Сделката на Ринеман

притискайки го безмилостно към стената. С двете си ръце Дейвид извади личните му документи.

Германско свидетелство за правоуправление, един автомобилен фиш от аутобани, снабдителни карти, преподписани от оберфюрери, позволяващи на притежателя да ги използва из целия Райх — една привилегия, притежавана само от висши правителствени служители и нагоре.

Тогава откри онова, което търсеше.

Пропуск с прикрепена снимка за няколко министерства — на информацията, на въоръженията, на въздушните сили и на снабдяването.

Гестапо.

— Вие сте почти най-некадърният новобранец, произведен от Химлер — каза Дейвид, прозорливо направил преценката, и сложи портфейла в задния си джоб. — Трябва да имате роднини… Was ist „Tortugas“! — Сполдинг прошепна грубо, неочаквано. Отмести рамото си от гърдите на мъжа и заби кокалчетата на юмрука си в гръдната кост на нациста с такава сила, че германецът закашля, почти парализиран от острия удар. — Wer ist Altmuler? Was wissen sie uber Marshall!

— Дейвид повтаряше ударите с кокалчетата по ребрата на мъжа, като изпращаше шокови вълни от божа през гръдния кош на гестаповския агент. — Sprechen Sie! So fort!

— Nein! Ich weiss nichts! — отговаряше мъжът между вдишвания. — Nein!

Сполдинг го чу отново. Диалектът. Не е около Берлин, не е дори баварски, нещо друго е.

Какъв беше той?

— Noch mal! Отново. Sprechen Sie!

И тогава мъжът направи нещо доста необичайно. В болката си, в страха спря да говори немски. Заговори на английски.

— Нямам информацията, която искате. Изпълнявам заповеди… Това е всичко.

Дейвид се отмести наляво, за да прикрие нациста от погледите, които им хвърляха минаващите по тротоара. Входът все пак беше дълбок, тъмен и никой не спря. Двамата мъже можеха да бъдат взети за познати, може би подпийнали.

Сполдинг сви десния си юмрук, левият му лакът опрян на стената, а лявата ръка готова да затвори устата на германеца. Облегна се на гладкото дърво и удари с юмрук в стомаха на мъжа с такава сила, че агентът се наведе напред, поддържан само от ръката на Дейвид, хванал го за перчема.

— Мога да продължавам така, докато всичко вътре се разпокъса. Като свърша, ще те хвърля в такси и ще те оставя в Германското посолство с прикрепена бележка. Ти ще получиш едно и също и от двете страни, нали така?… А сега ми кажи онова, което искам да знам! Дейвид вдигна двете свити кокалчета до гърлото на мъжа, като ги заби два пъти.

— Cmori… Mein gott! Стоп!

— Защо не викаш? Можеш да крещиш колкото искаш, нали знаеш… Разбира се, тогава ще трябва да те приспя и нека вашите хора те намерят. Без документи, естествено… Хайде! Викай! — Дейвид ръгна мъжа в гърлото още веднъж — Сега започвай да разказваш. Какво е „Тортюгас“? Кой е Алтмюлер? Как хванахте шифровача на име Маршал?

— Кълна се в Бога. Нищо не знам!

Дейвид го ръгна отново. Мъжът припадна, Сполдинг го изправи край стената, облегна се на него, като в същност го скриваше. Агентът на Гестапо отвори клепачи, очите му се движеха безконтролно.

— Имаш пет секунди. След това ще разкъсам гърлото ти.

— Не!… Моля! Алтмюлер… Въоръжения… Пеенемюнде…

— Какво за Пеенемюнде?

— Уредите… „Тортюгас“.

— Какво значи това? — Дейвид показа свитите си кокалчета. Мисълта от възобновяване на болката ужаси германеца. — Какво е „Тортюгас“?

Внезапно очите на германеца мигнаха, като се опитваха да се съсредоточат Сполдинг видя, че мъжът гледаше над рамото му. Не беше хитрина, нацистът беше твърде съсипан, за да измисля стратегия.

И тогава Дейвид почувства присъствие зад себе си. Това бе безпогрешно чувство, развило се през последните години. То никога не бе го лъгало.

Обърна се.

В тъмните сенки от яркото аржентинско слънце влизаше вторият мъж от екипа за наблюдение, който бе влязъл в жилищния блок. Имаше размерите на Сполдинг, едър и мускулест мъж.

Светлината и бързащата фигура накараха Дейвид да трепне. Той пусна германеца, подготвяйки се да се хвърли към отсрещната стена.

Не успя!

Агентът на Гестапо — с последен прилив на сила — го задържа с ръце!

Вдигна ръце, обгърна с длани гърдите на Дейвид и увисна с цялата си тежест върху него.

Сполдинг замахна с крак към атакуващия мъж, блъсна с лакти назад другия германец към дървената стена.

Бе твърде късно и Дейвид го разбра.

Видя огромна ръка с разперени дълги пръсти да връхлита върху лицето му. Сякаш жесток филм се разиграваше пред очите му в забавени кадри. Почувства пръстите да се впиват в кожата му и усети, че главата му бе блъсната в стената с голяма сила.

Усещания за потъване, удар, световъртеж придружаваха острата болка над врата му.

Разтърси глава. Първото нещо, което го порази, бе зловонието. Навсякъде около него… отвратително.

Той лежеше в нишата на входа, свит срещу стената. Бе мокър, лицето, ризата и горната част на панталона му бяха залени.

Евтино уиски. Много евтино и много обилно.

Ризата му бе разкъсана от яката до кръста, едната обувка свалена и чорапът също. Коланът му бе свален, ципът отворен частично.

Той изглеждаше точно като бродяга.

Изправи се до седнало положение и оправи вида си, доколкото бе възможно. Погледна към часовника си.

Часовникът го нямаше. Къде ли бе?

Портфейлът също. И парите. И всичко останало от джобовете.

Изправи се. Слънцето бе ниско, започваше ранната вечер, нямаше много хора по „Авенида Параня“.

Запита се колко ли е часът? Не можеше да е минал повече от един час, предположи той.

Дали Джиин все още го чакаше.

Тя свали дрехите му, сложи лед отзад на главата му и настоя да вземе топъл душ.

Когато излезе от банята, тя му приготви питие и седна до него на малкия диван.

— Хендерсън ще настоява за твоето преместване в посолството, знаеш това, нали?

— Не мога.

— Не може да продължават да те бият всеки ден. И не ми казвай, че са били крадци. Ти не искаше да преглътнеш това, когато Хендерсън и Боби се опитаха да ти кажат за мъжете от покрива!

— Това бе различно. За бога, Джиин! Аз бях напълно ограбен! — отговори Дейвид упорито. Важно бе тя да му повярва сега. И беше напълно възможно да реши да я избягва от сега нататък. Това също можеше да бъде важно. И ужасно мъчително.

— Тези, които ограбват хора, след това не поливат с уиски.

— Правят го, ако искат да имат достатъчно време, за да напуснат района. Това не е нова тактика. Докато нападнатият свърши с обясненията пред полицията, че е напълно трезвен, нападателите са вече на километри.

— Не ти вярвам. Дори не мисля, че ти очакваш да ти повярвам. — Тя седна и погледна към него.

— Очаквам да повярваш, защото е истина. Никой мъж не хвърля портфейла си, парите, часовника, за да