скарата на камината и се вгледа в разпалването на огъня.
Лесли застана на кухненската врата и започна да го наблюдава, докато той разравяше огъня, за да се разгори. Тя държеше чашите с питиетата и се усмихна.
— След два дни е Нова година. Ще приемем, че тази е наша. Нашата Нова година. Началото на много други, надявам се.
— На много други — отговори той, като се изправи и тръгна към нея. Той пое и двете чаши, а не само тази, която му подаваше.
— Ще ги оставя тук.
Занесе ги до масичката пред малкия диван, обърнат към камината. Обърна се бързо, любезно, за да види очите й. Тя не наблюдаваше чашите, нито пък неговите движения при поставянето им.
Вместо това тя се приближи по-близо до огъня и започна да сваля блузата са. Пусна я да падне на пода и се обърна отново към него; големите й гърди бяха подчертани от опънат, прозрачен сутиен, който имаше леки бримки по краищата.
— Свали ризата си, Дейвид.
Той я свали и се приближи към нея. Тя трепна при вида на бинтовете и нежно ги докосна с пръсти. Тя се вкопчи в него, тазът й настойчиво се притисна в бедрата му, като изкусно се извиваше странично. Той се протегна и разкопча сутиена й, тя леко се отдръпна, докато той го свали. След това се обърна и допря гърдите си в него. Той обхвана лявата й гърда с дясната си ръка, а тя се протегна надолу, като се отмести леко и разкопча панталона му.
— Питиетата могат да почакат, Дейвид. Нова година е! Поне за нас.
Продължи да гали гърдата й, целувайки очите и ушите й. Тя го почувства и изстена.
— Ето, Дейвид — каза тя, — ето тук, на пода. — Коленичи, с високо вдигната до бедрата пола, под която се виждаха краищата на чорапите й.
Той легна до нея и започнаха да се целуват.
— Спомням си — прошепна й той с нежна усмивка. — Спомням си първия път. Онази къщичка до склада с лодки. Пода. Всичко си спомням.
— Чудех се дали ще си спомниш. Аз никога не съм го забравяла.
В един и четирийсет и пет сутринта той я заведе до тях. Бяха правили любов два пъти, изпили бяха голямо количество от доброто уиски на Джак и Пеги Уебстър и бяха говорили предимно за „старите времена“.
Лесли не изпитваше никакви задръжки по отношение на брака си Ричард Хаукууд бившият й съпруг, се оказал мъж, който не можел да поддържа трайна връзка. Бил сексуално лаком само при наличие на много и различни връзки, а иначе не бил нищо особено. Човек — доста пропаднал в бизнеса… доколкото му позволявало семейството. Хаукууд бил възпитан да харчи петдесет хиляди на година, а имал способността да спечели най-много шест.
Тя чувствала, че войната е създадена за мъже като Ричард. Този тип мъже преуспявали на война, също като нейният бивш съпруг. Той би предпочел „да бъде свален“ някъде, като завърши достойно живота си, отколкото да се върне към разочарованията на цивилната неадекватност. Сполдинг мислеше, че това определение е доста жестоко, докато тя твърдеше, че е съвсем точна. След това започнаха да се смеят и отново правиха любов.
През цялата вечер Дейвид беше нащрек, в очакване тя да каже нещо, да разкрие или да попита за нещо необикновено. Каквото и да е… — нещо, което да обясни ако не друго, то поне причините за лъжите й. Не получи никакво обяснение.
Още веднъж я попита, под предлог, че е учуден как след толкова години помни родителите му и хотел „Монтгомери“. Тя продължи да твърди, че има много добра памет, като добави само, че любовта кара хората да търсят по-упорито.
Ето, отново лъжеше, той просто знаеше това. Това, което съществуваше между тях, не бе любов.
Тя го остави още в таксито — не искаше той да се качва горе. Леля й ще е заспала, така било по- добре.
Ще се срещнат отново утре. В апартамента на Уебстър. В десет вечерта. Имала среща за вечеря, но щяла да се отърве по-рано. А и щяла да промени плановете си за самата Нова година. Целият ден ще бъде техен.
Докато портиерът й отваряше вратата и таксито потегли към „Пето авеню“, той за първи път си спомни, че задачата, поставена от Феърфакс с „Меридиан Еъркрафт“, щеше да започне вдругиден. Точно на Нова година. Предполагаше, че ще се работи половин ден.
Странно. Нова година. Коледа.
Той дори не беше помислил за Коледа. Беше се сетил да изпрати подаръците, предназначени за родителите му в Сантяго, но бе сторил това преди пътуването в северната част на страната — до Баските провинции и Навар.
Коледните празници нямаха никакво значение за него.
Всички онези Дядо Коледи, които звъняха със звънците си по улиците на Ню Йорк, украсите по витрините на магазините… нищо от това вече нямаше значение за него.
Тъжно му беше за това. Винаги бе изпитвал удоволствие от празници.
Дейвид плати на шофьора, каза „Здрасти“ на нощния пазач на хотел „Монтгомери“ и се качи на асансьора до своя етаж. Слезе и тръгна към стаята си. Механично прокара пръст над табелата с надпис „не безпокойте“, която висеше под ключалката, тъй като очите му бяха изморени.
Опипа дървото и погледна надолу, като щракна запалката, за да разгледа по-добре.
Нишката, която бе поставил, я нямаше.
Предчувствието и инструкциите, получени от Феърфакс, го караха да бъде нащрек и да постави знаци на вратата на хотелската си стая. Бе поставил невидими нишки от бежова и черна коприна на различни места по вратата. Липсата или скъсването им означаваше, че някой е влизал в стаята.
Не бе въоръжен и не знаеше дали все още няма някой вътре.
Върна се обратно до асансьора и натисна копчето. Попита пиколото, обслужващ асансьора, дали има шперц, защото не може да си отключи вратата. Човекът нямал шперц, затова го свали до фоайето.
Нощният пазач направи тази услуга, като заповяда на пиколото да стои на рецепцията, докато той услужи на г-н Сполдинг и се справи със заялата ключалка.
Докато двамата мъже слизаха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора, Сполдинг чу далечен звук на пускане на секрет, врата се затвори тихо. Той бързо обърна глава и в двете посоки, нагоре-надолу по коридора, като се опитваше да локализира шума.
Нищо, освен затворени хотелски врати.
Човекът от рецепцията нямаше никакви проблеми при отварянето на вратата. Той се затрудни най-вече да разбере причината защо г-н Сполдинг прехвърли ръка през рамото му и го пробута в стаята пред себе си.
Дейвид бързо огледа наоколо. Вратите на банята и на стенния гардероб бяха отворени — така, както ги бе оставил. Нямаше друго място, където човек можеше да се скрие. Той пусна рамото на пазача и му подаде бакшиш — петдоларова банкнота.
— Благодаря ти много. Много се извинявам. Страхувам се, че си пийнах повечко.
— Няма нищо, сър.
Дейвид бързо започна да проверява нишките, които бе поставил. В стенния гардероб… във вътрешния джоб на сакото… изпъната нишка по средата на джоба.
Липсваше.
В бюрото… първото и третото чекмедже, вмъкнати.
И двете нишки не бяха на мястото, където ги бе поставил. Първата бе паднала вътре върху една носна кърпа, а втората бе паднала между две ризи.
Леглото… странично поставена нишка по линия на десена върху завивката.
Не се виждаше. Нямаше я.
Той приближи към куфара си, който бе поставен на рафта за багаж близо до прозореца. Клекна и
