Сделката на Ринеман

— Ако искате да се срещнем, определете време и адрес… Някъде в централната част. С хора наоколо, не извън града.

— Има ресторант „Каза Лангоста дел Мар“, през няколко улици северно от парк Лезама. Той е встрани, но не извън града. Има задни стаи. Завеси, а не врати, не е изолирано, а само уединено място.

— Час.

— Дванайсет и половина.

— Пушите ли? — попита Дейвид остро.

— Да.

— Носете пакет американски цигари. От момента на слизането от колата. В лявата ръка станиолът свален от едната страна на кутията, две цигари извадени.

— Това не е необходимо. Зная кой сте. Ще ви разпозная.

— Това не ме интересува. Аз не ви познавам. — Дейвид затвори рязко телефона. Както при всички такива срещи той щеше да пристигне на мястото по-рано, през входа за доставки, ако е възможно, и щеше да застане в такава позиция, че най-добре да наблюдава пристигането на свръзката. Цигарите не бяха нищо повече от психологическо средство — свръзката винаги излиза от равновесие от момента, в който осъзнае, че е разпозната мишена. Цел. Една набелязана свръзка се бои да не създаде проблеми. А ако самата тя е инициатор на проблема, просто няма да се появи.

Джиин Камрън вървеше по коридора към металното стълбище, което водеше към мазето.

Към „пещерите“.

„Пещерите“ — име, дадено без обич от работещите във Външното министерство по света, на тези подземни стаи, в които се намират шкафове, съдържащи досиетата на всички, които имаха и най-малък контакт с някое посолство — знайни и незнайни, приятели и врагове. Те включваха пълни проучвания и контрапроверки на целия персонал на посолството: къде са служили по-рано, оценки на Държавния департамент, рапорти за развитието им. Нищо, което бе възможно да се открие, не бе оставено извън тях.

Два подписа се изискваха, за да се разреши достъп до „пещерите“ — на посланика и на търсещия информация старши аташе.

Това бе правило, което понякога не бе спазвано поради кратко време или при спешни случаи. Морският офицер от охраната обикновено можеше да бъде убеден, че един установен вече аташе трябвате да има веднага достъп до определен материал. Морският пехотинец щеше да запише името на човека от посолството и на субекта в листа за проверка и да наблюдава, когато делото бъде извадено. Ако станеше нещо, всичко щеше да бъде за сметка на аташето.

Не ставаха такива неща. Нарушения от този род гарантираха пост в Уганда. Листът за проверка се запечатваше ежедневно и се изпращаше само на посланика.

Джиин рядко използваше своето приятелство с Хендерсън Гранвил в делата на посолството. В интерес на истината, рядко възникваше и случай, а ако имаше такъв, то бе за нещо незначително.

Но сега не беше незначително. И бе решена да използва напълно своя статус на член на семейството, а също така и на уважаван член на персонала. Гранвил бе излязъл за обяд и щеше да се върне след няколко часа. Реши да каже на морския караул, че „свекърът й, посланикът“ я е помолил да направи дискретно проучване на новопристигналия.

Сполдинг, Дейвид.

Ако Хендерсън пожелаеше да я повика заради това, тя щеше да му каже истината. Тя откри, че е много, много „забъркана“ със загадъчния мистър Сполдинг и ако Хендерсън не разбере това, той, по дяволите, е луд.

Морският офицер от охраната бе млад лейтенант от военноморската база южно от Ла Бока. Персоналът от военноморската база, облечен в цивилни дрехи, бързаше през града към постовете си в посолството. Договорът, който позволяваше мажа, ограничена база, не допускаше униформени мъже извън нейната територия. Тези ограничения бяха насочени към младите офицери, за да ги направят чувствителни към безличните им служебни роли, които бяха принудени да играят. Затова бе разбираемо, когато снахата на посланика го нарече по име и заговори поверително за дискретния случай. Морският пехотинец се съгласи без въпроси.

Джиин бе втренчила поглед в досието на Дейвид. Беше страшно. Не приличаше на нито едно дело, което бе виждала досега. Нямаше досие, нямаше оценки от Държавния департамент, доклади, нито списък от постове, които е заемал.

Имаше един-единствен лист.

Даваше се описание на пол, височина, тегло, цвят на косата и кожата и видими белези.

Под тези оскъдни данни, разделено от три реда пространство, бе написано следното:

Военно министерство, Трансфер, Тайни операции, Финанси.

Тортюгас.

И нищо повече.

— Намерихте ли каквото търсехте, мисис Камрън? — попита морският лейтенант през стоманената мрежа на вратата.

— Да… Благодаря. — Джиин мушна тънката папка обратно на мястото й в шкафа, усмихна се на морския пехотинец и напусна.

Достигна стълбата и тръгна бавно по стъпалата. Приемаше факта, че Дейвид участва в задача под прикритие, приемаше го и го мразеше, ненавиждаше секретността и явната опасност. Но подсъзнателно бе подготвила себе си… очакваше най-лошото и го откри. Въобще не беше сигурна дали ще може да се справи с истината, но имаше желание да опита. Ако не може да се справи, ще използва, доколкото може, миговете на егоистично удоволствие и ще целуне Дейвид Сполдинг за довиждане. Бе решила за себе си това… подсъзнателно наистина. Не можеше да си позволи повече болка.

А имаше и още нещо. Беше само неясна сянка в полутъмна стая, но беше все пред очите й. Това бе думата.

„Тортюгас“.

Беше я виждала по-рано. Само преди дни. Привлече вниманието й, защото помисли за Драй Тортюгас… и няколко пъти тя и Андрю бяха ходили там с платноходка от Кийс.

Къде беше това? Да, да, спомняше си тя.

Беше в механичен параграф в контекста на рапорт за наблюдаван район върху бюрото на Хендерсън Гранвил. Прочела го бе доста разсеяно една сутрин, само преди няколко дни. Не го прочете внимателно. Рапортите за наблюдавани райони бяха съставени от кратки, накъсани изречения с информация без ритъм и цвят. Написани от хора без въображение, загрижени само за това, което могат да опишат кратко и с данни.

Това е било в Ла Бока.

Нещо за капитан на траулер… и товар. Товар, който имаше местоназначение за товарене в „Тортюгас“. „Нарушение на бреговите лимити“, се казваше в отмененото местоназначение, предизвикано от явна грешка на капитана на траулера.

Въпреки това документите за товарене сочеха „Тортюгас“.

И класифицираната като „Тайна“ операция на Дейвид Сполдинг бе кодирана „Тортюгас“.

А Хайнрих Щолц от германското посолство беше позвънил на Дейвид. Джиин Камрън се почувства внезапно уплашена.

Сполдинг бе убеден, че Щолц е сам. Той даде знак на германеца да го последва във вътрешността на ресторанта, където беше ангажирал сепаре със завеси преди половин час.

Щолц влезе с пакет цигари в лявата ръка. Сполдинг заобиколи кръглата маса и седна с лице към завесата.

— Седнете — каза Дейвид, показвайки стола срещу себе си Щолц се усмихна, като разбра, че ще бъде с гръб към входа.

— Мъжът от Лисабон е предпазлив човек — Германецът дръпна стола и седна като постави цигарите на