Сделката на Ринеман

без блясък или безлични, те бяха живи и по свой начин проникващи. Неговата права сива коса бе оредяла рано. Можеше да бъде на всякаква възраст в диапазон от двайсет години.

Имаше обаче едно качество, изглеждащо специфично за него, и то бе незаинтересованост. Прие представянето, като явно знаеше кой е Дейвид, но не се опита да прекъсне концентрацията си.

Кендъл се опита да направи това.

— Юджиин, това е Сполдинг. Покажи му откъде да започне.

С тези думи Кендъл се обърна на пети, излезе през вратата и я затвори зад себе си.

Дейвид стоеше в стаята срещу Лайънс. Направи няколко крачки и протегна ръка. Знаеше предварително какво точно щеше да каже.

— За мен е чест да се запозная с вас, доктор Лайънс. Не съм експерт във вашата област, но чух за работата ви. Щастлив съм, че ще работя с вас, макар и за кратко време.

В очите му за миг проблесна искрица интерес. Дейвид залагаше на обикновения поздрав, чрез който казваше на съсухрения учен няколко неща, между които прозираше и фактът, че му е известна трагедията в Бостън и без съмнение останалата част от историята, но това не му пречи да го уважава. Ръкостискането на Лайънс беше слабо, незаинтересоваността му се бърна бързо. Незаинтересованост, но в никакъв случай грубост. Точно на границата между двете.

— Знам, че нямаме много време, а съм и новак в жироскопите — каза Сполдинг, освобождавайки ръката му, с гръб към чертожната дъска. — Но ми казаха, че трябва да разпознавам само основните неща, за да мога да предам устно на немски условията и формулите, които вие ще ми напишете.

Дейвид натърти със слабо повишаване на гласа думите устно…, които ще напишете за мен. Наблюдаваше Лайънс, за да види ще има ли някаква реакция на явното признание, че знае за говорните му проблема. Стори му се, че забеляза слаб намек на облекчение.

Лайънс погледна към него. Тънките му устни леко се притиснаха към зъбите, разтеглиха се към ъглите на устата и ученият кимна. Имаше дори съвсем малък проблясък на признание в дълбоките му очи. Той стана от стола си и отиде до най-близката маса, където няколко книги лежаха върху проекта. Взе в ръце първата книга и я подаде на Сполдинг. Заглавието върху корицата бе Диаграми: Инерция и процеси.

Дейвид разбра, че ще му послужи.

Минаваше шест часът.

Кендъл си беше отишъл. Администраторът си тръгна точно в пет, като помоли Дейвид да затвори вратите, ако си отива последен. Ако не, да каже на другите.

„Другите“ бяха Юджиин Лайънс и неговите двама мъже — „медицински сестри“.

Сполдинг срещна, „медицинските сестри“ за кратко в приемната. Имената им бяха Хал и Джони. И двамата бяха едри мъже — приказливият бе Хал, водачът бе Джони, бивш моряк.

— Старецът е в добро настроение — каза Хал, — няма защо да се безпокоим.

— Време е да го върнем в „Сейнт Люк“ — каза Джона — Те ще се разгневят, ако закъснее много за вечерята.

Двамата мъже влязоха заедно в кабинета на Лайънс и го изведоха. Бяха учтиви, но твърди с мъртвешки слабия физик Юджиин Лайънс погледна незаинтересовано към Сполдинг, сви рамене и излезе мълчаливо през вратата с двамата си пазачи.

Дейвид изчака, докато чу шума от асансьора в коридора. След това постави книгата с диаграмите, която физикът му даде, върху бюрото на администратора и прекоси до кабинета на Уолтър Кендъл.

Вратата бе заключена, което му се стори странно. Кендъл бе на път за Буенос Айрес и може би няма да се върне до няколко седмици. Сполдинг извади малък предмет от джоба си и коленича. На пръв поглед инструментът в ръката на Дейвид приличаше на скъпо сребърно джобно ножче, което обикновено слагат на края на скъпи ключодържатели, предимно в много луксозните мъжки клубове. Но не беше. Това бе ключарска кука, изработена да изглежда като ножче. Направена бе в „Лондонските сребърни хранилища“, подарък от един сътрудник на Ми–5 в Лисабон.

Дейвид извади малък цилиндър с плосък връх и го сложи в ключалката. За по-малко от трийсет секунди се чуха обикновените щракания и Сполдинг отвори вратата. Влезе вътре, като я остави полуотворена.

В кабинета на Кендъл нямаше шкафове, стенни гардероби, рафтове или някакви ниши, освен чекмеджетата на бюрото. Дейвид светна неоновата настолна лампа в дъното на бюрото и отвори горното средно чекмедже.

Той трябваше да потисне напиращата му усмивка. Сред бъркотия от кламери, зъбни клечки, успокоителни таблетки и листове имаше две порнографски списания. Въпреки че бяха изцапани от замърсени пръсти, и двете бяха доста нови.

Честита Коледа, Уолтър Кендъл, помисли Дейвид малко тъжно.

Страничните чекмеджета бяха празни, в най-малкото нямаше нищо интересно. В най-долното чекмедже имаше смачкани жълти листове с неразбираеми драсканици, нарисувани с твърд молив, пробиващ страниците.

Беше готов да стане и да си тръгне, когато реши още веднъж да погледне в неразбираемите рисунки върху смачканите листове. Нямаше нищо друго, Кендъл бе заключил вратата по навик, а не по необходимост. И отново, може би пак по навик, той бе сложил жълтите листове не в кошчето за смет, където имаше само отпадъци от пепелниците, а, в чекмедже. Далеч от погледите.

Дейвид знаеше, че ще ги погледне. Нямаше избор, макар че не знаеше точно какво търси.

Той разгъна два от листовете върху плота, изглаждайки с ръка повърхността им.

Нищо.

Като че ли има нещо. Очертанията на женски гърди и гениталии. Различни кръгове и стрели, диаграми… рай за психоаналитика.

Той извади друг единичен лист и го огледа. Още кръгове, стрели, гърда. Още на едната страна — наподобяващи детски очертания на облаци… вълнисти, засенчени, диагонални знаци, които биха могли да бъдат дъжд или многобройни тънки светкавици.

Нищо.

Друг лист.

Тя се появи пред очите на Дейвид. На края на замърсен жълт лист, едва забележимо между драсканиците с молив, се очертаваха контурите на голяма свастика. Той я погледна отблизо. Свастиката имаше кръгове от дясната страна на знаците, кръговете се въртяха, като че ли художникът бе копирал овалите от писменото упражнение на Палмър. И изплувайки от тези овали, се забелязваха безпогрешни инициали. Джей Ди. После Джон Д., Дж. Дайет… Буквите се появяват накрая на всяка овална линия. И под последните букви във всяка област бяха обстойно написани ???????

Дейвид внимателно сгъна листа и го сложи в джоба на сакото си.

Останали бяха само два листа и той ги извади едновременно. Листът отляво имаше само голяма, неразгадаема драсканица — още веднъж кръгова, сега ядовита и безсмислена. На втория лист, отново долу на страницата, имаше серия от криволичещи знаци, които можеха да бъдат интерпретирани като Джи и Дий, близки по писане с буквите след знаците на свастиката и другата страница. Срещу последното „Д“ имаше странен хоризонтален обелиск, заострен надясно. Отстрани имаше линии, като че ли те бяха краища… Куршум може би, с издълбани знаци. Под тях, на следващата линия на листа, отляво, бяха съединени овални движения, които напомняха упражнението на Палмър. Само че тук те бяха по-твърди, натискано бе по-силно върху жълтия лист.

Изведнъж Дейвид разбра в какво се бе втренчил.

Уолтър Кендъл несъзнателно бе очертал една отвратителна карикатура на един вирнат пенис и тестиси.

Щастлива Нова годиш, мистър Кендъл, помисли Сполдинг.

Той сложи листа в джоба до другия много внимателно, върна останалите и затвори чекмеджето. Изгаси лампата, отиде до отворената врата и се обърна да види дали е оставил всичко както е било и мина в приемната. Дръпна и затвори вратата на Кендъл, размисли за кратко дали да заключи.