започна да оглежда дясната ключалка. Нишката бе закрепена за ключалката, като влизаше вътре и обхващаше малката пантичка. Ако куфарът е отварян, тя щеше да бъде скъсана.
Наистина беше скъсана, бе останала само половинката.
Вътре в куфара имаше поставена една-единствена нишка, в задната му част. Тя бе поставена напречно на еластичния капак, точно на три пръста от лявата страна.
Тя също липсваше.
Дейвид се изправи. Пресече стаята и отиде до нощната масичка, протегна се под нея за телефонния указател. Нямаше смисъл да се бави — предимството, което имаше, се състоеше в изненадата. Стаята бе претърсена професионално и не се очакваше той да е разбрал за това.
Той щеше да намери телефона на Лесли Дженър, щеше да се върне до блока, в който живееше, и щеше да намери телефон близко до входа; ако имаше късмет — с изглед към него. След това щеше да й се обади, да й разкаже някаква невероятна история, за каквото му паднеше и щеше да поиска да я види. Нямаше да споменава нищо за претърсването на стаята, нито за подозренията си. Изненадата щеше да е пълна; така щеше да има възможност да чуе нейната реакция. Ако тя се съгласеше да се видят, всичко щеше да е наред. В противен случай той щеше да държи под наблюдение апартамента — ако се наложеше и цяла нощ.
Лесли Дженър знаеше нещо, а той искаше да разбере точно какво знае. Мъжът от Лисабон бе придобил опит през трите години, прекарани в северните провинции.
Нямаше Дженър, записана на този адрес.
В Манхатън имаше записани шест души с име Дженър.
Една по една той продиктува цифрите на телефонистката в хотела и един по един, в различни стадии на сънливост и гняв, отговорите бяха еднакви.
Не, тук няма Лесли Дженър. Не познават такава.
Сполдинг затвори телефона. Беше седнал на леглото, стана и започна да се разхожда из стаята.
Щеше да отиде до блока и да попита портиера. Имаше вероятност, не особено голяма, апартаментът да е на името на лелята. Лесли Дженър би записала името си и телефонния си номер при всички случаи в Йелоу Пейджис3. За нея телефонът бе начин за съществуване, а не просто едно удобство. В случай, че отидеше направо в апартамента и започнеше да задава въпроси, той щеше да покаже безпокойство. Не трябваше да допусне това.
Кое бе онова момиче в „Роджърс Пиит“? Момичето, което сменяло коледни подаръци. Синтия? Синди?… Синди, Синди Татъл… Тотъл. Не, не и Тотъл. Бонър. Женена за Пол Бонър, разменяща „ужасни подаръци за Пол“. Той прекоси стаята, отиде до леглото и вдигна телефонния указател. Имаше телефон на Пол Бонър и адрес: 480 Парк авеню. Адресът изглеждаше на подходящо за тях място. Даде номера на телефонистката. Чу се глас на момиче — по-скоро заспало, отколкото будно.
— Да?… Ало?
— Госпожа Бонър?
— Да Какво има? Тук е госпожа Бонър.
— Аз съм Дейвид Сполдинг. Видели сте ме днес в „Роджърс Пиит“, докато сте разменяли подаръци за съпруга си, а аз си купувах костюм… Извинете, че ви безпокоя, но много е важно. Вечерях с Лесли… Лесли Дженър, вие сте й се обадили. Току-що я оставих пред апартамента й. Трябваше да се срещнем утре, но сега разбрах, че може би няма да имам възможност. Много глупаво от моя страна, но забравих да поискам телефонния й номер, а не мога да го открия в указателя. Помислих си…
— Господин Сполдинг — прекъсна го момичето с остър тон, вече не звучеше сънен, — ако това е някаква шега, смятам, че е лош вкус. Спомням
Дейвид чу рязкото изключване на телефонната връзка.
17
Бе сутринта на Нова година.
Първият му „работен ден“ в „Меридиан Еъркрафт“, в отдела за планиране.
По-голямата част от предишния ден бе прекарал в хотелската стая, излизайки за малко да обядва и да си купи списания. Вечеря в стаята и накрая взе едно такси до „Гринич Вилидж“, където предварително знаеше, че няма да намери Лесли Дженър в десет часа.
Бе стоял затворен по две причини. Първата бе заради потвърждението на диагнозата, поставена от доктора в базата „Мичел“, че е изтощен. Втората причина бе еднакво важна Феърфакс правеше проверка на Лесли Дженър-Хаукууд, на Синтия Тотъл-Бонър и на морски офицер на име Джак или Джон Уебстър, чиято жена бе отишла в най-подходящия момент в Калифорния. Дейвид искаше тези данни за всички тях преди да предприеме нещо друго, на Ед Пейс бе обещал да даде възможно най-пълна информация за времето, с което разполагаше — четирийсет и осем часа.
Сполдинг бе зашеметен от думите, които чу от Синди Бонър, думите, отнасящи се до Лесли Дженър.
Обикновено телефонно обаждане до портиера на блока в „Гринич Вилидж“ бе потвърдило, че там действително живееше семейство Уебстър — мъжът бил във военноморския флот, а съпругата била на гости при него някъде в Калифорния. Портиерът прибирал цялата им поща.
Някъде в Калифорния.
Съществуваше ли някаква връзка? Или може би бе просто съвпадение.
Сполдинг погледна часовника си — беше осем часът. Сутринта в навечерието на Нова година. Утре щеше да бъде вече 1944.
Защо й трябваше на една от най-големите авиокомпании в Съединените щати да държи „временен“ офис?
Телефонът иззвъня Дейвид се протегна и вдигна слушалката.
— Сполдинг?
— Здравей, Ед.
— Направих, каквото можах. Информацията не е много смислена. Като начало, няма регистриран развод между семейство Хаукууд. Да, той е в Англия. Осма военновъздушна сила — няма нищо секретно. Той е пилот в Десети бомбардировъчен щаб долу в Съри.
— Какво ще кажеш за нея, живее ли в Калифорния?
— Преди около осемнайсет месеца напуснала Ню Йорк и се преместила при нейна леля в Пасадина. Много богата, женена за човек на име Голдсмит. Той е банкер. В социалния регистър се числи към любителите на поло. От информацията, която успяхме да получим, а тя е доста рехава, тя просто обича Калифорния.
— Окей. Какво разбрахте за Уебстър?
— Това, което каза, е точно. Той е офицер от артилерията на
— Научи ли нещо за семейство Бонър?
— Само това, което и ти знаеш. И още нещо — той е истински герой. Посмъртно е награден със
