Сделката на Ринеман

необходими допълнения, свързани с останалите. Или това е само игра?…“, размишляваше Сполдинг.

Щеше да разбере след една-две минути.

— Както отбелязахте, тук играят големи пари. Ние решихме да използваме разбъркани кодове, като ги сменяме на всеки дванайсет часа. Ще приготвим схемата на шифровача тази нощ и ще я изпратим по куриер за Вашингтон утре. Основната схема ще позволява само петнайсет думи… Естествено главната дума ще бъде „Тортюгас“.

Сполдинг гледаше раз дърпания счетоводител. Нямаше никаква реакция.

— Окей… Ъ-ъх, окей — Кендъл седна на един фотьойл. Мисълта му блуждаеше някъде.

— Одобрявате го, нали?

— Да Защо не? Играйте играчките си! Единственото, от което се интересувам, е Женева да съобщи потвърждението и вие да отлетите оттук.

— Да, но аз мислех, че компетенцията трябва да включва… фактора „код“.

— За какво, по дяволите, говорите?

— „Тортюгас“. Не трябваше ли да бъде „Тортюгас“?

— Защо? Какво е „Тортюгас“?

Мъжът явно не се преструваше. Дейвид бе сигурен в това.

— Може би не съм разбрал. Мислех, че „Тортюгас“ е част от потвърждаващия код — рече той.

— Исусе! Вие и Суонсън! Всички вие! Военни гении! Господи! Ако не звучи като Дан Дън, секретния агент, това е истинският Маккой, а?… Виж! Когато Лайънс ви каже, че всичко е наред, само съобщете… След това заминавайте за летището… малкото летище, наречено „Мендаро“… и хората на Ринеман ще ви кажат кога можете да напуснете. Окей? Ясно ли е?

— Да, разбрах — каза Сполдинг. Но не бе сигурен.

Като излезе навън, Дейвид тръгна безцелно надолу по улиците на Буенос Айрес. Стигна до огромен парк на Плаза Сан Мартин е неговите фонтани, редици от посипани с едър пясък пътеки и тяхното спокойно безредие.

Той седна на дървената пейка и се опита да изясни докрай изплъзващите се части на все по- усложняващата се загадка.

Уолтър Кендъл не бе излъгал „Тортюгас“ не значеше нищо за него.

И все пак мъжът в асансьора в Ню Йорк рискува живота си, за да научи за „Тортюгас“.

Айра Бардън във Феърфакс му каза, че има само една-единствена дума срещу неговото име при трансфера в хранилищата на Ед Пейс и то е „Тортюгас“.

Може би имаше явен отговор. Смъртта на Ед Пейс не позволи да се разбере истината, но следата бе истинска.

Берлин разбра за преговорите с Пеенемюнде… твърде късно за да преговаря, прекалено късно, за да предпази проектите от кражба… и сега бяха принудени да спрат продажбата. Не само да я спрат, но ако е възможно да открият участието на всеки заинтересован. Да хванат в капан цялата мрежа на Ринеман.

Ако това бе обяснението, а какво друго правдоподобно съществуваше?… Закодираното от Пейс име „Тортюгас“ бе „изтекло“ към Берлин чрез проникването във Феърфакс. Ясно бе, че има сериозен пробив в сигурността на Феърфакс. Смъртта на Пейс бе доказателство.

„Собствената му роля би могла да бъде лесно оценена от Берлин“, помисли Дейвид. Мъжът от Лисабон, внезапно прехвърлен в Буенос Айрес. Експерт, чийто умения бяха доказани в стотици шпионски операции, чиято собствена мрежа бе най-ефикасната в Южна Европа, не би напуснал своето собствено творение, ако умението му не бе жизнено необходимо някъде другаде. Той бе приел много отдавна факта, че Берлин го подозира. Това бе някакъв вид протекция, той бе печелил при всяко хвърляне на зара. Ако врагът го убие, друг ще заеме мястото му. Врагът ще трябва да започне всичко отново. Той е един познат обект, приемете съществуващия дявол.

Сполдинг размишляваше внимателно, подробно за това какво би направил на мястото на противника. Какви стъпки би направил на този специфичен кръстопът.

Освен при паника или погрешка врагът няма да го убие. Не сега. Защото той самият не би могъл да попречи на доставката на проектите. Обаче би могъл да отведе своите противници до времето и мястото на доставката.

Къде се намира „Тортюгас“!?

Отчаяният… паникьосан мъж в асансьора на „Монтгомери“ бе изкрещял въпроса, като предпочете да умре, отколкото да разкрие хората, чиито заповеди изпълняваше. Нацистите бяха способни на такъв фанатизъм. Така правеха и други, по други причини.

Той, Сполдинг, ще бъде заради това поставен под ausserste Uberwachung — цялостно наблюдение от екип от трима-четирима души по двайсет и четири часа в денонощието. Това щеше да обясни набирането на персонал извън територията на Германия, който щеше да бъде на заплащане от Берлин Агенти, които работят извън границите на Германия… бяха работили… за печалба… от години. Езиците и диалектите щяха да варират, дълбоко законспирирани агенти, които можеха да се движат безнаказано в неутралните столици, защото нямаха връзки с Гестапо, Гелен или Nachrichtendienst.

Балканските страни и Средният изток имаха такива хора за наемане. Те са скъпо платени, защото са едни от най-добрите. Единствената им вярност е към лирата стерлинг и американския долар.

Заедно с това денонощно наблюдение Берлин щеше да вземе изключителни мерки да му попречи при създаването на негова собствена мрежа в Буенос Айрес. Това значеше проникване в американското посолство. Берлин нямаше да пренебрегне тази възможност. Щеше да бъде предложена огромна сума пари.

Кой от посолството можеше да бъде купен?

Ако се опитат да подкупят високопоставена особа може да има обратен ефект, да му даде опасна информация… Някой не много високо в списъка, но който може да има достъп до вратите и ключалките, и чекмеджетата на бюрата. И кодовете… Аташе с незначимо положение. Човек, който така или иначе никога нямаше да се издигне високо в дипломацията, който щеше да се съгласи на друг вид осигуряване. Договаряне на много висока цена.

Някой в посолството щеше да бъде противник на Сполдинг.

Най-накрая Берлин щеше да заповяда да го убият. Заедно с много други, разбира се. Убит в момента на доставката, убит след като ausserste Uberwachung извлече всичко, което би могла.

Дейвид стана от зелената дървена пейка и се опъна, като наблюдаваше красотата на „Плаза Сан Мартин“ парк. Погледът му блуждаеше отвъд пътеката в тревата, край брега на езерото, чиито тъмни води отразяваха заобикалящите ги дървета като черно огледало. Два бели лебеда плуваха в забрава. Малко момиченце, коленичило до скалата на тесния бряг, късаше листенца от жълто цвете.

Доволен бе, че е анализирал адекватно непосредствения избор на противниците си. Избора им и възможния начин на действие. Вътрешното му усещане бе позитивно… не беше ентусиазиран, но то просто не бе отрицателно.

Той трябваше да изработи своя собствена контрастратегия. Трябваше да вкара в играта уроците и опита си от престоя си в Лисабон. Оставаше му толкова малко време. И поради това всяка грешна стъпка би могла да бъде фатална тук.

Безгрижно… но без чувство на безгрижие… той гледаше наоколо към групичките, разхождащи се по пътеките, по тревата, към гребците и към пасажерите на малките лодки в тъмното малко езеро. Кой от тях бе врагът?

Кои бяха тези, които го наблюдаваха, мъчейки се да разгадаят какво мисли той?

Би трябвало да ги открие… поне един-двама от тях… преди да са минали няколкото дни.

Това бе началото на неговата контрастратегия.

Изолирай и разгромявай!

Дейвид запали цигара и тръгна по миниатюрния мост. Той се чувстваше като зареден. Ловецът и преследваният бяха сега едно цяло. Чувстваше леко опъване по цялото тяло: по китките, ръцете, краката — мускулна и психическа напрегнатост. Познаваше това състояние. Както бе в Северната провинция.

А той бе добър в тази джунгла. Там бе най-добрият. Там бе изградил архитектурните си паметници,