Сделката на Ринеман

Сполдинг бързаше надолу по „Медисън авеню“ към североизточния ъгъл на „Б. Алтман“. Прехвърчаше сняг, такситата преминаваха бързо покрай малкото пешеходци, които се мъчеха да ги спрат по средата на улицата. Но по-добри пари можеха да се получат около входовете на магазините от пазаруващите в последния момент за новогодишния празник. Хората, които пазаруваха в „Алтман“ в самия следобед срещу Нова година, бяха първокласни клиенти. Защо трябваше човек да си хаби горивото за някой с по-малко пари?

Дейвид откри, че върви доста по-бързо, отколкото бе необходимо. Не отиваше никъде, нямаше място, където да се изисква неговото присъствие, нито определен час. Той просто искаше да избяга колкото се може по-бързо от Уолтър Кендъл.

Кендъл бе завършил инструктажа си за Юджиин Лайънс с едно изказване, че „две горили“ ще придружават учения до Буенос Айрес. Немият отшелник с изгореното гърло нямаше да получава алкохол, мъжете, в ролята на медицински сестри, носеха със себе си през цялото време „конски хапчета“. Юджиин Лайънс щеше да прекара часове наред над поставената му задача без да има достъп до алкохол. И защо не? Той така или иначе не правеше нищо друго. Не разговаряше, помисли си Дейвид.

Дейвид отказа поканата на Кендъл за обяд под претекст, че трябва да намине да се види със стари семейни приятели. Все пак бяха минали повече от три години… Ще бъде в кантората на 2 януари.

Истината бе, че Сполдинг искаше да се измъкне колкото се може по-бързо от този човек. А имаше и още една причина — Лесли Дженър-Хаукууд.

Нямаше представа откъде ще започне, но това трябваше да стане по възможно най-бързия начин. Имаше на разположение приблизително около седмица, за да научи историята зад онази забележителна нощ преди два дена. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че началото щеше да включва една вдовица на име Бонър.

Може би Арон Мандел можеше да му помогне.

Той извади доларова банкнота от джоба си и приближи към портиера на магазин Алтман. Беше му наето такси след по-малко от минута.

Пътят до центъра бе съпроводен от бъбривостта на шофьора, който явно имаше собствено мнение по всички въпроси. Дейвид откри, че човекът го дразни; той имаше желание да помисли, а в тази обстановка бе доста трудно. След това изведнъж изпита чувство на благодарност към него.

— Щях да се присъединя към новогодишната тълпа, например към онази, дето се събира на Плаза4, нали знаеш кво искам да кажа? Въртят се доста големи бакшиши на тия благотворителни инициативи за войната. Но жената каза „не“. Каза ми: „Върни се, пийни си малко вино и се помоли на Бога нашите момчета да бъдат добре през тая година.“ Сега шъ трябва да направя така. Искам да кажа, че ако нещо стане през годината, цял живот шъ си мисля, че е заради бакшишите, получени на Нова година. Суеверия! Кво, по дяволите, момчето е машинописец във Форт Дикс.

Дейвид бе забравил очевидното. Не, не бе забравил, той просто не бе взел под внимание възможностите, защото не бяха свързани с него. Нито пък той с тях. Намираше се в Ню Йорк. В навечерието на Нова година. А това означаваше забави, танци, благотворителни балове и безкрайни празненства, предизвикани от войната в дузина зали, предназначени за балове, и безброй домове.

Госпожа Пол Бонър щеше да присъства на някои от тези места, на една от тези забави. Бяха изминали вече четири месеца, откакто мъжът й бе убит. При тези условия, за тези времена това бе достатъчно дълго време за траур. Приятелки, като Лесли Дженър, но не самата Лесли, щяха да й обяснят, че нещата стоят точно така. Това бе начинът, по който се държеше обществото в Манхатън. И при това доста разумно, като се имаха предвид всички неща.

Нямаше да представлява особена трудност да открие къде ще ходи Синди Бонър. А ако успееше да я намери, щеше да открие и други хора… ето точно това бе мястото, откъдето трябва да започне.

Подаде бакшиш на шофьора и влезе забързано във фоайето на хотел „Монтгомери“.

— О, Господин Сполдинг! — Гласът на стария чиновник проехтя в мраморното фоайе. — Имам съобщение за вас.

Той премина разстоянието до плота на рецепцията.

— Благодаря. — Разгърна листа и започна да чете:

Г-н Феърфакс телефонира, моли да му се обадите вие.

Ед Пейс искаше да се свърже с него.

Нишката под ключалката бе непокътната. Влезе в стаята и се запъти направо към телефона.

— Имаме нещо за онова момиче Хаукууд — каза Пейс. — Реших, че ще искаш да разбереш.

— Какво? — Защо, ох, защо му беше необходимо на Пейс винаги да започва разговор по този начин? Какво, може би очакваше да му се каже „не, не желая да знам нищо“ и да изключи телефона?

— Страхувам се, че нещата започват да се изясняват и да потвърждават версията ми от миналата вечер. Твоето въображение работи прекалено много.

— За Бога, Ед, ще те закича с медал, когато пожелаеш. Какво имаш?

— Тя е доста освободена. Има доста разширен състав от сексуални партньори в Лос Анджелис. Води дискретен, но оживен сексуален живот. Курва от висшето общество, ако това не би те обидило.

— Не ме обижда. Какъв е източникът?

— Няколко братя офицери като начало — от военноморските и военновъздушните сили. След тях идва ред на хората от киното — актьори и двама изпълнителни директори на студио. После се нарежда индустриалната компания — „Локхиит“, „Спеери Ранд“. Тя не е добре дошла като гост в яхтклуба „Санта Моника“.

— Съществува ли някаква връзка с Г–2?

— Първото нещо, на което обръщаме внимание. Отрицателно. В леглото й няма хора от секретните служби. Има такива с ранг — военни и цивилни. А тя действително е в Ню Йорк. Внимателните ни проучвания установиха, че се е върнала в Ню Йорк на гости на родителите си за Коледа.

— Няма записано семейство Дженър в телефонния указател, което да познава такава личност.

— В Барнардсвил, Ню Джърси?

— Не — отговори Дейвид уморено. — Манхатън. Нали каза Ню Йорк.

— Опитай в Барнардсвил, ако искаш да я откриеш. Но не ми давай фактури за осребряване. Вече не си в северните части.

— Не. Барнардсвил е ловна област.

— Какво?

— Много общителна територия. Конюшни и попийващи си веселяци… Благодаря, Ед. Спести ми доста работа.

— Няма нищо. Всичко, което поиска от Центъра на съюзническото разузнаване, е да реши проблемите на сексуалния ти живот. Стремим се да задоволим нашите служещи.

— Обещавам ти, че ще се презапиша в армията като свърши всичко. Благодаря ти.

— Дейв?

— Да?

— Не съм наясно с тази работа на Суонсън, но как ти изглежда все пак?

— Проклет да съм, ако знам защо не са те уведомили. Обикновена покупка, ръководена от чудаци — поне един от тях… не двама, за които вече знам. Онзи, с който се запознах, е победител. Струва ми се, че са усложнили сделката, но това е по-скоро защото са нови в тези неща… Ние можехме да я свършим по-добре.

— Запозна ли се със Суонсън?

— Все още не съм. След празниците, поне така ми казаха. Какво, по дяволите, не бихме искали да пречим на коледната му ваканция. Училищата не започват занятие през първата седмица на януари.

— Честита Нова година, Дейв — засмя се Пейс от другата страна на линията.

— И на тебе също, Ед. Благодаря ти.