Сделката на Ринеман

масивните си структури от бетон и стомана. Само в мисълта си.

Понякога това бе всичко, което имаше.

26

Погледна часовника си. Беше пет и половина, а Джиин бе казала, че ще бъде в апартамента около шест часа. Бе се разхождал около два часа и сега се намираше на ъгъла на Виамонте, само на няколко пресечки от апартамента си. „Прекоси“ улицата и отиде до щанд за вестници под навеса на един магазин, откъдето си купи вестник.

Погледна предните страници, развеселен от това, че новините за войната, доколкото ги имаше, бяха разположени най-долу, заобиколени от отчетите на Grupo de Oficiales за последните успехи на Аржентина. Забеляза, че името на някой си полковник Хуан Перон бе споменато в три подзаглавия.

Сложи сивия вестник под мишница и осъзнавайки, че е разсеяно потънал в мисли, погледна още веднъж часовника си.

Това не бе преднамерено движение от страна на Дейвид. Можеше да се каже, че нямаше намерение да се обръща рязко. Той просто се обърна, защото слънцето се отразяваше в часовника му, завъртя се инстинктивно надясно, със сгъната напред лява ръка, скрита в собствената му сянка.

Но вниманието му веднага бе отклонено от часовника. С крайчеца на окото си съзря внезапно определена суматоха по отсрещния тротоар. На около трийсет фута оттатък улицата двамата мъже се обърнаха бързо, като се сблъскаха с идващите насреща пешеходци и, извинявайки се, се вляха в потока по тротоара.

Мъжът отляво не беше достатъчно бърз или бе много безгрижен, много неопитен, може би, за да свие рамене или да се прегърби, преди да изчезне в тълпата.

Той остана от външната страна и Дейвид го разпозна.

Беше един от мъжете от покрива на апартамента в „Кордоба“. За неговия придружител Дейвид не можеше да бъде сигурен, но за този мъж той бе сигурен. Имаше дори едва забележимо накуцване в походката му. Дейвид си спомняше боя, който му нанесе.

Проследяваха го, разбира се, и това бе добре.

Времето на заминаването му не бе така далече, както си мислеше.

Измина още десет ярда в доста голяма група, която приближаваше ъгъла на „Кордоба“. Той си направи път между ръце, крака и пакети и влезе в малък бижутериен магазин, чиито изделия бяха безвкусни и евтини. Вътре няколко момичета се опитваха да изберат подарък за колежка, която напускаше работа. Сполдинг се усмихна на раздразнения собственик, показвайки, че може да почака, че не бърза. Собственикът направи жест на безпомощност.

Сполдинг застана до предния прозорец, прикрит от рамката на вратата.

След по-малко от минута той отново видя двамата мъже. Те все още бяха от другата страна на улицата Дейвид трябваше да следва тяхното приближаване през пролуките в тълпата. Двамата мъже говореха разгорещено, вторият мъж изглеждаше ядосан на своя накуцващ приятел. Двамата се опитваха да погледнат над главите на заобикалящите ги хора, като се надигаха на пръсти, изглеждащи глупаво като аматьори.

Дейвид предположи, че на ъгъла те ще завият надясно и ще тръгнат на изток по „Кордоба“, към неговия апартамент. Така и направиха. Собственикът на магазина отклони вниманието си към капризните клиентки. Сполдинг използва момента и излезе бързо в тълпата, изтича напряко през „Авенида Калао“, като се промъкваше между коли и ядосани шофьори. Трябваше да достигне другата страна, като остане извън погледа на двамата мъже. Не можеше да използва зебрите или тротоарите. Ще бъде много лесно и логично за мъжете да погледнат назад, както прави човек, който е загубил някого от поглед.

Дейвид вече познаваше обектите. Трябваше да съумее да раздели мъжете, за да хване този с накуцването. Да го хване и да го принуди да отговаря.

Ако имаха някакъв опит, размишляваше той, те щяха да стигнат до неговия апартамент и да се разделят. Единият мъж предпазливо щеше да влезе вътре, за да установи евентуалното му присъствие. Другият щеше да остане отвън, достатъчно далече от входа, за да не бъде забелязан. Разумът му диктуваше, че непознатият ще бъде този, който ще влезе в апартамента.

Сполдинг свали сакото си и вдигна сгънатия вестник непринудено, като че ли бе несигурен за значението на някои неподходящо измислени заглавия… смеси се с навалицата и тръгна към северната страна на „Кордоба“. Зави надясно, като поддържаше уверена, равномерна крачка на изток, оставяйки възможно в най-лявата страна на тротоара.

Апартаментът му бе на около една и половина пресечки оттук. Виждаше двамата мъже. От време — навреме те поглеждаха назад, но от тяхната страна на улицата.

Аматьори. Ако той ги обучаваше на наблюдение, те щяха да пропаднат на изпита.

Мъжете наближаваха апартамента и бяха съсредоточени върху входа. Дейвид разбра, че сега е моментът за действие. Единственият момент, в който действително рискува. Няколкото секунди, през които някой от мъжете може да се обърне и да го види на другата страна на улицата, само на няколко ярда от тях. Но това бе необходим хазарт. Трябваше да влезе в апартамента. Това бе същността на неговия капан.

На няколко крачки пред него бе средна на възраст portena — домакиня, която носеше покупки, явно бързаше да се прибере вкъщи. Сполдинг я настигна и тръгна успоредно с нея без да намалява ход. Вървеше в крак и молеше за упътване на най-добрия си, най-елегантен кастилски, като започна между другото с това, че може би се намира на правилната улица и че закъснява. Главата му бе обърната настрани.

Ако някой ги гледаше, домакиня и мъж по риза със сако под мишница и вестник под другата, изглеждаха като приятели, които бързат към едно и също място.

Двайсет ярда оттатък входа Сполдинг напусна смеещата се portena и се шмугна във вход с навес. Притисна се до стената и погледна обратно към другата страна на улицата. Двамата мъже стояха до тротоара и, както той очакваше, се разделиха. Непознатият мъж влезе в неговия жилищен блок. Накуцващият се огледа нагоре-надолу по тротоара, погледна за идващите коли, след което пресече „Кордоба“ и тръгна към северната й част, където се намираше и Дейвид.

Сполдинг знаеше, че е въпрос само на секунди, преди накуцващата фигура да мине край него. Отново логично предчувствие. Мъжът щеше да продължи на изток, нямаше да промени посоката. Той щеше да се разположи на удобна позиция, от която да може да наблюдава тези, които приближават апартамента от запад. Приближаването на Дейвид.

Мъжът не го видя, докато Дейвид не го хвана, сграбчи лявата му ръка над лакътя и я натисна до хоризонтално положение, изви дланта му надолу така, че и най-малкото натискане причиняваше непоносима болка в свитата китка на мъжа.

— Продължавай да вървиш или ще ти счупя ръката! — каза Дейвид на английски, като бутна мъжа надясно по тротоара, за да избегне малкото пешеходци, които вървяха на запад по „Кордоба“.

Лицето на мъжа се сви в болезнена гримаса, забързаният ход на Дейвид го караше да се спъва от време на време… накуцването се усили… и доведе до усилване на болката в китката.

— Чупите ми ръката. Чупите я! — каза измъченият мъж, завързвайки стъпките си, за да намали натиска.

— Върви редом с мен или наистина ще я счупя — Дейвид говореше спокойно, дори учтиво.

Достигнаха ъгъла на „Авенида Параня“ и Дейвид изви наляво, тласкайки го заедно със себе си. Имаше един широк, дълбок вход на стара обществена сграда от този тип, в който остават само по няколко кантори. Дейвид завъртя мъжа около себе си, като държеше ръката му блокирана, и го блъсна в дървената стена на най-отдалечения ъгъл. Освободи ръката му и мъжът се хвана за китката Сполдинг използва момента, за да отвори сакото на мъжа, дръпна ръцете му надолу и извади револвер, пъхнат в голям кобур над лявото бедро.

Това бе „Люгер“. Произведен преди по-малко от година.

Дейвид го пъхна в колана си и блъсна с ръка гърлото на мъжа, удряйки главата му в дървената стена, докато претърсваше джобовете на сакото му. Вътре намери голям правоъгълен сгъваем портфейл — европейски модел. Отвори го, отмести ръка от гърлото на мъжа и блъсна лявото си рамо в гърдите му,