Сполдинг постави слушалката обратно. Погледна часовника си — беше вече един и петнайсет. Можеше да използва някоя военна кола отнякъде, предположи той, а можеше и да вземе назаем колата на Арон Мандел. Барнардсвил бе на около час от Ню Йорк, на запад от Оранджес, ако си спомняше точно. Може би най-добре би било да изненада Лесли Дженър, като не й даде шанс да избяга. От друга страна, както бе предположил още преди да се свърже с Пейс, Лесли сигурно се намираше в Ню Йорк, подготвяйки се за Новата година, както му бе обещала. Някъде, на някое място. В някой апартамент, къща или хотел, подобен на неговия.
Сполдинг се почуди за момент дали Пейс няма право. Дали пък не се опитваше да открие Лесли по причини, доста по-различни от собствените му подозрения? Лъжите, търсенето… Беше възможно. Защо пък не? Установи, че два-три часовият път до западно Джърси няма да го приближи до целта на разследването, нито до Фройдисткото тълкувание на нещата. Особено ако я нямаше там.
Той поиска централата на хотела да намери номера на семейство Дженър в Барнардсвил, Ню Джърси. Не желаеше да го свързват, а само да наберат телефонния номер. Адреса също. След което се обади на Арон Мандел.
Бе отлагал достатъчно дълго — толкова, колкото бе възможно. Арон щеше да бъде целият в сълзи, да задава въпроси и да предлага всичко, намиращо се под небето и луната на Манхатън Ед Пейс му каза, че е имал разговор със стария концертен импресарио преди четири години, точно преди да се свърже с Дейвид за Лисабон. Това значеше, че може по разумен начин да избегне всички дълги дискусии за работата си.
А Арон можеше да му помогне, ако се наложеше специалната помощ на възрастния човек. Контактите на Мандел за новогодишния празник бяха почти неизчерпаеми. Дейвид щеше да е по-наясно чак след като пристигнеше в Барнардсвил. Щеше да бъде значително по-удобно първо да набере телефона, както е прието, и да поговори с Арон преди да иска някакви услуги.
В началото Сполдинг реши, че възрастният мъж ще получи сърдечен удар по телефона. Арон се задави, което показваше шока, загрижеността… и обичта му. Въпросите започнаха да валят по-бързо, отколкото Дейвид можеше да им отговаря. Интересуваше се за майка му, за баща му и за неговото собствено здраве.
Мандел не зададе нито един въпрос, свързан с работата му, но не бе удовлетворен и от уверенията на Дейвид, че е толкова здрав, колкото му обясняваше. Арон настоя да се срещнат ако не тази вечер, то най- късно утре.
Дейвид се съгласи. За сутринта, късната сутрин. Щяха да пийнат нещо заедно, може би да хапнат нещо леко и да прекарат Нова година заедно.
— Слава на Бога. Ти си добре. Ще дойдеш утре, нали?
— Обещавам — отговори Дейвид.
— А ти никога не си нарушавал дадено обещание към мен.
— Няма да го наруша. До утре. И Арон…
— Да?
— Възможно е да ми се наложи да открия един човек тази вечер. Не съм сигурен къде да го търся, но може би сред компанията на подбраното общество. Как си с връзките на Парк Авеню?
Възрастният мъж се засмя тихо, добродушно, леко арогантният начин бе толкова познат на Дейвид.
— Аз съм единственият евреин, приеман добре в „Сейнт Джон-Божественият“. Всички искат да се навърта наоколо художник, безплатно, разбира се. Червеният кръст, Зеленият кръст, доброволци за рани от войната, танцови забави за някакви войници, получили медали, със странни френски имена. За каквото и да си помислиш — Мандел е насреща. Имам двама пианисти и пет баритони на Бродуей, които участват в програми за „наши момчета“ тази вечер. Всички са на „Апър Ийст Сайд“.
— Може да ти се обадя след известно време. Ще бъдеш ли още там?
— Къде другаде? За войниците и импресариата няма празнични дни, какво ще кажеш?
— Не си се променил.
— Най-важното е, че си добре…
Дейвид тъкмо затвори телефона и той звънна.
— Намерих телефонния номер и адреса на хората, които издирвахте в Барнардсвил, господин Сполдинг.
— Бихте ли ми ги дали?
Телефонистката даде необходимата информация. Той я записа на поставени в близост до телефона листове, каквито можеха да се намерят във всеки хотел.
— Да ви свържа ли, сър?
Дейвид се поколеба за миг, след което каза:
— Да, моля ви. Ще изчакам на линия. Търсете госпожа Хаукууд.
— Госпожа Хаукууд. Добре, сър, но мога да ви звънна, след като се свържа.
— Не, предпочитам да изчакам… — Той изведнъж осъзна какво е направил, все пак навреме. Гафът бе незначителен, но потвърден от телефонистката. Тя отговори с разбиране.
— Разбира се, господин Сполдинг. Предполагам, че ако някой друг се обади, ще искате да прекъсна разговора?
— Ще ви кажа.
Телефонистката, вече част от една сексуална конспирация започна да играе ролята си с целия си професионализъм. Тя набра номера на външния оператор и само след няколко секунди се чу звъненето в Барнардсвил, Ню Джърси. Обади се женски глас, но това не бе Лесли.
— Госпожа Хаукууд, моля.
— Госпожа… — гласът долитащ от Барнардсвил му се стори колеблив.
— Моля ви, може ли госпожа Хаукууд. Извънградски разговор — продължи телефонистката на „Монтгомери“, сякаш бе служител в телефонната компания и правеше междуградска връзка.
— Госпожа Хаукууд не е тук.
— Бихте ли ми казали по кое бреме я очаквате?
— По кое време? За Бога, не я очакваме. Поне не знаем, че трябва да я очакваме…
Без всякакво смущение служителката в Монтгомери я прекъсна учтиво:
— Случайно да знаете друг телефон, на който да можем да се свържем с нея?
— Е… — Гласът от Барнардсвил вече бе напълно объркан. — Предполагам, че ще успеете в Калифорния…
— Ще говоря с госпожата. — Дейвид реши, че е време да се намеси.
— Добре, сър — чу се леко щракване, което означаваше, че телефонистката е освободила линията.
— Госпожо Дженър?
— Да, тук е госпожа Дженър — явно облекчена от познатото име.
— Казвам се Дейвид Сполдинг, приятел съм на Лесли и капитан Хаукууд… —
— Е,
Исусе, помисли си Сполдинг, не му и хрумна, че майката на Лесли би си спомнила двата месеца в Ийст Хамптън, десетилетие назад във времето.
— Ох, госпожа Дженър… Добре са. Извинявайте, че ви притеснявам…
— Никога не би могъл да ни притесняваш, скъпо момче. Ние сме двама стари коневъди тук. Джеймс удвои титлите, вече никои не иска да гледа коне… Помислил си, че Лесли е тук?
— Да, така ми казаха.
— И аз съжалявам, но я няма. Ще бъда съвсем откровена, много рядко ни се обажда. Знаеш ли, премести се в Калифорния.
— Да, разбрах. С леля си.
— Тя й е само частично леля. С доведената ми сестра. Страхувам се, че не се разбираме много помежду си. Омъжи се за един евреин. Нарича се Голдсмит, но това не може да прикрие имената Голдбърг или Голдстейн, нали? Убедени сме, че е замесен в черния пазар.
