Сделката на Ринеман

Безполезно ще бъде да губи време. Ключалката бе стара, проста, пазачите от почти всяка сграда в Ню Йорк биха имали ключ и бе много по-мъчно да се заключи, отколкото да се отключи. По дяволите.

Половин час по-късно се досети, с внезапно просветление… че сигурно това решение спаси живота му. Някакви си шейсет, деветдесет или може би сто секунди, с които ускори тръгването си, го поставиха в позицията на наблюдател, а не на цел.

Той облече палтото си от „Роджърс Пиит“, угаси светлините, излезе в коридора и се отправи към асансьора. Беше почти седем часът в деня след Нова година и сградата бе пуста. Само един асансьор работеше, който мина край неговия етаж, издигайки се към горните етажи, където се задържа. Дейвид помисли да използва стълбите… канторите бяха на третия етаж и можеше да стигне по-бързо. Тогава чу бързи, многобройни стъпки, идващи по стълбите. Шумът бе необичаен. Само преди минути асансьорът бе във фоайето, защо тогава двама или трима души ще тичат нагоре по стълбите в седем часа вечерта? Би могло да има дузина логични обяснения, но неговият инстинкт го накара да помисли за нелогичните.

Той изтича тихо до обратния край на етажа, където един страничен коридор водеше до фугите кантори в южната част на сградата. Заобиколи ъгъла и се притисна към стената. След опита за убийство в асансьора на „Монтгомери“ той носеше оръжие под дрехите, препасано през гърдите. Това бе малък револвер „Берета“. Разгърна палтото си и разкопча сакото и ризата. Ако е необходимо, достъпът до пистолета ще е бърз и удобен.

„Няма да се наложи сигурно“, помисли си той, като чу, че стъпките изчезнаха.

Изведнъж разбра, че те не са изчезнали, а утихнали, забавени до тихо, внимателно ходене. И чак тогава чу гласовете, шептящи, неразбираеми. Идваха откъм ръба на стената, в близост до необозначената кантора на „Меридиан“, на не повече от трийсет стъпки.

Приближи лицето си до острия бетонен ъгъл и едновременно хвана с дясната ръка дръжката на пистолета, под ризата.

Бяха двама мъже с гръб към него, обърнати към тъмното стъкло на вратата на необозначената кантора По-ниският от двамата притисна лице до стъклото, като сложи двете си ръце отстрани, за да не му пречи светлината от коридора. Дръпна се назад и погледна партньора си, клатейки глава отрицателно.

По-високият мъж се обърна леко, но това бе достатъчно за Сполдинг, за да го познае.

Беше странникът от тъмната ниша на входа на „Петдесет и втора“ улица. Високият мъж с тъжни очи, който говореше меко на развален английски с балкански диалект, и беше го държал под дебелото дуло на мощно оръжие. Мъжът бръкна в левия джоб на палтото си и подаде ключ на другия. С дясната ръка извади пистолет от колана си. Това бе тежък .45 — армейско изпълнение Дейвид знаеше, че той би взривил човек, ако се стреля отблизо. Мъжът кимна и проговори меко, но ясно.

— Трябва да е тук. Не е напускал. Искам го.

С тези думи по-ниският мъж пъхна ключа и внимателно отключи. Вратата се отвори бавно. Двамата мъже влязоха заедно вътре.

Точно в този момент се чу отварянето на решетката на асансьора. Металните рамки иззвъняха в коридора. Дейвид видя как двамата мъже се смразиха в тъмната стая, той се обърна към отворената врата и я затвори.

— Велики Боже! — бе раздразненият вик на ядосания асансьорен оператор, когато решетката се затвори с трясък.

Дейвид знаеше, че това бе моментът да изчезне. Само след секунди един от двамата мъже в пустия офис на „Меридиан“ щеше да осъзнае, че асансьорът бе спрял на третия етаж, защото някой бе натиснал бутона. Някой, който не се виждаше и когото не са срещнали по стълбите. Някой, който бе все още на етажа. Той изскочи зад стената и изтича по коридора към стълбите. Не погледна назад, не се постара да заглуши стъпките си, защото това би намалило скоростта. Единствената му грижа бе да слезе по стълбите и да напусне сградата. Хвърли се надолу по извиващите надясно стълби към междинната площадка и зави към ъгъла.

Изведнъж спря.

Под него, наведен над парапета, стоеше третият мъж Осъзна, че чу повече от два чифта крака, тичащи нагоре по стълбите само преди няколко минути. Мъжът се стресна, очите му се разшириха, шокирани от това, че са го познали. Дясната му ръка мигновено бръкна в джоба на палтото. Сполдинг нямаше нужда да му казват какво търси.

Сполдинг скочи от площадката право върху мъжа, като го сграбчи още във въздуха. Ръцете му стегнаха врата и дясната му ръка. Сграбчи кожата на врата зад лявото ухо и я разкъса, удряйки главата му в бетонната стена По-тежкото тяло на Дейвид се блъсна в гърдите на „часовия“. Изви дясната му ръка така, че почти я измъкна от раменната става. Мъжът изкрещя и припадна. Главата му бе наранена, кръв струеше от тази част на черепа, която бе ударена в стената.

Дейвид чу отварянето на вратата с трясък и тичащите мъже. Над него, разбира се — само един етаж над него.

Освободи преплетените си крака от безжизненото тяло и изтича по останалите стъпала до фоайето. Асансьорът само преди секунда бе оставил пасажерите си, последните още излизаха през предната врата. Дори и да бяха чули продължителния вик на пребития мъж нагоре по стълбите, никой не показваше това.

Дейвид разбута излизащите с лакти и си отвори път през широката двойна врата към страничната алея. Обърна се на изток и затича с всичка сила. Измина повече от четирийсет улици, което се равняваше на около две мили в Баския регион…, но тук беше много по-неприятно.

Трябваше да вземе няколко решения. Проблемът беше в това как да ги осъществи.

Не може да остане в Ню Йорк, без да срещне рискове, очевидно неприемливи. И трябва да стигне до Буенос Айрес веднага, преди някой от тези, които го преследват в Ню Йорк, да е разбрал това. Защото вече беше ясно, че преследват него. Ще бъде самоубийство да се върне в хотел „Монтгомери“. По същата причина — и в канторите на „Меридиан“, сутринта. Ще се оправи и на двете места по телефона. Ще каже в хотела, че внезапно е прехвърлен в Пенсилвания и ще пита дали биха могли да опаковат и изпратят багажа му. Ще се обади по-късно за сметката.

Кендъл бе на път за Аржентина. Няма никакво значение какво Дейвид ще каже на „Меридиан“.

Внезапно помисли за Юджиин Лайънс. Беше му малко мъчно за Лайънс. Не за човека, но после размисли, разбира се, че и за човека, но не за нещастието му, а за това, че не можа да научи нещо повече от него, преди да замине за Буенос Айрес. Лайънс би могъл да изтълкува внезапното му изчезване като поредно отблъскване. А ученият можеше наистина да се нуждае от неговата помощ в Буенос Айрес, най- малкото за превода на немски. Дейвид реши, че трябва да притежава избраните от Лайънс книги, трябваше да има колкото се може по-солидни знания от езика на Лайънс.

И изведнъж разбра накъде го водят мислите му.

За следващите няколко часа най-сигурните места за него в Ню Йорк бяха канторите на „Меридиан“ и болницата „Сейнт Люк“.

След посещение и на двете места ще отиде на летище „Мичел“ и ще телефонира на бригадния генерал Суонсън. Отговорът на жестоката загадка от последните седем дни… от Азорските острови до стълбището на „Трийсет и осма“ улица и всичко друго междувременно… е в Буенос Айрес.

Суонсън не знаеше това и не можеше да помогне; във Феърфакс беше проникнато и той също не можеше да им каже. А всичко това му показваше нещо.

Той беше сам. А при такава дилема човек има два избора — да излезе сам от играта или да рови за самоличности, като по този начин унищожи прикритията.

Първият избор ще му бъде отказан. Генерал Суонсън бе маниак по въпроса за жироскопските проекти. И Ринеман… Той не можеше да бъде извън играта.

Оставаше вторият… самоличността на тези в загадката.

Обзе го чувство, каквото не беше изпитвал вече няколко година, страх от внезапна неадекватност. Срещаше се с необикновен проблем, към който нямаше пътека, или, още по-сложно… нямаше решение като в северната провинция. Никакво разрешение не дадоха мерките и контрамерките, които бе усвоил в Баския регион и Навара.

Внезапно се оказа в друга война, война, непозната, която пораждаше съмнения за самия него.

Видя свободно такси със слабо осветен покрив, като че ли срамуващо се да покаже празнотата са.