Сделката на Ринеман

— О? Разбирам… Значи Лесли не е идвала на гости да ви види за Коледа?

— Добри ми Боже, не! Едвам е успяла да ни изпрати картичка…

Изкушаваше се да се обади на Ед Пейс във Феърфакс. Да информира шефа на разузнаването, че Г–2 в Калифорния не е успяло да издири нищо. Нямаше смисъл. Лесли Дженър Хаукууд се намираше в Ню Йорк.

Трябваше да открие защо.

Обади се отново на Мандел и му даде две имена: това на Лесли и на Синди Тотъл Бонър, вдовица на Пол Бонър, герой. Без да дава обяснения той успя да покаже, че любопитството му е по-скоро професионално, отколкото лично. Мандел не зададе въпроси, а започна да действа.

Сполдинг осъзна, че може да се обади на Синди Бонър, да се извини и да я помоли да се срещнат. Но не можеше да поема риска тя да му откаже, което сигурно би направила с оглед на грубото телефонно обаждане преди два дни. Нямаше време. Трябваше да се види с нея и да прецени нещата от личен контакт.

Дори в този случай може би тя не би могла да му каже нищо съществено. Все пак съществуваха определени инстинкти, които човек развиваше и започваше да разбира с времето. Вътрешни, странни, нелогични… Атавистични.

Бяха изминали вече двайсет минути, часът сочеше три без петнайсет. Телефонът иззвъня.

— Дейвид? Арон е. Тази ясена Хаукууд, няма нищо за нея. Всички казват, че се е преместила в Калифорния и никои не е чувал нищо за нея след това… Госпожа Пол Бонър има едно частно тържество, на „Шейсет и втора“ улица, у семейство Уорфийлд. Номер 212.

— Благодаря. Ще изчакам навън и ще се натрапя, ще се покажа в най-добрата си светлина.

— Не е необходимо. Имаш покана. Лична, при това от господарката на къщата. Казва се Андреа и е във възторг, че ще може да забавлява войник, при това син на известни родители, нали знаеш кои са те? Тя също иска едно сопрано за февруари, но това е мой проблем.

19

31 декември 1943 г., Ню Йорк Сити

Обстановката му изглеждаше така, сякаш цялата клиентела от „Галерията“ се бе прехвърлила в къщата на семейство Уорфилд, намираща се на „Шейсет и втора“ улица. Дейвид общуваше с лекота. Малката златна емблема върху ревера му вършеше работа по предназначение. Възприемаха го много по-лесно. Питиетата и бюфетът бяха щедри, а малкият негърски джазов оркестър бе великолепен.

Успя да открие Синди Бонър в ъгъла, докато тя чакаше кавалера си, един лейтенант от армията, който бе отишъл до бара. Тя бе мъничка, с червеникава коса и много светла, почти бледа кожа на лицето. Позата й бе в тон с модата, тялото — стройно, облечено в много скъпи, много покоряващи дрехи. Имаше замислен, но не и тъжен вид. Нямаше вид на вдовица на герой, самата тя не приличаше на човек, способен на героични постъпки. Приличаше по-скоро на едно богато малко момиче.

— Бих искал да ви се извиня от сърце — каза той. — Надявам се, че ще приемете моите извинения.

— Не мога да си представя за какво се извинявате. Не си спомням да се познаваме. — Тя се усмихна леко, сякаш присъствието му пробуждаше някакъв спомен, който тя не можеше съвсем да определи. Сполдинг забеляза именно това състояние и го разбра. Беше гласът му. Гласът, който някога преди много време му позволяваше да печели добри пари.

— Казвам се Сполдинг. Дейвид…

— Вие звъняхте преди две вечери — прекъсна го момичето с ядосани очи. — Коледните подаръци за Пол. Лесли…

— Точно затова ви се извинявам. Това бе ужасно недоразумение. Моля, простете ми. Това не е нещо, с което бих се пошегувал, ако знаех. Бях толкова ядосан, колкото сте и вие.

Той говореше спокойно, докато я гледаше право в очите. Достатъчно беше — тя мигна, опита се да разбере, гневът започна да утихва. Хвърли поглед за секунда на малкото месингово орелче, закрепено на ревера му, малкия отличителен белег, който можеше да значи всичко.

— Мисля, че би вярвам.

— Трябва. Това бе нещо налудничаво, а аз не съм болен.

Лейтенантът се върна с две чаши в ръка. Той бе пиян и враждебно настроен. Синди ги запозна набързо, лейтенантът едва кимна в знак на потвърждение към цивилния, който стоеше пред него. Той искаше да танцува, докато Синди нямаше такова желание. Внезапното развитие на нещата можеше да бъде прекратено.

— Служех със съпруга на госпожа Бонър. Бих искал да поговоря с нея за няколко минути. Ще трябва да напусна скоро, жена ми ме чака в центъра — каза Дейвид меланхолично.

Комбинацията от факти… и окуражаване обърка напълно пияния лейтенант, като го успокои същевременно. Почувства, че се налага да прояви галантност. Той се поклони, залитайки леко, и тръгна обратно към бара.

— Добре направено — заяви Синди. — Ако има някъде скрита някоя госпожа Сполдинг, не бих се учудила. Казахте, че сте излизали с Лесли, това е част от играта й.

Дейвид погледна момичето. Вярвай на развитите си инстинкти, помисли си той.

— Няма госпожа Сполдинг. Но за сметка на това преди няколко вечери имаше госпожа Хаукууд. Доколкото разбирам, не сте особено очарована от нея.

— Тя и съпругът ми бяха онова, на което учтиво му викат „приятели“. При това дългосрочни. Има някои хора, които считат, че аз съм я насилила да се премести в Калифорния.

— В такъв случай ще ви задам натрапващия се въпрос. При тези обстоятелства се питам защо е използвала вашето име? След което изчезва. Тя би предположила, че ще се свържа с вас.

— Струва ми се, че използвахте термина болен, тя просто е един болен човек.

— Или пък се опитва да ми каже нещо.

Дейвид напусна дома на семейство Уорфилд малко преди настъпването на Новата година. Стигна до ъгъла на „Лексингтън авеню“ и зави на юг. Нямаше повече какво да прави, освен да върви, да мисли и да се помъчи да сглоби нещо от отделните фрагменти, да открие някакъв разумен модел.

Не успя. Синди Бонър бе озлобена вдовица. Убийството на мъжа й на бойното поле я лишаваше от възможността да си отмъсти на самата Лесли. Тя искаше, според собствените й думи, просто да забрави. Но болката бе голяма. Лесли и Пол Бонър бяха нещо повече от приятели. Бяха стигнали, отново по думите на Синди, до този етап, в който и двамата Бонър взаимно се съдеха и искаха развод. Една среща между двете жени не бе потвърдила възгледите на Пол Бонър. Лесли Дженър-Хаукууд нямаше никакво намерение да се развежда със собствения си съпруг.

Това бе една неприятна бъркотия. Версията на Ед Пейс за „музикалните легла“ се потвърждаваше.

Защо в такъв случай Лесли бе използвала името на Синди? Тази постъпка не бе само провокативна и с лош вкус, но и безумна.

Полунощ удари, докато пресичаше „Петдесет и втора“ улица. Няколко минаващи автомобила надуха клаксони. В далечината можеха да се чуят ударите на камбани, свирки, от вътрешността на баровете се чуваше врява и викове. Трима моряци с мръсни униформи пееха силно и фалшиво, като забавляваха пешеходците.

Зави на запад към веригата от кафенета между „Медисън“ и „Пета“. Мина му през ум дали да се отбие в „Шорс“ или „Клуб 21“… след около десет минути. Достатъчно време, за да са се поуталожили празничните настроения.

— Честита Нова година, подполковник Сполдинг.

Гласът бе рязък и идваше от тъмен вход.

— Какво? — Дейвид спря и погледна към сянката. Висок мъж, облечен в светлосиво палто, със скрито