Сделката на Ринеман

интересен. Ед Пейс е мъртъв. Бе прострелян в главата преди около час. Някакъв проклет кучи син го уби тук, на наша територия.

20

1 януари 1944 г., Феърфакс, Вирджиния

Беше четири и трийсет сутринта, когато военната кола, возеща Сполдинг, пристигна пред вратата на Феърфакс.

Охраната беше нащрек. Сполдинг в цивилни дрехи, без никакви документи, бе разпознат по снимката от делото и пропуснат да мине. Дейвид се изкушаваше да поиска да види снимката, правена, доколкото си спомняше, преди четири години. След като влезе вътре, автомобилът зави наляво и потегли към южната част на огромната база. На около половин миля по песъчливия път, като премина покрай редовете от метални бараки на Куонсет, колата спря пред казармена постройка. Това бе административната сграда на Феърфакс.

Двама старшини стояха от двете страни на вратата. Сержантът шофьор слезе от колата и даде знак на старшините да пропуснат Сполдинг. Той вече беше пред тях.

Дейвид бе въведен в кабинет на втория етаж. Вътре имаше двама мъже — полковник Айра Бардън и доктор на име Макклеод, капитан Бардън бе дебел, нисък мъж със структура на футболна топка и къса остригана черна коса Макклеод бе приведен, слаб и очилат… олицетворение на замислен академик.

Бардън отдели съвсем малко време за представяне и веднага премина към подготвените въпроси.

— Ние удвоихме патрулите навсякъде, поставихме хора с К–98 покрай всички огради. Иска ми се да мисля, че никой не би могъл да излезе. Това, което ни безпокой, е дали някой е излязъл по-рано.

— Как се случи това?

— Пейс бе поканил няколко човека за Нова година. Да бъда по-точен — дванайсет. Четирима бяха от неговия собствен „Куонсет“, трима от „Архиви“, останалите от „Администрацията“. Много разстройващо… как, по дяволите, та това е Феърфакс. Доколкото успяхме да установим, той е излязъл през задната врата около полунощ — в дванайсет и двайсет минути. Изнасял е отпадъци, така предполагаме, или може би е искал да глътне малко чист въздух. Не се е върнал обратно… Караулът по пътя надолу дойде на вратата и каза, че е чул изстрел. Никой друг не го е чул. Поне никой от присъстващите вътре.

— Това е необичайно. Тези постройки едва ли са звуконепроницаеми.

— Някой е усилил грамофона.

— Мислех, че е било спокойно парти.

Бардън погледна строго към Сполдинг. Погледът му не бе ядосан, това бе неговият начин да изрази загрижеността си.

— Този грамофон бе пуснат за не повече от трийсет секунди. Използваното оръжие е тренировъчно — 22-калиброво — балистиците потвърдиха това.

— Остро изпукване, не много силно — каза Дейвид.

— Точно. Грамофонът беше знак.

— Вътре. В групата — добави Сполдинг.

— Да… Макклеод е психиатър в базата. Ние проверихме всички присъствали.

— Психиатър? — Дейвид бе объркан. Това бе проблем на сигурността, а не на медицината.

— Ед бе твърдоглав, вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Той ви обуча… Аз направих справката ви, Лисабон. Това е само една гледна точка. Разглеждаме и другите.

— Виж — прекъсна го докторът, — вие двамата имате да си говорите, а аз имам да преглеждам дела. Ще се обадя сутринта, по-късно тази сутрин, Айра Приятно ми е, че се запознахме, Сполдинг. Бих желал да не беше по този повод.

— Съгласен съм — каза Сполдинг, като се ръкува с него. Психиатърът събра дванайсетте дела в папките върху бюрото на полковника и излезе.

Вратата се затвора Бардън посочи стол на Сполдинг. Дейвид седна, търкайки очите си.

— Нова година, а като ад, нали? — каза Бардън.

— Виждал съм и по-добри — отговори Сполдинг.

— Ще ми разкажете ли какво се случи с вас?

— Не мисля, че има някакъв смисъл. Бях спрян, казах ви какво ми бе казано. Ед Пейс явно бе „урокът на Феърфакс“. Свързано е с генерал на име Суонсън от Министерството на войната.

— Страхувам се, че не е така.

— Трябва да бъде.

— Не може. Пейс не е свързан с Министерството на войната. Единствената му връзка бе да ви прехвърли. Обикновена размяна.

Дейвид си спомни думите на Ед Пейс. Аз не съм изчистен, как ви се струва това? Срещнахте ли Суонсън? Той погледна Бардън.

— Тогава някой мисли, че е той! Същият мотив. Свързан със саботажа на Лейджис. На Азорските острови.

— Как?

— Кучият син каза това на „Петдесет и втора“ улица. Преди пет часа… Виж, Пейс е мъртъв, това дава известна яснота при тези обстоятелства. Искам да проверя делата на Пейс с 4–0. Всичко, свързано с моето прехвърляне.

— Вече направих това. След като се обадихте, нямаше смисъл да чакаме главния инспектор. Ед беше моят най-близък приятел…

— И?

— Няма дела. Никакви.

— Трябва да има Трябва да има сведения за Лисабон. За мене.

— Има. Те посочват обикновен трансфер към Министерството на войната. Без имена. Само една дума. Една единствена дума — „Тортюгас“.

— Какво ще кажете за документите, които вие подготвихте? Освобождаването, медицинско освидетелстване, Пета армия, Сто и двайсети батальон, Италия?… Тези документи не са изготвени без дело, получено от Феърфакс!

— За пръв път чувам за тях. Няма нищо за тях в хранилищата на Ед.

— Майор… Уинстън, мисля, че беше името му…, ме посрещна на летище „Мичел“. Долетях от Нюфаундленд със самолет на бреговия патрул. Той ми донесе документите.

— Той ви донесе запечатан плик и ви даде устни инструкции. Той знае само това.

— Исусе! Какво, по дяволите, се случи с така наречената ефективност на Феърфакс?

— Кажете ми вие? И докато мислите по това — кой уби Ед Пейс?

Дейвид погледна към Бардън. Думата убит не му беше дошла на ум. Човек не извършва убийство, човек убива, да, това е част от тази работа. Но убийство? Да, това бе убийство.

— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви кажа къде да започнете да задавате въпроси.

— Моля, кажете.

— Започни от Лисабон. Разбери какво се случи с радиста, наречен Маршал.

1 януари 1944 г., Вашингтон, Д. С.

Новината за убийството на Пейс стигна до Алан Суонсън индиректно и ефектът бе вцепеняващ.

Той бе в Арлингтън, на малка новогодишна вечеря, давана от висш генерал от Артилерийското снабдяване, когато телефонираха. Това бе спешна връзка за друг гост, генерал-лейтенант от Комитета на началник-щабовете. Суонсън беше близо до вратата на библиотеката, когато генералът излезе пребледнял