Погледна към табелата на улицата — беше „Шеридън скуер“, чуваха се глухите звуци на джаз, които сякаш изплуваха от кръчмите и се разливаха надолу към оживените странични улици. „Вилидж“ се разпалваше за нова вечер.
Вдигна ръка за таксито, но шофьорът не го видя. Започна да тича, когато таксито потегли към светофара на ъгъла. Изведнъж видя, че някой от другата страна на площада бързаше към празното такси. Той бе по-близо от Сполдинг и махаше с дясната си ръка.
За Дейвид бе ужасно важно да стигне пръв до таксито. Набра скорост и изтича на улицата, заобикаляйки пешеходците, но моментално бе блокиран от два автомобила — броня в броня. Той разпери широко ръце, прескочи в средата на улицата и продължи да тича към своята цел.
Цел.
Достигна таксито половин секунда след другия мъж. Проклятие! Това бе заради препятствието от двата автомобила.
Препятствие.
Той хлопна с ръка върху вратата попречвайки на другия мъж да я отвора. Човекът погледна към лицето на Сполдинг, към очите му.
— Господи, човече! Ще чакам за друго — каза мъжът бързо.
Дейвид се засрами. Какво, по дяволите,
Съмненията? Проклетите съмнения!?
— Не, наистина, ужасно съжалявам — Сдъвка думите, като се усмихваше извинително. — Вземете го. Аз не бързам… Извинете ме отново. — Обърна се бързо, прекоси улицата и се смеси с тълпата по „Шеридън скуер“.
Можеше да вземе таксито. Това бе най-важното нещо.
Господи! Мелачката никога не те оставя.
ЧАСТ 2
22
„Пан Американ Клипър“ напусна Тампа в осем часа сутринта с разписание да спре в Каракас, Сао Луис, Салвадор и Рио де Жанейро преди последните хиляда и двеста мили до Буенос Айрес. Дейвид бе записан в пасажерския лист като мистър Доналд Сканлън от Синсинати, Охайо, професия минен инспектор. Това бе прикритие само за времето на пътуването. „Доналд Сканлън“ ще изчезне, след като самолетът кацне на „Аеропарк“ в Буенос Айрес. Инициалите бяха същите, като неговите собствени, поради твърде простата причина, че бе много лесно да забрави подарък с монограм или първите букви на бързо написан подпис. Особено когато човек е уморен или прекалено ангажирал…, или ако се страхува.
Суонсън бе почти изпаднал в паника, когато Дейвид се свърза с него от стаята на диспечерите на летище „Мичел“ край Ню Йорк. Като шеф бе толкова решителен, колкото може да бъде едно объркано ловно куче. Всяко отклонение от схемата на Кендъл, от инструкциите на Кендъл явно беше ужасно за него. А Кендъл
Дейвид не използва сложни обяснения при генерала. Според него бяха направени три опита да се посегне на живота му, или най-малкото можеха да се третират като такива. Ако генералът все още желаеше неговите „услуги“ в Буенос Айрес, по-добре е да стигне там, докато все още е здрав и читав.
Бяха ли свързани опитите… атаките с Буенос Айрес? Суонсън зададе въпроса така, като че ли се страхуваше да произнесе името на аржентинския град.
Дейвид бе съвсем откровен: не знаеше. Отговорът се намираше в Буенос Айрес. Логично бе да размисли върху възможността, но не и да я приеме.
— Така казваше и Пейс — това беше точният отговор на Суонсън. — Помисли, не приемай нещата направо.
— Ед беше почти винаги прав за такива неща.
— Каза, че когато сте работили в Лисабон, често сте попадали в объркани ситуации.
— Истина е. Все пак се съмнявам дали Ед знаеше подробностите. Но е бил прав в това, което се е опитвал да ви каже. Има много хора в Португалия и Испания, които биха предпочели да ме видят мъртъв. Или най-малкото мислят така. Никога не можеш да си сигурен. Стандартна процедура, генерале!
Последва продължителна пауза по телефонната линия. Най-после Суонсън каза:
— Разбирате ли, Сполдинг, може би ще трябва да ви сменим?
— Разбира се. Можете да направите това още сега, ако желаете. — Дейвид бе откровен. Той много искаше да се върне в Лисабон Да отиде в северната провинция Във Валдеро. Да разбере какво бе станало с шифровача на име Маршал.
— Не… не, всичко вече е отишло толкова далече. Проектите. Те са най-важното нещо. Нищо друго няма значение.
Останалата част от разговора бе свързана с детайлите на пътуването, американската и аржентинската валута, попълването на основния гардероб и багаж. Необходими неща, които не влизаха в задълженията на генерала, и поради това Сполдинг сам пое грижата и отговорността. Бе изразена последната заповед-молба, но не от генерала, а от Сполдинг: Феърфакс не трябва да бъде уведомяван за неговото местонахождение. Нито някой друг, освен посолството в Буенос Айрес, но да се вземат всички мерки информацията да не стигне до Феърфакс.
Защо? Дали Сполдинг мисли…
— Има пробив във Феърфакс, генерале. Можете да изпратите тази информация до секретните служби в Белия дом.
— Това е невъзможно!
— Обяснете това на вдовицата на Ед Пейс.
Дейвид погледна през прозореца на самолета. Преди миг пилотът съобщи, че минават над огромното крайбрежно езеро Мирим в Уругвай Скоро ще бъдат над Монтевидео, след четирийсет минути и в Буенос Айрес.
Буенос Айрес. Нефокусираната картина. Мъглявите фигури на Лесли Дженър-Хаукууд, шифровача Маршал, мъжа на име Франц Алтмюлер, странните, но предани на каузата си мъже от „Петдесет и втора“ и „Трийсет и осма“ улица, в тъмния вход, в сградата след работно време, на стълбите. Човека в асансьора, който не се страхуваше да умре. Враг, който показа огромен кураж… или криворазбрано усърдие. Маниак.
Отговорът на загадката беше в Буенос Айрес, на около един час разстояние. Градът бе на един час разстояние, а отговорът — доста по-далече. Но не на повече от три седмици, ако инстинктите му бяха верни. До времето, когато проектите на жироскопите ще бъдат доставени.
Той ще започне по-бавно — както правеше винаги, когато има проблеми в новото поле за работа Най- напред ще опита да се слее със заобикалящата го среда, да усвои прикритието си, да се почувства удобно и свободно във взаимоотношенията си. Нямаше да бъде трудно. Неговото прикритие бе почти продължение на това от Лисабон: богат аташе, знаещ три езика, чието потекло, родители и предвоенни връзки в модните центрове на Европа го правеха желан социален партньор на всяка посланическа вечеря. Той бе привлекателно допълнение към деликатния свят на неутралната столица. И ако имаше такива, които мислеха, че някой някъде е използвал пари и влияние, за да му осигури такава безоблачна служба, нека бъде така. Това бе отричано категорично, но не яростно. Имаше голяма разлика.
„Прехвърлянето“ му в Буенос Айрес бе директно и му осигуряваше достъп до гриф „строго секретно“. Той действаше като връзка между банковите кръгове в Ню Йорк и Лондон и германския изгнаник Ерих Ринеман. Вашингтон, разбира се, одобряваше това. Следвоенното финансиране на реконструкцията и индустриалното възстановяване щеше да стане международен проблем. Ринеман не може да бъде пренебрегнат. Не и в цивилизованите мраморни зали на Берн и Женева.
