заключение от отделни факти. Правил съм същото, мислил съм същото. Не че ще си промениш мнението, а и не е необходимо.
— Права е. Ти действително започваш да противоречиш… преди още да си разбрал на какво противоречиш, а след това започваш да дебатираш самото противоречие. И може би ако продължиш още малко в този дух: ще вземеш да оспориш последното си мнение.
— Знаеш ли какво? Всичко, което казваш, ми е ясно. Това може да уплаши човек, нали?
— Вие, криптографите, сте съвсем различна порода — каза Дейвид, като се изсмя тихо, следвайки Балард оттатък стълбите в един по-малък коридор.
— Хайде да хвърлим един бърз поглед на сибирската ти кабина и след това да се отправяме към другата ти килия. Тя се намира на „Кордоба“, а ние сме на „Кориентес“. На около десет минути от тук.
Дейвид още веднъж благодари на Боби Балард и затвори вратата на апартамента. Бе казал, че е изтощен от пътя и голямото му посрещане в Ню Йорк… Един Господ знаеше, че това е самата истина… като запита ще приеме ли Балард да вечерят друг път?
Като остана сам, той започна да оглежда апартамента. Оказа се, че не е непоносим. Бе малък, със спалня, дневна, кухня и баня. Но имаше едно преимущество, което Джиин не бе споменала. Стаите се намираха на първия етаж, а в дъното имаше един малък вътрешен двор, заобиколен от висока бетонна стена, отрупана с висящи лози и цветя, които се спускаха от огромни саксии, поставени на перваза. По средата на двора растеше едно чепато плодно дърво, което той не можеше да различи. Около ствола му бяха поставени три плетени стола, които явно бяха стари, но за сметка на това изглеждаха безкрайно удобни. Що се отнасяше до него, именно това преимущество правеше от апартамента жилище.
Балард бе уточнил, че тази част на „Авенита Кордоба“ бе само на няколко крачки от търговската част, от центъра на Буенос Айрес. Нещо като жилищен квартал, който все пак се намираше достатъчно близо до магазини и ресторанти, за да не затруднява новодошлите посетители на града да се ориентират лесно.
Дейвид вдигна телефонната слушалка, сигналът се забави известно време, но все пак се чу. Постави я обратно на мястото й, прекоси малката стая и отиде до хладилника. Отвори го и се усмихна. Онова момиче Камрън се бе погрижило, или просто бе помолило някой друг да осигури няколко основни неща като мляко, масло, хляб, яйца, кафе. Изведнъж той с радост забеляза две бутилки вино, едната „Орфила типто“, а другата „Колон бланко“. Затвори хладилника и тръгна в обратна посока към стаята.
Разопакова единствения куфар, разви бутилка уиски и се сети, че ще трябва да си купи допълнителни дрехи на следващата сутрин. Балард бе предложил да го придружи до магазин за мъжки дрехи в Кале Флорида, ако проклетите му апарати не „боботеха“. Той остави книгите, които бе получил от Юджиин Лайънс, на нощната масичка. Бе успял да се справи до този момент с две от тях, вече можеше да се каже, че е набрал самочувствие в езика на аерофизиката. Щеше да му е необходимо да получи подобни познания и на немски език, за да бъде уверен. Щеше да пообиколи книжарниците в немската колония сутринта — не търсеше точно определени текстове, а такива, които биха му позволили да разбере терминологията. Разбираше, че това е една мажа част от поставената му задача.
Изведнъж Дейвид Сполдинг се сети за Уолтър Кендъл. Той или вече е пристигнал в Буенос Айрес, или щеше да пристигне всеки момент. Счетоводителят бе напуснал Съединените щати по едно и също време с него, но самолетният му полет бе значително по-директен, с много по-малко междинни кацания.
Зачуди се дали е разумно да отиде до аерогарата, за да издири Кендъл. Ако все още не бе пристигнал, можеше да го изчака, а ако пък бе вече тук, щеше да е съвсем лесно да провери в хотелите — според Балард имаше само три или четири добри хотела.
От друга страна, всяко допълнително време в повече от абсолютно задължителното, прекарано в компанията на този манипулиращ счетоводител, не бе приятна перспектива Кендъл щеше да се ядоса, ако откриеше, че е пристигнал в Буенос Айрес преди самият той да е дал такава заповед на Суонсън. Без всякакво съмнение Кендъл щеше да иска повече обяснения от тези, които Дейвид желаеше да даде, вероятно би изпратил и телеграми до вече ядосания бригаден генерал.
Нямаше никакъв смисъл да издирва Уолтър Кендъл до момента, когато самият Кендъл би очаквал да го види тук. Само задължителното.
Имаше да върши други неща, да се опита са разбере неясната картина. А това щеше да осъществи най-добре сам.
Дейвид се върна обратно в дневната, свързана с кухня, носейки бутилката уиски, и извади лед от хладилника. Направи питието си и погледна към двойните врати, водещи към двора. Щеше да прекара няколко мига на удоволствие на януарския летен бриз в Буенос Айрес.
Слънцето се бореше с окончателното си залязване отвъд града, последните оранжеви лъчи се прокрадваха през гъстия листак на непознатото плодно дърво. Седнал под него, Дейвид протегна краката си и се облегна на плетения стол. Той осъзна, че ако затвори очите си дори за кратко, нямаше да успее да ги отвори в близките часове. Трябваше да внимава за това. Дългият опит от Лисабон го бе научил да хапва нещо винаги преди лягане.
Храненето много отдавна бе загубило качеството си на удоволствие за него, то бе просто една необходимост, свързана с нивото на енергията му. Зачуди се дали някога отново ще изпита удоволствие от храненето, дали всичко онова, което потискаше в себе си, ще се върне някога отново. Лисабон предлагаше най-добрите удобства — храна, покрив, комфорт — в сравнение с всички големи градове и на двата континента, с изключение на Ню Йорк. А сега той се намираше на трети континент, в град, който се хвалеше с голям лукс.
За него същият този град олицетворяваше работата му точно толкова, колкото и северната част на Испания. Също толкова, колкото Баските области и Навар, мразовитите нощи в Галицийските хълмове или успокояващата тишина в дефилетата, очакващ патрулите… готови да убиват.
Толкова много. Толкова чужди.
Той премести главата си напред отпи голяма глътка от чашата и облегна врата си назад на облегалката на стола. Мажа птица крякаше по средата на дървото, явно раздразнена от натрапването му. Дейвид изведнъж си спомни как в северните области се бе ослушвал точно за такива птици. Те обикновено съобщаваха за приближаването на хора, които не можеха да бъдат видени. Често кряскаха в различен ритъм, който бе започнал да разпознава или поне смяташе, че разпознава, в зависимост от броя на приближаващите се патрули.
Дейвид осъзна, че малката крякаща птица всъщност не се интересува от него. Тя подскочи нагоре, все още писукайки, издаваща къси пронизителни крясъци, само че вече по-бързи и резки.
Имаше някой друг.
Дейвид погледна нагоре през листака с полузатворени очи. Направи го без да помръдва тялото или главата си, сякаш дрямката надделяваше.
Блокът бе четириетажен, с покрив, който имаше лек наклон, целият покрит с някаква теракота, розово- кафява на цвят. Повечето прозорци на стаите над неговата бяха отворени за бриза на Рио да ла Плата Чуваше откъслечни приглушени разговори, нищо заплашително, без силни вибрации. Според Балард това бе часът за сиеста5 в Буенос Айрес, доста по-различен от следобедите в Рим или обедите в Париж. Вечерята в Буенос Айрес бе по традиция в късните часове, според разбиранията на останалата част от света. Десет, десет и половина, а дори и полунощ не бе нещо изключително.
Крякащата птица не се безпокоеше от обитателите на апартаментите в „Кордоба“ и въпреки това тя продължаваше да издава пронизителните си крясъци.
И ето, че Дейвид разбра причината за това странно държание.
Отгоре на покрива се виждаха силуетите на двама мъже, смътно, но не и прикрити от клоните на плодното дърво.
Те бяха наведени и гледаха втренчено надолу. Бе сигурен, че го наблюдават.
Сполдинг прецени позицията на основната пречка — ствола на дървото, отпусна леко глава, сякаш дългоочакваният сън най-сетне бе надвил, вратът му бе облегнат уморено на дясното му рамо, държеше питието в почти отпуснатата си ръка, на няколко милиметра от тухления перваз.
Тази поза помагаше — той имаше възможност да вижда по-добре, но не съвсем. Достатъчно все пак, че да различи силуета на пушка — оранжевото слънце се отразяваше в черната стомана. Тя стоеше неподвижно, в калъф под мишницата на мъжа отдясно. Никой не направи опит да я вдигне и да се
