Сделката на Ринеман

Бе наблюдавал същия отчужден авторитет цялата сутрин…, когато го запознаваше с различни хора, работещи в посолството, когато даваше указания на секретарката си, когато отговаряше по телефона и даваше бързи наставления.

Дори в закачките с Боби Балард тя се носеше твърдо, с увереност в познаването на собствения си модел. Балард можеше да казва шеговито, че тя може да се „напие безотговорно“, защото дори в най- смелите си представи тя не би си позволила да направи това.

Джиин се владееше напълно.

Именно това владеене започваше да я отпуска сега.

Вчера я бе наблюдавал отблизо, бе открил възрастта й, но явно този проблем не я вълнуваше — липсваше й суетност. Сега, докато вървеше по доковете, хваната за ръката му, осъзнаваше с удоволствие, че й хвърляха погледи различни Bocamos от крайбрежието. Сполдинг знаеше, че тя се надява той да разбира тези погледи.

— Виж Дейвид — обърна се тя развълнувано. — Онези лодки ще се сблъскат челно.

Няколкостотин ярда навътре в залива имаше два траулера, които всеки момент можеха да се блъснат, въздухът се изпълни с агресивното предупреждение на звука от парните им сирени, екипажите и на двата крещяха един към друг.

— Този отдясно ще промени посоката.

Направи точно това. В последния момент сред приглушени псувни и жестове.

— Как позна? — попита тя.

— Просто правото на път. Собственикът ще бъде засипан с искове за всички нанесени повреди. Въпреки това в най-скоро време ще избухне уличен скандал на някой от тези кейове.

— Хайде да не го изчакваме. Стигат ти толкова емоции.

Излязоха от района на доковете и тръгнаха по тесните улици на Ла Бока, гъмжащи от мухи рибни пазари, претъпкани с дебели продавачи, облечени в окървавени престижи и крещящи купувачи. Уловът бе пристигнал, а целодневният труд из морето — приключил. Почивката се състоеше в продажба и пиене и разкази за всички несгоди през последните дванайсет часа.

Пристигнаха на малко площадче, наречено Плаза Очо Кале, но без явна причина — нямаше нито номер осем, нито площад. Едно такси спря на ъгъла, от него слезе един клиент и таксито потегли отново. Пътят му бе препречван непрекъснато от пешеходци, безразлични към подобни превозни средства Дейвид погледна Джиин, тя му се усмихна и кимна с глава. Той викна на шофьора.

Вътре в таксито той даде своя адрес. Не му и хрумна дори да стори нещо друго.

Пътуваха без да говорят, раменете им се докоснаха, тя пъхна ръка под неговата.

— За какво мислиш? — попита Дейвид, виждайки далечното, но щастливо изражение на лицето й.

— О, мислех си за начина, по който си те представях, когато Хендърсън прочете кодираното съобщение миналата вечер… Да, винаги съм го наричала Хендърсън.

— Не мога да си представя никой, дори президента, да го нарича Хендърсън.

— Не го познаваш. Под външността му се крие един любвеобилен човек.

— Как си ме представяше?

— Много по-различен.

— От какво?

— От това, което си… Като начало смятах, че ще бъдеш много нисък. Едно аташе на име Дейвид Сполдинг, който е финансов специалист и ще провежда съвещания с банки и полковници за някакви пари, трябва да бъде нисък, поне петдесетгодишен и плешив. Той трябва да носи очила и да има тънък нос. Сигурно има и някаква алергия… често киха и непрекъснато духа носа си. Говори с кратки, отсечени изречения — точни и достатъчно неприятни.

— Гони и секретарките, не забравяй да споменеш и това.

— Моят Дейвид Сполдинг не гони секретарки, а чете мръсни книжки.

Дейвид почувства неприятно пробождане. Като се прибави запуснат външен вид, една мръсна носна кърпичка и очила, само че носени от време на време… О, Боже, Джиин правеше описание на Уолтър Кендъл.

— Твоят Сполдинг е неприятен човек.

— Не и новият — каза тя, като стисна ръката му.

Таксито спря до бордюра пред входа на Кордоба. Джиин Камрън се поколеба, втренчила поглед за момент във входната врата на блока. Дейвид проговори тихо, без да набляга на думите.

— Да те откарам ли в посолството?

Тя се обърна се към него и му каза:

— Не.

Дейвид плати на шофьора и заедно влязоха вътре.

Нишката, която бе закрепил на топката на вратата, се показваше.

Постави ключа в ключалката и я завъртя леко настрани, докато отваряше вратата. Апартаментът беше в същия вид, както го бе оставил сутринта. Разбра, че тя почувства неговото облекчение от този факт. Той задържа вратата, за да влезе тя Джиин влезе и огледа наоколо.

— Не е чак толкова зле, нали? — каза тя.

— Скромен, но все пак дом.

Остави вратата отворена и с усмивка, с жест — без да говори — я помоли да стой там, където е. Влезе бързо в спалнята, върна се и мина през двойната стъклена врата, водеща към малкия заден двор, ограден с висока ограда. Погледна нагоре и разгледа внимателно прозорците и покрива. Усмихна й се още веднъж изпод клоните на плодното дърво. Тя разбра, затвори вратата и отиде при него.

— Направихте всичко това много професионално, господин Сполдинг.

— Всичко в тон с най-добрата традиция на крайна страхливост, госпожо Камрън.

Осъзна грешката си веднага, щом я направи. Моментът не бе най-подходящият за използване на името й по съпруг. Все пак по някакъв косвен начин тя изглеждаше благодарна. Тя мина напред и застана точно пред него.

— Госпожа Камрън ти благодари.

Протегна ръка и обхвана кръста й с ръка. Ръцете й обвиха раменете му бавно, несигурно, тя хвана лицето му в двете си ръце и се вгледа право в очите му.

Той не помръдна. Решението, първата стъпка трябваше да бъде нейна, той разбираше това.

Поднесе устните си към неговите. Допирът бе нежен и прекрасен, предназначен за ангели. Тя потръпна в почти неконтролируемо чувство на желание. Устните й се разтвориха и притисна тялото си с невероятна сила в неговото, ръцете й се вкопчиха във врата му.

Отдръпна устните си от неговите и зарови лице в гърдите му, като го държеше яростно.

— Не казвай нищо — прошепна тя — Не казвай абсолютно нищо… Просто ме вземи.

Той я вдигна мълчаливо и я занесе в спалнята. Тя продължаваше да държи лицето си заровено в гърдите му, сякаш се страхуваше да погледне светлината или дори самия него. Постави я нежно на леглото и затвори вратата.

Само след няколко мига вече бяха голи и се покриха с одеялата. Тъмнината бе красива. Една великолепна утеха.

— Искам да кажа нещо — каза тя, галейки с пръст устните му, наведена над него, докосвайки леко с гърди неговите. Усмихна се с искрената си усмивка.

— Знам Ти искаш другия Сполдинг. Онзи слабия с очилата — каза той и целуна пръстите й.

— Той изчезна при някаква експлозия.

— С положителност си много описателна, млада госпожо.

— И не толкова млада… За това искам да поговорим.

— За пенсия ли? Да не би да се стремиш към социална осигуровка. Ще видя какво мога да направя.

— Бъди сериозен, глупчо.

— И не чак толкова глупав…

— Няма да има ангажименти, Дейвид — прекъсна го тя. — Искам да знаеш, че… Не знам по какъв друг начин да го кажа. Всичко се случи толкова бързо.