназначен за американската армия „Колт“, калибър .45. Алтмюлер се завъртя шокиран, абсолютно объркан от неочакваното нападение. Той дръпна ръката си назад и започна да рита с крака. Конят се изправи на задните си крака, Сполдинг държеше здраво, принуждавайки Алтмюлер да снижава надолу ръката си. Той замахна с цялата сила, която имаше, и