ужасният страх от американската флота и въздушните сили, пълзящ по улицата, така да се каже… Парламентът преоценява решенията си през последните пет месеца. Полковниците започват да се размислят върху хилядагодишния кръстоносен поход на наставниците си и са изключително впечатлени от нашите снабдителни и производствени линии.
— Трябва да бъдат. Имаме…
— Има и друг аспект — прекъсна го Гранвил замислено. — Тук има малка, но много богата еврейска колония Вашият Ерих Ринеман например. Парламентът не е подготвен открито да подкрепи решенията на Джулиус Стрейшър… Вече са използвани еврейски пари, за да запазят кредитните линии доста добре опоскани от Кастильо. Полковниците се страхуват от финансови манипулации, както повечето военна. Но в тази война могат да бъдат направени много пари. Полковниците смятат да направят това… Бях ли достатъчно образен?
— Да, дори прекалено!
— Смея… Тук имаме максима, която ни служи добре. Днешният ни приятел утре ще получава пари от нацистката ос и обратно — вчерашният берлински куриер утре може да бъде продаден. Пазете избора си открит, но мненията си скрити. И публично… бъдете малко по-гъвкав от това, което би одобрил човек на друг пост. Това се толерира.
— И се очаква, нали? — попита Дейвид.
— И двете.
Дейвид запали цигара. Той искаше да промени разговора. Старият Гранвил бе един от тези посланици, философи по природа, който можеше да продължи да анализира тънкостите на своята дейност цял ден, ако има кой да го слуша. Такива хора са обикновено най-добрите дипломати, но невинаги най-желани участници във време за практически действия. Все пак Хендърсън Гранвил бе добър мъж, можеше да се види загриженост в очите му, и то действителна!
— Предполагам, че Вашингтон е очертал целта на посещението ми тук.
— Да Бих искал да кажа, че одобрявам. Разбира се не вас, защото имате своите инструкции. Предполагам, че международните финансисти ще продължат още дълго, след като хер Хитлер изпищи последния си крясък. Може би не съм по-добър от парламента. Паричните проблеми могат да бъдат много неприятни.
— Особено тези. Предполагам.
— Да, отново Ерих Ринеман е заклет приятел на вятъра. Един властен приятел, без съмнение, но напълно без съвест и с буен морал. Без съмнение най-нечестният мъж, когото съм срещал. Мисля, че той е престъпник, но неговите ресурси го правят приемлив за Лондон и за Ню Йорк.
— Необходим, може би, е по-точна дума.
— Сигурен съм, че поне разсъжденията са в този смисъл.
— И аз разсъждавам така.
— Разбира се. Простете на стария човек, ако има старомодни разбирания. Но няма да се караме с вас. Вие имате възложена задача. С какво мога да ви помогна? Доколкото разбирам, много малко.
— Действително, че много малко, сър. Само ме запишете в индекса на посолството, осигурете ми някакво местенце, няма значение какво, стига да има врата и телефон. И бих искал да се срещна с вашия шифровач. Ще трябва да изпращам шифрограми.
— Господи, това звучи зловещо — каза Гранвил, усмихвайки се без хумор.
— Това е рутина, сър! Вашингтон изисква уточнение… просто с „да“ или „не“.
— Добре. Главният ни шифровач се казва Балард, приятно момче, говори седем-осем езика и е абсолютен факир в забавните игри. Ще се запознаете веднага. Има ли още нещо?
— Бих искал апартамент…
— Да, зная — прекъсна го Гранвил внимателно, като бързо погледна стенния часовник, — госпожа Камрън издири един, който смята, че ще одобрите… Разбира се, Вашингтон не намекна за продължителността на престоя ви. Така че госпожа Камрън го е наела за три месеца.
— Това е прекалено дълго. Ще изясня нещата… Смятам, че това е почти всичко, господин посланик. Знам, че бързате.
— Да Съжалявам.
Дейвид се изправи от стола едновременно с Гранвил.
— О, и още нещо, сър. Този Балард дали има дипломатическа листа на посолството в себе си. Ще ми се да науча имената на хората, работещи тук.
— Не са толкова много — каза Гранвил, поглеждайки Дейвид право в очите, с лека нотка на неодобрение в гласа — Осем или десет ще бъдат тези, с които ще се срещате. Уверявам ви, че си имаме наши собствени мерки за сигурност.
Дейвид прие упрека.
— Не исках това да кажа, сър. Аз наистина искам
— Да, разбира се. — Гранвил заобиколи бюрото и изпрати Сполдинг до вратата — Поговори с моята секретарка няколко минути. Ще се свържа с Балард и той ще ти покаже всичко.
— Благодаря, сър. — Сполдинг протегна ръка към Гранвил и чак тогава установи за пръв път колко висок бе той.
— Знаеш ли — каза посланикът, като освободи ръката на Дейвид — имах въпрос към теб, но отговорът ще трябва да почака за друг път. Вече съм закъснял.
— Какъв е той?
— Мислех си, защо момчетата от Уолстрийт и Странд изпратиха
— Може би не. Но все пак аз съм само свръзка, предаваща послания и информация, която трябва да бъде опазена, смятам. Аз
Гранвил се усмихна още веднъж и още веднъж без хумор.
— Разбира се. Сигурен бях, че е имало причина.
23
„Балард притежава две отличителни черти, характерни за повечето криптографи“, помисли си Дейвид. Той беше безцеремонен циник и извор на информация. Качества, които Сполдинг вярваше, че се развиват през годините на дешифриране на чужди тайни, за да открие в последствие, че голяма част от тях са маловажни. Също така той бе прокълнат да притежава собствено име Робърт, само по себе си съвсем нормално, но следвано от името Балард, наложително се съкращаваше на Боби. Боби Балард. Звучеше като име на човек от хайлайфа или име, използвано в анимационни филмчета за реклами на зърнени закуски.
Не беше нито едното, нито другото. Бе лингвист с математически способности, с червен перчем върху средно на височина мускулесто тяло. Като цяло бе един приятен мъж.
— Това е домът ни — уточни Балард. — Видял си работната секция — голяма, бучаща, барокова и проклето гореща по това време на годината. Надявам се, че си умен и ще си наемеш собствен апартамент.
— Ти нямаш ли?
— Така е по-лесно. Моите търговски сделки са доста безцеремонни, бръмчат по всяко време на денонощието. По-добре е, отколкото да тичам насам посред нощ от „Чакарита“ или „Телмо“. А не е и толкова зле, гледаме да не се мотаем в краката си.
— О-о? Много ли сте тук?
— Не. Сменят се. Обикновено шест. В двете крила — източно и южно. Гранвил държи северните апартаменти. Освен него, Джиин Камрън и аз сме единствените постоянни обитатели тук. Ще се запознаеш с Джиин утре, освен ако случайно я срещнем на излизане със стария. Тя обикновено го придружава на отегчителните диплоскуки.
— На какво?
— Диплоскуки. Това са думи на стария… съкращения. Изненадан съм, че не ги е използвал пред теб.
