Сделката на Ринеман

накара момиче да повярва в лъжата му. Хайде, Джиин! Много съм жаден и главата още ме боли.

Тя сви рамене, явно разбрала, че е безполезно да спори.

— Страхувам се, че уискито е свършило. Ще отида да ти купя бутилка. На ъгъла на „Талсахуано“ има магазин за напитки. Той не е далече…

— Не — прекъсна я той, спомняйки си мъжа с огромните длани, който бе влязъл в сградата. — Аз ще отида. Заеми ми малко пари.

— Двамата ще отидем — отговори тя.

— Моля те?… Би ли почакала? Може да ме потърсят, бих искал човекът да знае, че ще се върна веднага.

— Кой?

— Човек на име Кендъл.

На улицата той попита първия срещнат къде има телефонна кабина. Беше през няколко пресечки на „Родригес Пеня“ в магазин за вестници.

Дейвид тичаше с всичка сила.

Момчето от хотела намери Кендъл в ресторанта. Когато стигна до телефона и започна да говори, той още дъвчеше. Дейвид си го представи с неприличното мляскане и животинското му дишане. Овладя се. Уолтър Кендъл беше болен.

— Лайънс ще дойде след три дни — му каза Кендъл. — Със „сестрите“ си. Ангажирах му място в квартал „Сан Телмо“. Тих апартамент, спокойна улица. Телеграфирах адреса на Суонсън. Той ще го даде на пазачите и те ще го устроят. Ще се свържат с вас.

— Мислех, че аз ще го настаня.

— Представих си, че ще усложните нещата — прекъсна го Кендъл. — Нищо не губите. Те или аз ще се свържем. Аз ще бъда тук известно време.

— Много съм щастлив… Защото и Гестапо изпитва същите чувства…

— Какво?

— Казах, защото и Гестапо изпитва същите чувства — изрази се малко неточно Кендъл. — Някой се опитва да ни спре. Не ме учудва.

— Ти си луд… с шибания си мозък.

— Не съм…

— Какво се е случило?

Тогава Дейвид му разказа и за пръв път в своята кратка връзка със счетоводителя той почувства страх у него.

— Имаше пробив в мрежата на Ринеман. Това не значи, че проектите няма да стигнат тук. А по-скоро ще имаме пречки… ако Ринеман е толкова добър, колкото казваш. Както го усещам, Берлин е разбрал, че проектите са откраднати. Знаят, че се измъкват от Европа надолу — или напряко или някак си, както Ринеман е уредил пътя им. Висшето командване е доловило нещо за сделките. Райхсфюрерите няма да го разтръбят, но ще опитат да попречат. С колкото е възможно по-малко шум. Но можеш да заложиш задните си части, че ще има много екскурзии в Пеенемюнде.

— Това е лудост… — Кендъл едва се чуваше. И после промърмори нещо, но Дейвид не можа да разбере думите.

— Какво каза?

— Адреса в това… „Телмо“. За Лайънс. Три стаи. Заден вход. — Кендъл още говореше тихо, почти недоловимо. „Човекът е почти в паника“, помисли Сполдинг.

— Едва те чувам, Кендъл… А сега, успокой се. Мисля, че е време да се представя на Ринеман, нали?

— Адресът в „Телмо“. Петнайсет „Тераза Верде“. Тихо е.

— Кой е връзката с Ринеман?

— Какво?

— Връзката с Ринеман.

— Не знам…

— За Бога, Кендъл, имал си четиричасово съвещание с него.

— Ще се свържа с теб…

Дейвид чу щракването. Той бе изумен. Кендъл му затвори телефона. Размисли да позвъни отново, но състоянието на безпокойство у Кендъл само би могло да влоши нещата.

Проклети аматьори!

Какво, по дяволите, очакват? Самият Алберт Шпеер да се свърже с Вашингтон и да изпрати малко проекти на военновъздушните сили, защото е чул, че те имат проблеми!?

Исусе!

Дейвид излезе ядосан от телефонната кабина в магазина направо на улицата. Къде, по дяволите, беше той? О, да, уискито. Магазинът бе там, в „Талсахуано“, каза Джиин. През четири пресечки на запад. Погледна към часовника си и, разбира се, нямаше часовник.

Проклятие!

— Съжалявам, че се забавих толкова. Обърках се. Вървях обратно през двете пресечки. — Дейвид сложи пакета с уиски и сода в умивалника. Джиин седеше на дивана, разтревожена за нещо, помисли той. — Търсиха ли ме?

— Не този, когото очакваше — каза Джиин меко. — Някой друг. Каза, че ще се обади утре.

— О, о? Остави ли името си?

— Да, остави го? — Когато тя отговори, Дейвид усети страх в гласа й. — Беше Хайнрих Щолц.

— Щолц? Не го познавам.

— Би трябвало. Той е подсекретар в Германското посолство… Дейвид, какво правиш?

27

— Съжалявам, senor! Мистър Кендъл напусна миналата нощ. В десет и трийсет, според картата.

— Остави ли друг адрес или телефонен номер тук, в Буенос Айрес.

— Не, сеньор. Мисля, че се връщаше обратно в Съединените щати. Имаше полет на „Пан Американ“ в полунощ.

— Благодаря — Дейвид остави телефона и протегна ръка за цигарите.

Беше невероятно! Кендъл изчезна в първия момент на затруднение.

Защо?

Телефонен звън стресна Дейвид.

— Ало?

— Хер Сполдинг?

— Да.

— Хайнрих Щолц. Обаждах се снощи, но вие бяхте излезли.

— Да, зная… Разбрах, че сте от германското посолство. Надявам се, че не е нужно да ви казвам, че намирам вашето обаждане за необичайно. И много неприятно!

— О, хайде, хер Сполдинг. Мъжът от Лисабон? Той да намира за необичайно? — Щолц се засмя тихо, но не обидно.

— Аз съм аташе в посолството, занимаващ се с икономика. Нищо повече. Ако знаете нещо за мене, със сигурност знаете това… сега закъснявам…

— Моля — прекъсна го Щолц. — Обаждам се от външен телефон. Сигурно това ви говори нещо.

Говореше му, разбира се.

— Не говоря по телефони.

— Вашият е чист, проверих го изцяло.