Сделката на Ринеман

масата. — Мога да ви уверя, че не съм въоръжен.

— Добре. Аз съм въоръжен.

— Много сте предпазлив. Полковниците гледат накриво воюващите, които носят оръжие в техния неутрален град. Вашето посолство би трябвало да ви каже това.

— Разбрах също, че арестуват американци по-бързо, отколкото ваши сънародници.

Щолц вдигна рамене.

— Защо не? Все пак ние ги обучавахме. Вие само купувате говеждото им месо.

— Между другото, няма да има обяд. Платих на келнера само за масата.

— Съжалявам. Лангустите… лобстера тук са превъзходни. Може би питие?

— И питие не. Само разговор.

Щолц заговори с равен глас.

— Добре дошли в Буенос Айрес. От Ерих Ринеман.

Дейвид се вторачи в мъжа.

— Вие?

— Да, аз съм вашата свръзка.

— Много интересно.

— Това е похватът на Ерих Ринеман. Той плаща за предаността.

— Ще искам доказателство.

— С най-голямо удоволствие. От самия Ринеман… Приемливо ли е?

Сполдинг кимна.

— Кога? Къде?

— Тук съм, за да обсъдим това. Ринеман е така предпазлив, както и мъжът от Лисабон.

— Бях в дипломатическия корпус, в португалския. Не се опитвайте да направите нещо повече от това.

— За съжаление — каза Щолц, — трябва да ви кажа истината. Хер Ринеман е много недоволен, че хората от Вашингтон са решили да изпратят вас като свръзка. Присъствието ви в Буенос Айрес може да привлече внимание.

Дейвид протегна ръка към цигарите, които Щолц бе оставил на масата. Запали една… Германецът беше прав, разбира се, Ринеман беше прав. Единствената отговорност в неговото избиране бе възможното знание от страна на неприятеля за лисабонската му операция. Сигурен бе, че Ед Пейс е огледал този аспект, отхвърляйки го в полза на превъзхождащите ценни качества. Безсмислено, това не е предмет на разговор с Хайнрих Щолц Германският аташе все още бе недоказан фактор.

— Нямам представа за какво говорите. Аз съм в Буенос Айрес да предам предварителните препоръки от нюйоркските и лондонските банкови кръгове, отнасящи се до следвоенните възстановителни договорености. Виждате ли, ние вярваме, че ще спечелим. Ринеман не може да бъде игнориран в така проектираните разговори.

— Мъжът от Лисабон подхожда най-професионално.

— Бих желал да престанете да повтаряте тази глупост…

— И убедителен — прекъсна го Щолц. — Прикритието ви е едно от много добрите. То има повече тежест от това на страхлив американец с високо обществено положение. Дори Хер Кендъл се съгласи с това.

Дейвид се забави преди да отговори. Щолц бе близо до това да даде своето доказателство.

— Опишете Кендъл — каза Сполдинг тихо.

Щолц се усмихна под мустак.

— Бих предпочел колкото се може по-бегло. Той е най-непривлекателното двукрако. Сигурно трябва да е най-необикновеният мъж, работещ с цифри, иначе не би имало причина на земята да бъдем в една стая с него.

— Стояхте ли в една стая с него?

— С часове, за нещастие. Заедно с Ринеман… Сега може ли да говорим?

— Започвайте.

— Вашият човек Лайънс ще бъде тук вдругиден. Можем да изпълним всичко много бързо. Проектите ще бъдат доставени в един пакет, а не в два, както мисли Кендъл.

— Така ли мисли той?

— Това му беше казано.

— Защо?

— Защото късно снощи хер Ринеман мислеше, че ще е така. Самият аз не знаех за промяната до тази сутрин.

— Тогава защо телефонирахте снощи?

— Инструкции от Уолтър Кендъл.

— Обяснете това.

— Необходимо ли е? Единият няма нищо общо с другия Хер Кендъл ми телефонира. Явно току-що беше говорил с вас. Каза, че внезапно бил повикан във Вашингтон. Каза, че веднага трябва да се свържа с вас, за да няма прекъсване в комуникациите. Той беше непреклонен.

— Каза ли ви Кендъл защо се връща в Щатите?

— Не. Нямаше причина да го разпитвам. Неговата работа тук свърши. Той не ни интересува. Вие сте човекът с кодовете, не той.

Дейвид смачка цигарата си, като гледаше в покривката.

— Какъв е вашият ранг в посолството?

Щолц се засмя.

— Трети… четвърти по ред, е моята скромна преценка. Моята лоялност, така да се каже, е към интересите на Ринеман. Сигурно това се разбира.

— Ще разбера, когато разговарям с Ринеман, нали? — Дейвид погледна към германеца — Защо Гестапо са тук, в Буенос Айрес?

— Не са… Да, има един човек, нищо повече от чиновник в действителност. Като всички от Гестапо той мисли себе си за персонален говорител на Райха и обременява куриерите, които, между другото, сътрудничат с нас. Той е както вие, американците, казвате — магаре. Няма никой друг.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Щях да съм първият, който ще разбере, дори преди посланика, уверявам ви. Тази игра не е необходима, хер Сполдинг.

— Вие по-добре уредете тази среща с Ринеман… Това пък е необходимо.

— Да. Разбира се… Което отново ни връща към загрижеността на хер Ринеман — защо мъжът от Лисабон е в Буенос Айрес?

— Страхувам се, че трябва да бъде. Вие го казахте. Аз съм предпазлив. Аз съм опитен. И имам кодове.

— Но защо вие? Да ви преместят от Лисабон е скъпо. Говоря като неприятел и като обикновен неутрален съюзник с Ринеман. Има ли някакъв страничен въпрос, с който да не сме запознати?

— Дори ако има на мен също не ми е известен — отговори Сполдинг, неутрализирайки изпитателния поглед на Щолц с един от своите. — Тъй като ние говорим открито, аз искам тези проекти доставени, кодовете за проклетите ви пари изпратени и да се измъквам, по дяволите, от тук. Тъй като голяма сума от тези пари ще дойде от правителството, Вашингтон явно мисли, че аз съм най-добрият мъж, който не ще позволи да бъдем измамени.

И двамата останаха мълчаливи за известно време.

Щолц проговори.

— Вярвам ви. Вие, американците, винаги се боите да не бъдете измамени, нали?

— Хайде да поговорим за Ринеман Искам среща веднага. Няма да бъда спокоен, че уговорките на Кендъл са солидни, докато не го чуя от него. И не ще организирам схемата за кодовете с Вашингтон, докато не бъда удовлетворен.

— Няма ли схема?