Сделката на Ринеман

прицели — тя стоеше неподвижна.

„Изглеждаше много по-зловещо“, помисли си Сполдинг. Сякаш бе поставен в ръцете на някой пазач убиец, който бе сигурен, че арестуваният не би могъл да избяга от затвора и знае, че разполага с достатъчно време, за да извади пушката и да стреля.

Дейвид продължи играта, която бе започнал. Той леко повдигна ръката си и изпусна чашата. Звукът на лекото счупване го „събуди“. Той разклати глава, сякаш да прогони съня, и потри очи с пръсти. Докато правеше всичко това вдигна небрежно лицето си нагоре. Фигурите, стоящи на покрива, бяха отстъпили назад върху плочките от теракота. Нямаше да има изстрели, отправени към него.

Той вдигна няколко счупени стъкла, стана от стола и тръгна към апартамента с походката на изморен човек, който се нервира на собственото си невнимание. Бавно, с едвам сдържано раздразнение.

След като най-после прекоси вратата, вече извън чуждото полезрение, той хвърли стъклата в кошчето за боклук и влезе бързо в спалнята. Отвори горното чекмедже на бюрото, отмести няколко кърпички и измъкна револвера си.

Сложи го в колана си и вдигна сакото от стола, на който го бе хвърлил по-рано. Облече го и установи със задоволство, че дрехата покрива оръжието.

Пресече дневната и отиде до входната врата, като я отвори тихо.

Стълбището се намираше на лявата страна. Дейвид изпсува, проклинайки архитекта на точно тази сграда или пък изобилието от дървен материал в Аржентина. Стълбите бяха направени от дърво, силно нанесената по тях вакса за лъскане не можеше да прикрие, че те бяха стари и сигурно скърцаха ужасно.

Той затвори вратата на апартамента и пристъпи напред към стълбището, поставяйки крак на първото стъпало. То изскърца толкова силно, че наподобяваше звуците, издавани в антикварните магазини.

Трябваше да се качи четири етажа нагоре, първите три нямаха съществено значение. Вземаше по две стъпала наведнъж, като установи, че като се притиска до стената, звуците от качването му се заглушават.

Шейсет секунди по-късно той се изправи пред затворена врата с табела… с проклетите накъдрени кастилски букви:

El Techo.

Покривът.

Вратата, също както и стълбите, бе стара. Десетилетия от сезонни горещини и влага бяха причината вратата да се изметне около пантите, а краищата й се бяха огънали навътре към рамката.

Тя също щеше да предизвести пристигането му, ако се помъчеше да я отвори леко.

Нямаше друг изход, извади пистолета си и пристъпи крачка назад на малката площадка. Той прецени големината на рамката, бетонните стени, които обграждаха старата дървена врата, и с подобаващо поемане на въздух дръпна дръжката, блъсна вратата и изскочи диагонално към дясната стена, притискайки гръб в бетона.

Двамата мъже се завъртяха от силна изненада. Те бяха на около трийсет фута от Дейвид, на ръба на наклонения покрив. Мъжът с пушката се поколеба, след което я вдигна в поза, удобна за стрелба. Сполдинг се прицели право в гърдите на мъжа. Въпреки всичко този мъж не изглеждаше като човек, готов да стреля в определена цел, колебанието бе умишлено, а не резултат от паника или нерешителност.

Вторият мъж извика на испански, Дейвид определи акцента като южноиспански, а не като аржентински:

— Por favor, senor!

Сполдинг отговори на английски, за да установи дали те разбират езика или не:

— Свали пушката Веднага!

Първият мъж направи това, което искаха от него, и я хвана за приклада.

— Вие грешите — каза той на развален английски. — Имаше… как го казвате, landrones… крадци в квартала.

Дейвид прекоси до металния парапет с насочен към двамата мъже пистолет.

— Не сте много убедителни Se dan corte, amigos. Не сте от Буенос Айрес.

— Има много хора в този квартал като нас. Преселници, сеньор. Това е една общност, от чужденци — каза вторият мъж.

— Искате да кажете, че не сте тук заради мен ли? И че не наблюдавахте?

— Чисто съвпадение, уверявам ви — каза мъжът с пушката.

— Es la verdad — добави другият. — Двама habitaciones влезнаха с взлом миналата седмица. Полицията не помага особено, ние… за тях сме чужденци. Пазим се сами.

Сполдинг наблюдаваше мъжете внимателно. Лицата им не трепнаха, не загатваха лъжи. Нито пък страх.

— Аз работя в американското посолство — заяви Дейвид рязко. Никаква реакция от страна на двамата чужденци. — Трябва да ви помоля да се легитимирате.

— Que cosaf — обади се мъжът с пушката.

— Документи. Имената ви… Certificados.

— Por cierto, en seguida. — Вторият мъж се протегна и бръкна в джоба на панталоните си, Сполдинг вдигна леко пистолета предупредително.

Мъжът се разколеба, вече показвайки страха си.

— Само registro, senor. Трябва да ги носим… Моля ви се. Вътре в cartera.

Дейвид протегна лявата си ръка, докато вторият мъж му подаваше евтин кожен портфейл. Той го отвори с леки угризения. Имаше някаква беззащитност у двамата чужденци, бе виждал тези погледи хиляди пъти. Фалангистите на Франко бяха експерти при провокирането им.

Той хвърли бърз поглед на целофаненото джобче в портфейла, което бе напукано от дълго използване.

Изведнъж цевта на пушката го удари силно по дясната китка, божата бе ужасна. След това ръката му ловко бе извита навътре и надолу. Нямаше друг избор освен да пусне оръжието и да се опита да го изрита надолу по стръмния покрив. Да го задържи означаваше да му счупят китката.

Направи го, докато притискаха опитно лявата му ръка към врата — замахна с крака си към невъоръжения чужденец, който държеше ръката му. Ударът попадна в корема и докато мъжът се преви напред Дейвид стовари втори ритник върху него. Той се плъзна надолу по покрития с плочки наклон.

Дейвид се свлече надолу и се изви назад. Докато вторият мъж промени позата си, Сполдинг го удари с лакът, забивайки го в слабините му. Ръката му бе освободена, чужденецът се мъчеше да запази равновесие.

Той не успя да реагира достатъчно бързо, Сполдинг се хвърли на лявата си страна и ритна с коляно мъжа по врата. Пушката изтрака по плочките и се плъзна надолу по наклона. Мъжът се преви, кръвта започна да капе от мястото, където бе прехапал със зъби устните си.

Сполдинг чу шум и се обърна.

Той закъсня. Вторият чужденец се нахвърли на него и Дейвид чу изсъскването на собствения си пистолет, който раздра въздуха над него и се заби в черепа му.

Всичко стана черно. Пусто.

— Описали са правилно нещата, но не за тази част от града — каза Балард, който седеше срещу Дейвид държащ торбичка с лед притисната към главата му. — Чужденците са съсредоточени в западната част на района Ла Бока. Там има дяволски голяма престъпност, полицията предпочита да се разхожда из парковете, отколкото да патрулира по улиците. А чужденците не ги обичат.

— Не ми помагаш — каза Сполдинг, докато масажираше врата си с торбичката лед.

— Те не са искали да те убиват. Имали са възможност да те изхвърлят от покрива или да те оставят на