Айра Бардън бяха взели изискваните предпазни мерки. Дори ако телефонистката на „Монтгомери“ бе докладвала всичко, каквото е говорил, нямаше доказателства, че е летял до Вирджиния. Подготовката бе направена от телефонни кабини, в полета от „Мичел“ до „Андрюс“ бе записан под чуждо име. Дори манхатънският номер, оставен на рецепцията на „Монтгомери“, имаше нюйоркски адрес под постоянно наблюдение. Дори и в базата само охраната на входа имаше неговото име; бяха го видели само четири-пет души.
— Ние имаме сигурни източници на информация… Сега научихте от първа ръка „урока на Феърфакс“, нали?
— Научих, че е убит добър човек. Мисля, че вече е съобщено на жена му и децата му.
— Няма убийство през война, полковник. Неправилно използване на думата. И не ни говорете точно на нас… — Звънене прекъсна мъжа. Бе късо, внимателно позвъняване.
— Кои сте „ние“ — попита Дейвид.
— Ще узнаете, когато му дойде времето, ако ни помогнете. Ако не се съгласите, няма значение, ще бъдете убит… Не заплашваме напразно. Свидетел Феърфакс. — Звънецът прозвуча отново. Този път по- продължително и вече не съвсем възпитано.
— Как мислите да ви сътруднича? С какво?
— Трябва да знаем точното разположение на „Тортюгас“. — Мисълта на Сполдинг препускаше обратно към пет часа тази сутрин. Във Феърфакс. Айра Бардън каза, че името „Тортюгас“ беше единствената дума срещу спецификацията за неговия трансфер. Никакви други данни — нищо, освен думата „Тортюгас“. И това бе погребано в „хранилищата“ на Пейс. Шкафове, пазени зад стоманени врати, достъпни само за персонала от най-висшия ешелон на разузнаването.
— „Тортюгас“ е част от островен комплекс край бреговете на Флорида. За него се говори като за „Сухият Тортюгас“. Има го на всяка карта.
Отново звънецът… Сега повтарящи се къси, ядовити изблици.
— Не бъди глупак, подполковник.
— Аз не съм никакъв. Не знам за какво става дума. — Мъжът се втренчи в Сполдинг. Дейвид видя, че беше несигурен, но сдържаше яда си. Звънецът на асансьора сега бе настоятелен, чуваха се гласове отгоре и отдолу.
— Предпочитах да не те убивам, но ще го направя
Изведнъж силен мъжки глас на не повече от десет стъпки от затвореното пространство, от шестия етаж, извика:
—
Мъжът примига, викането го изнервяше. Това бе моментът, който Дейвид очакваше. Той внезапно удари мъжа по диагонал с дясната си ръка, сграбчи го за рамото и го блъсна в металната врата. Притисна тялото си в гърдите на мъжа и го удари по гръкляна с един съкрушаващ удар на коляното си. Мъжът изкрещя в агония Сполдинг сграбчи извития врат с лявата си ръка и разкъса вените около ларинкса. Удари още два пъти мъжа по гръкляна, докато божата стана толкова мъчителна, че не можеха да излязат никакви викове, само слаби проточени стонове. Тялото се отпусна безжизнено, пистолетът падна на пода и мъжът се смъкна покрай стената.
Сполдинг ритна пистолета настрани и сграбчи врата на мъжа с двете си ръце, клатейки главата напред-назад за да го държи в съзнание.
— Сега ти
Мъжът погледна нагоре към Дейвид със сълзи в очите, бликащи от ужасната болка.
— Защо не ме уби, свиня — каза той между агонизиращите глътки от въздух…, ти опитва това вече.
Дейвид бе озадачен. Той никога не бе
— Какво е
— Алтмюлер, свиня. Свинята Алтмюлер… — Мъжът изпадна в безсъзнание.
Отново същото име.
Сполдинг се изправи над безчувственото тяло и сграбчи контролната ръчка на асансьора. Завъртя я докрай наляво, набирайки скорост, колкото може по-бързо. „Монтгомери“ имаше десет етажа, светлините на таблото показваха, че са натиснати първи, трети и шести етаж. Ако успее да стигне десети етаж преди истеричните гласове да го последват нагоре по стълбите, възможно бе да излезе от асансьора, да изтича надолу по коридора до един от ъглите, след това да се върне и да се присъедини към тълпата, която сигурно ще се струпа около отворените врати на асансьора.
Около безчувствения мъж на пода.
Мъжът бе изнесен на носилка, въпросите бяха кратки.
Същото, каквото направи и всеки друг.
Какво ставаше в Ню Йорк?
Дейвид стигна стаята си в седем, затвори вратата и погледна към леглото. Господи, колко бе изморен! Но мисълта му не искаше да спре да препуска.
Ще отложи всичко, докато си почине, с изключение на две неща. Трябваше да ги обсъди сега. Не можеха да чакат след съня, защото може да позвъни телефонът или някой да дойде в хотелската стая. Трябва да вземе решения предварително. Да бъде подготвен. Първото нещо бе, че Феърфакс не може повече да бъде използван от него. Той бе съсипан, проникнат отвътре. Трябва да функционира без Феърфакс, в случая е все едно да кажеш на инвалид, че трябва да ходи без патерици.
От друга страна, той не беше инвалид.
Второто нещо е мъжът на име Алтмюлер. Трябва да открие мъж, наречен Франц Алтмюлер, да разбере кой е той, какво значение има за нефокусираната картина.
Дейвид легна на леглото, нямаше сила да свали дрехите си, дори обувките. Вдигна ръка, за да засенчи очите си от следобедното слънце, струящо през хотелските прозорци. Следобедното слънце на първия ден на Новата 1944 година.
Внезапно той отвори очи в тъмнината. Имаше и трето нещо. Неразделимо свързано с мъжа на име Алтмюлер.
Какво, по дяволите, значеше „Тортюгас“?
21
Юджиин Лайънс седна зад чертожната дъска в празнил кабинет. Той бе с ръкавели. По масите имаше разхвърляни проекти. Яркото утринно слънце се отразяваше в белите стени и придаваше на стаята вид на болница.
Лицето и тялото на Юджиин Лайънс не опровергаваха тези мисли.
Дейвид последва Кендъл през вратата, напрегнат пред предстоящото запознанство. Предпочиташе да не знае нищо за Лайънс.
Ученият се обърна на стола. Той бе най-хилавият мъж, когото бе срещал някога. Костите бяха заобиколени от плът, но не покрити от нея. Светлосини вени се виждаха по дланите, ръцете, врата и слепоочията. Кожата не бе застаряла, а изтощена. Очите бяха дълбоко разположени, но в никакъв случай
