Сделката на Ринеман

— Иска ми се да зная защо ви измъкнаха от Лисабон — каза Бардън.

Дейвид седна на стола без да отговори веднага. Когато заговори, се постара да не звучи по военному или официално.

— Не съм сигурен, че има нещо общо с… каквото и да било. Не искам да гадая, но, от друга страна, трябва. Но бих искал да имам право на свободен избор. Наречете го инстинкт, не зная дори… Има човек на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер… Кой е, къде е… нямам представа. Германец, швейцарец — не знам… Открий, каквото можеш, на базата на 4–0. Обади ми се в хотел „Монтгомери“ в Ню Йорк. Ще бъда там най- малко до края на седмицата. След това отивам в Буенос Айрес.

— Ще го направя, ако ми поясниш… кажи ми, какво, по дяволите, става?

— Няма да ти хареса. Защото ако ти кажа и ако то е свързано с това, значи, че Феърфакс е открил кодовете си в Берлин.

1 януари 1944 г., Ню Йорк Сити

Пътническият самолет започна да се снижава към летище „Ла Гардия“. Дейвид погледна часовника си. Беше малко след пладне. Всичко се бе случило за дванайсет часа. Синди Бонър, непознатият на „Петдесет и втора“ улица, Маршал, убийството на Пейс, Бардън, новините от Валдеро… и, накрая, мъчителното съвещание с шефа аматьор, бригаден генерал Алан Суонсън от Министерството на войната.

Дванайсет часа.

Не бе спал почти четирийсет и осем часа. Имаше нужда от сън, за да открие причините и да сглоби липсващите елементи от мозайката. Не мозайката, която му бе ясна.

Ерих Ринеман трябваше да бъде убит.

Разбира се, че трябваше да бъде убит. Единствената изненада за Дейвид бе жужащият начин, по който бригадният генерал даде заповедта. Не се изискваше съгласие или извинение. И това… най-после… обясняваше неговия трансфер от Лисабон. Това запълваше зеещото като дупка защо. Той не беше специалист по жироскопи и не разбираше защо. Но сега разбра.

Той бе добре преценен. Пейс бе направил напълно професионален избор. За тази работа той бе подходящ, освен това бе двуезичната връзка между мълчаливия учен Юджиин Лайънс и човека на Ринеман с проектите.

Тази картина бе ясна. Почувства се облекчен като видя, че нещата се изясняват.

Онова, което го безпокоеше, бе нефокусираната картина.

Маршал, шифровачът от посолството, който само преди пет дни го бе посрещнал на прогизналото от дъжд летище край Лисабон. Човекът, когото видя да го гледа през автомобилното стъкло на „Петдесет и втора“ улица. Мъжът, убит при засада в Северната провинция, в която той никога не бе рискувал да ходи. Нито пък щеше да рискува.

Лесли Дженър-Хаукууд. Изобретателната бивша любовница, която го излъга и го задържа извън хотелската стая. Тя глупаво използва „номера“ със Синди Бонър и замяната на подаръци за мъртвия й съпруг, който самата тя бе отнела. Лесли не беше идиот. Тя искаше да му каже нещо.

Но какво?

И Пейс. Бедният, сериозен Пейс, убит вътре, в най-силно охраняваната база в Съединените щати.

Урокът на Феърфакс, предвиден с изненадваща точност, почти до секунда, от високия, с тъжни очи мъж в сенките на „Петдесет и втора“ улица.

Това… те бяха фигурите в нефокусираната картина.

Дейвид беше груб с бригадния генерал. Той изиска, от професионална гледна точка, разбира се…, точната дата, когато е взето решението да бъде елиминиран Ерих Ринеман Кой е бил там? Как е била предадена заповедта? Дали генералът познава шивровач на име Маршал? Споменавал ли е за него някога Пейс? Има ли някой въобще да го е споменавал? И за човека на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер. Познато ли му е това име?

Отговорите не помогнаха. Господ виждаше, че Суонсън не лъже. Той не бе достатъчно професионалист, за да го направи.

Имената Маршал и Алтмюлер му бяха непозната. Решението да бъде убит Ринеман бе взето само за часове. Нямаше абсолютно никакъв начин Ед Пейс да е знаел, с него не са се консултирали, нито с когото и да било във Феърфакс. Това бе решение, излизащо от тайните служби на Белия дом, нито един от Феърфакс или Лисабон не би могъл да участва За Дейвид липсата на участие бе важен фактор. Това просто означаваше, че цялата нефокусирана картина няма нищо общо с Ерих Ринеман. И това, доколкото можеше да се проследи, не беше свързано с Буенос Айрес. Дейвид бързо реши да не се доверява на неврозния бригаден генерал. Пейс беше прав — човек не може да издържа повече усложнения. Той ще използва Феърфакс… Проклет да бъде шефът.

Самолетът се приземи. Сполдинг мина в терминала за пътници и погледна за такси. Излезе през двойната врата на платформата и чу носачите да викат в най-различни посоки за празните таксита. Смешно бе, но единствено такситата, наемани заедно с други хора, напомняха на летище „Ла Гардия“, че някъде има война.

Едновременно той разбра и безсмислието, и претенциозността на своите мисли.

На войник без крака бе помогнато да влезе в такси. Носачи и цивилни бяха трогнати и помагаха.

Войникът бе пиян. Онова, което бе останало от него, бе нестабилно.

Сполдинг се качи в таксито с други трима мъже, които говореха малко — и то само за последните новини от Италия. Дейвид реши да забрави своето прикритие в случай, че възникнат неизменните въпроси. Той не би искал да дискутира някаква митична битка при Салерно. Но въпроси не възникнаха. И после разбра защо.

Мъжът до него бе сляп. Той се подмести и следобедното слънце рефлектира върху ревера му. Това бе малка метална лентичка с надпис „Южен Пасифик“.

Дейвид разбра отново, че е ужасно изморен. Той бе най-малко наблюдаваният от всички агенти, на когото е поверена операция.

Слезе от таксито на „Пето авеню“ — през три улици северно от „Монтгомери“. Плати много повече, отколкото бе неговата част, и се надяваше, че другите двама мъже ще постъпят по същия начин — ще поемат разходите на ветерана, чиито дрехи бяха много далече от „Роджърс Пиит“ — магазина, за който говореше Лесли Дженър.

Лесли Дженър… Хаукууд.

Шифровач на име Маршал.

Нефокусирана картина.

Трябва да забрави всичко това. Трябва да заспи, да забрави, нека всичко да улегне, преди да го премисли отново. Утре сутринта ще се срещне с Лайънс и започва… отново. Трябваше да бъде готов за мъжа, който е изгорил гърлото си с чист спирт и не е разговарял от десет години.

Асансьорът спря на шестия етаж. Той бе за седми. Бе готов да каже това на оператора, когато видя, че вратите не се отварят.

Вместо това операторът се обърна наместо. В ръката си държеше револвер „Смит и Уесън“ е късо дуло. Той се протегна зад него, хвана и завъртя контролната ръчка наляво, затворената кабина скръцна и спря между етажите.

— Светлините във фоайето угасват по този начин, полковник Сполдинг. Може да чуем звънене, но има втори асансьор, който се използва в такива случаи. Няма да ни безпокоят.

„Акцентът е същият“, помисли Дейвид. „Британска школовка, средна Европа.“

— Щастлив съм от това. Искам да кажа, Исусе, толкова много време мина.

— Не си забавен.

— Нито пък ти…, явно.

— Беше във Феърфакс, Вирджиния, нали? Приятно ли пътува?

— Имате изключителен канал за информация. — Сполдинг не само печелеше време с разговора. Той и