се остро към паркинга и спря.
Дейвид погледна нагоре и се прокле — ръката му бе неподвижна в сакото.
Две мощни пушки се показваха през отворените прозорци на колата. Бяха насочени към него.
Главите на тримата мъже вътре бяха покрити с копринени чорапи, лицата им сплескани, гротескни под полупрозрачните маски. Пушките бяха в ръцете на мъжа до шофьора на предното място и на другия отзад.
Мъжът отзад отвори вратата държеше здраво пушката. Даде заповедта със спокоен глас. На английски.
— Влизай в колата мисис Хаукууд… И вие, подполковник. Освободете оръжието си — с два пръста.
Дейвид направи това, което се искаше от него.
— Идете до парапета — продължи мъжът от задната седалка — и го пуснете оттатък, в дърветата.
Дейвид се подчини. Мъжът излезе от колата, за да влезе Лесли След това се върна на своето място и затвори вратата.
Боботене на мощна машина и още веднъж свистене на гуми върху едрозърнестия пясък. Колата се наклони напред излезе от паркинга и набра скорост надолу по хълма.
Дейвид застана до парапета. Можеше да прескочи и да намери пистолета. Нямаше смисъл да последва автомобила с Лесли Хаукууд и тримата мъже с маски от чорапи. Неговата кола под наем не можеше да се сравнява с „Дюсенберг“-а им.
29
Ресторантът бе подбран от Джиин. Той се намираше в северната част на града, отвъд парка Палермо, и бе подходящо място за делови срещи. В стените до всяко сепаре имаше вградени телефонни жакове, а сервитьорите непрекъснато носеха и отнасяха телефони от закътаните маси.
Бе леко изненадан, че Джиин знаеше такъв ресторант и че го е избрала точно за тях.
— Къде ходи днес следобед? — попита тя, като видя, че той оглежда задименото заведение от сепарето, в което бяха седнали.
— Имах две конференции. Много скучни. Банкерите имат склонност да удължават всички срещи, дълго след като е трябвало да приключат. Дали се намират на Странд, или Уол Стрийт няма никакво значение — заяви той и й се усмихна.
— Да… Е, може би просто винаги търсят начини за изтръгване и на последния долар.
— Тук няма „може би“. Така е… Доста приятно място, между другото. Напомня ми за Лисабон.
— Рим — продължи тя. — По-скоро прилича на Рим. Съвсем различно. Знаеш ли, че италианците представляват около трийсет процента от населението на Буенос Айрес?
— Знаех, че са значителна част от него.
— Италианската ръка… Това трябва да означава нещо зло.
— Или умно. Не е задължително да е зло. Обикновено завиждат на „фината италианска ръка“.
— Една вечер Боби ме доведе тук… Мисля, че тук води доста момичета.
— Мястото е… дискретно.
— Мисля, че се притесни Хендерсън да не разбере, че може да има непочтени намерения. И така, доведе ме тук.
— Което и потвърждава намеренията му.
— Да… Това място е за любовници, но ние не бяхме.
— Радвам се, че си го избрала за нас. Дава ми чувство на сигурност.
— О, не! Само това недей да търсиш. Тази година точно това не се търси на пазара. Не… Сигурността е невъзможна. Същото се отнася и до обвързванията. Няма обвързвания за продан. — Тя извади една цигара от отворения му пакет, а той я запали. Над огънчето, което й поднесе, видя очите й, които се бяха втренчили в него. Хваната на местопрестъплението, тя премести поглед надолу.
— Какво има?
— Нищо… Съвсем нищо — усмихна се тя изкуствено, липсваше хуморът. — Говори ли с онзи мъж, Щолц?
— Господи Боже, това ли те тревожи?… Съжалявам, предполагам, че трябваше да ти кажа нещо. Щолц продаваше информация за флотата. Аз не съм в състояние да купувам. Казах му да се свърже с Военноморското разузнаване. Написах доклад до командира на базата тази сутрин. Ако искат да го използват, ще го направят.
— Странно, че се е свързал с теб.
— Точно това си помислих и аз. Очевидно немското наблюдение ме е открило миналия ден и данните за финансовите сделки са записани в докладите. Това било достатъчно за Щолц.
— Той изменник ли е?
— Или пък продава нещо гнило. Проблем на базата, а не мой.
— Много си обигран. — Тя изпи кафето си.
— Какво трябва да значи това?
— Нищо… Само това, че си бърз. Бърз и гъвкав. Сигурно си много добър в работата си.
— А ти пък си в някакво ужасно настроение. То влияе ли се от повечко джин.
— Смяташ, че съм пияна ли?
— Във всеки случай не си трезва. Не че това има някакво значение — той се изхили. — Не би могла да бъдеш наречена алкохолик.
— Благодаря за доверието. Но не размишлявай. Това предполага някакво постоянство. А ние трябва да избегнем точно това, нали?
— Така ли? Изглежда тази вечер ти имаш някакъв проблем с това. За мен това не е проблем, който обмислям.
— Ти просто го отминаваш, предполагам. Сигурна съм, че имаш други, много по-важни работи. — Докато поставяше кафето в чинийката, Джиин го разля по покривката. Явно се ядосваше на себе си. — Не се държа добре — заяви тя след моментно мълчание.
— Да, така е — съгласи се той.
— Страх ме е.
— От какво?
— Не си тук в Буенос Айрес, за да говориш с банкери, нали? Много по-сериозно е от това. Няма да ми кажеш, знам. А след няколко седмици ще си отидеш… ако си жив дотогава.
— Въобразяваш си нещо. — Той хвана ръката й, тя загаси цигарата си и сложи другата си ръка върху неговата. Стисна го силно.
— Добре. Да приемем, че си прав — заговори тя тихо, а той трябваше да се напряга, за да чува думите й. — Измислям си. Луда съм и пияна. Поглези ме. Хайде да си поиграем за момент на тази игра.
— Ако искаш… окей.
— Всичко е хипотетично. Виждаш ли, моят Дейвид не се влияе от синдрома на Държавния департамент. Той е агент. Имали сме доста такива тук, познавам ги всички. Полковниците ги наричат
— Разбирам — отговори той просто. — Не съм сигурен каква е целта или как човек може да спечели.
— Ще стигнем до това. — Тя изпи последната глътка кафе. Държеше чашата здраво… прекалено здраво, пръстите й трепереха. — Въпросът е в това, че такъв човек като моя… митичен Дейвид може да бъде убит или осакатен, или да го застрелят в лицето. Това е ужасна мисъл, нали?
— Да. Предполагам, че подобна мисъл е хрумвала на стотици хиляди мъже досега. Ужасно.
— Но те са различни. Те имат армии, униформи и определени правила. Дори онези в самолетите… имат по-големи шансове. А това вече го казвам от опит.
— Спри — погледна я решително.
