накара момиче да повярва в лъжата му.
Тя сви рамене, явно разбрала, че е безполезно да спори.
— Страхувам се, че уискито е свършило. Ще отида да ти купя бутилка. На ъгъла на „Талсахуано“ има магазин за напитки. Той не е далече…
— Не — прекъсна я той, спомняйки си мъжа с огромните длани, който бе влязъл в сградата. — Аз ще отида. Заеми ми малко пари.
— Двамата ще отидем — отговори тя.
— Моля те?… Би ли почакала? Може да ме потърсят, бих искал човекът да знае, че ще се върна веднага.
— Кой?
— Човек на име Кендъл.
На улицата той попита първия срещнат къде има телефонна кабина. Беше през няколко пресечки на „Родригес Пеня“ в магазин за вестници.
Дейвид тичаше с всичка сила.
Момчето от хотела намери Кендъл в ресторанта. Когато стигна до телефона и започна да говори, той още дъвчеше. Дейвид си го представи с неприличното мляскане и животинското му дишане. Овладя се. Уолтър Кендъл беше болен.
— Лайънс ще дойде след три дни — му каза Кендъл. — Със „сестрите“ си. Ангажирах му място в квартал „Сан Телмо“. Тих апартамент, спокойна улица. Телеграфирах адреса на Суонсън. Той ще го даде на пазачите и те ще го устроят. Ще се свържат с вас.
— Мислех, че
— Представих си, че ще усложните нещата — прекъсна го Кендъл. — Нищо не губите. Те или аз ще се свържем. Аз ще бъда тук известно време.
— Много съм щастлив… Защото и Гестапо изпитва същите чувства…
—
— Казах, защото и Гестапо изпитва същите чувства — изрази се малко неточно Кендъл. — Някой
— Ти си луд… с шибания си мозък.
— Не съм…
— Какво се е случило?
Тогава Дейвид му разказа и за пръв път в своята кратка връзка със счетоводителя той почувства страх у него.
— Имаше пробив в мрежата на Ринеман. Това не значи, че проектите няма да стигнат тук. А по-скоро ще имаме пречки… ако Ринеман е толкова добър, колкото казваш. Както го усещам, Берлин е разбрал, че проектите са откраднати. Знаят, че се измъкват от Европа надолу — или напряко или някак си, както Ринеман е уредил пътя им. Висшето командване е доловило нещо за сделките. Райхсфюрерите няма да го разтръбят, но ще опитат да попречат. С колкото е възможно по-малко шум. Но можеш да заложиш задните си части, че ще има много екскурзии в Пеенемюнде.
— Това е лудост… — Кендъл едва се чуваше. И после промърмори нещо, но Дейвид не можа да разбере думите.
— Какво каза?
— Адреса в това… „Телмо“. За Лайънс. Три стаи. Заден вход. — Кендъл още говореше тихо, почти недоловимо. „Човекът е почти в паника“, помисли Сполдинг.
— Едва те чувам, Кендъл… А сега, успокой се. Мисля, че е време да се представя на Ринеман, нали?
— Адресът в „Телмо“. Петнайсет „Тераза Верде“. Тихо е.
— Кой е връзката с Ринеман?
— Какво?
— Връзката с Ринеман.
— Не знам…
— За Бога, Кендъл, имал си четиричасово съвещание с него.
— Ще се свържа с теб…
Дейвид чу щракването. Той бе изумен. Кендъл му затвори телефона. Размисли да позвъни отново, но състоянието на безпокойство у Кендъл само би могло да влоши нещата.
Проклети аматьори!
Какво, по дяволите, очакват? Самият Алберт Шпеер да се свърже с Вашингтон и да изпрати малко проекти на военновъздушните сили, защото е чул, че те имат проблеми!?
Дейвид излезе ядосан от телефонната кабина в магазина направо на улицата. Къде, по дяволите, беше той? О, да, уискито. Магазинът бе там, в „Талсахуано“, каза Джиин. През четири пресечки на запад. Погледна към часовника си и, разбира се, нямаше часовник.
— Съжалявам, че се забавих толкова. Обърках се. Вървях обратно през двете пресечки. — Дейвид сложи пакета с уиски и сода в умивалника. Джиин седеше на дивана, разтревожена за нещо, помисли той. — Търсиха ли ме?
— Не този, когото очакваше — каза Джиин меко. — Някой друг. Каза, че ще се обади утре.
— О, о? Остави ли името си?
— Да, остави го? — Когато тя отговори, Дейвид усети страх в гласа й. — Беше Хайнрих Щолц.
— Щолц? Не го познавам.
— Би трябвало. Той е подсекретар в Германското посолство… Дейвид, какво правиш?
27
— Съжалявам,
— Остави ли друг адрес или телефонен номер тук, в Буенос Айрес.
— Не,
— Благодаря — Дейвид остави телефона и протегна ръка за цигарите.
Беше невероятно! Кендъл изчезна в първия момент на затруднение.
Защо?
Телефонен звън стресна Дейвид.
— Ало?
— Хер Сполдинг?
— Да.
— Хайнрих Щолц. Обаждах се снощи, но вие бяхте излезли.
— Да, зная… Разбрах, че сте от германското посолство. Надявам се, че не е нужно да ви казвам, че намирам вашето обаждане за необичайно. И много неприятно!
— О, хайде, хер Сполдинг. Мъжът от
— Аз съм аташе в посолството, занимаващ се с икономика. Нищо повече. Ако знаете нещо за мене, със сигурност знаете това… сега закъснявам…
— Моля — прекъсна го Щолц. — Обаждам се от външен телефон. Сигурно
Говореше му, разбира се.
— Не говоря по телефони.
— Вашият е чист, проверих го изцяло.