Тогава защо е станал пилот?
Камрън започнал да лети още в младежките си години. Изглеждало като естествен избор, а и считал, че цивилната му подготовка може да му осигури длъжност на щатски инструктор. Отхвърлил и военния закон, прекалено много от неговите колеги адвокати се бяха позовавали на него и в един момент се бяха озовали в пехотата или на палубата на някой боен кораб. Военните имали достатъчно юристи, но се нуждаели от пилоти.
Дейвид смяташе, че разбира защо Джиин му разказа толкова много за убития си съпруг. Имаше две причини. Първата бе, че като правеше това открито, тя се приспособяваше към онова, което чувстваше, че става между тях, може би й действаше успокоително. Втората бе значително по-неясна, но по никакъв начин не бе по-маловажна. Джиин Камрън мразеше бойната, мразеше онова, което й бе отнела. Тя искаше той да го знае.
Защото… Дейвид осъзна… тя инстинктивно разбираше, че той е много замесен. А не желаеше нито частица от това вмешателство, дължеше поне това в памет на Камрън.
Те бяха отишли да обядват в един ресторант с изглед към устието на Риачуело, близо до пристанищата „Дарсана Сад“. Тя бе предложила, и ресторанта, и обяда. Забеляза, че той е все още изтощен, сънят, който бе успял да открадне, бе смущаван от непрекъснати болки. Тя настоя, че той се нуждае от един дълъг, отпускащ обяд, след което да се прибере вкъщи, да си легне, с една дума — ден на отдих.
Тя нямаше намерение да отива с него.
Той също нямаше такова намерение.
— Балард е прекрасен човек — каза Сполдинг, докато си наливаше бяло вино.
— Боби е много мил — съгласи се тя — Той е един много добър човек.
— Привързан е към теб.
— И аз съм привързана към него… това, за което мислиш, е напълно нормално, но съжалявам, че трябва да разваля тази прибързана мелодия. Нали мелодия е точният термин? Гранвил ми каза кои са родителите ти. Впечатлена съм.
— Отказвам от осемгодишна възраст да чета ноти. Но мелодия е съвсем добре. Само се зачудих.
— Боби се опита напълно професионално, при това с голям чар и чувство за хумор. Някое по-добро от мен момиче би се отзовало. Имаше пълното право да се ядосва… Исках компанията му, но давах много малко в замяна.
— Приел е условията ти — потвърди Дейвид.
— Нали казах, че е добър.
— Има още около десетина мъже тук…
— Прибави към това и морските пехотинци, които са охрана — додаде Джиин, имитирайки чудесно отдаване на чест от невоенен човек — Не забравяй и за тях.
— В такъв случай значи те са около сто и десет. Ти си Дийна Дърбин.
— Едва ли Морските пехотинци се въртят около военноморската база на юг от Ла Бока. Персоналът… онези, които нямат жени и деца, са напаст, те носят синдрома на посолството.
— Какво е това?
— Държавният департамент — „охлюви“… Треперещите Изглежда, че ти единствен си се отървал от него.
— Не знам дали съм се отървал или не. Просто не знам какво представлява той.
— Което също ми показва нещо повече за теб, нали?
— Какво ти показва?
— Ти просто не си един „катерач“ в Държавния департамент. Синдромът на „охлюва“ се състои в това да се движиш леко, като правиш възможното всички, с по-висок ранг от твоя…, особено посланикът…, да бъдат доволни от искрените ти усилия. — Джиин направи гримаса, нежната й брадичка изпъкна напред, сви вежди, иронизирайки думите. Сполдинг избухна в смях, момичето бе доловило съвсем точно погледа и гласа, типични за всички посолства.
— Исусе, ще се наложи да те накарам да играеш в радиото. — Той се изсмя още веднъж — Ти описа синдрома. Виждам, Господи! Виждам го!
— Но ти не си заразен от него. — Джиин престана с мимикрията и го погледна право в очите. — Наблюдавах те с Гранвил. Едва успя да бъдеш учтив. Не гонеше доклад за „годност“, нали?
Той отвърна на погледа й.
— Не, не гонех… За да отговоря на въпроса, който се върти из прекрасната ти главица…, не съм в кариерата на външните работи. Работя единствено за нуждите на войната. Разбира се, действително
Тя се усмихна с неподправената си усмивка и хвана ръката му.
— Смятам, че правиш това, което трябва да правиш — интелигентно и добре. Няма много хора, които биха могли да кажат същото. А и Господ знае, че не можеш да избираш.
— „Какво прави по време на войната, тате?“… „Е, сине“ — Дейвид изпробва собствената си карикатура: — „Просто ходех от място на място, казвайки на приятели в банката «Чейс» да продават на по- високи цени и да купуват на по-ниски цени, така както и да оставят приличен резерв за печалба.“ — Той задържа ръката й в своята.
— И бях нападан на разни аржентински покриви и… а и какви бяха тези шевове на рамото ти?
— Товарният самолет, на който пътувах, се приземи на Азорите отвратително. Мисля, че пилотът и целият екипаж бяха гипсирани.
— Ето. Виждаш ли? Живееш точно толкова опасно, колкото който и да е мъж на фронта… Ако случайно срещна това момче, за което говориш, ще му разкажа това.
Очите им се срещнаха, Джиин отдръпна ръката си объркано. Но за Сполдинг същественото нещо бе, че тя му повярва. Тя прие прикритието му без да задава въпроси. Дойде му на ум, че първоначално изпита огромно облекчение и все пак, по някакъв начин, изпита чувство на огромно съжаление. Не изпитваше никаква професионална гордост от факта, че успешно я лъжеше.
— Ето сега вече знаеш как съм успял да избегна синдрома на Държавния департамент. Не мога да си представя защо това има такова значение. Какво, по дяволите, със сто и десет мъже и моряци…
— Моряците не влизат в сметките. Те имат разни интереси тук, в Ла Бока.
Тогава персоналът… онези без жени и деца, всичките не могат да бъдат от онези, треперещите.
— Но те са такива и съм благодарна за това. Биха желали някой ден да се издигнат в дипломатическата йерархия.
— Сега си правиш умствени тренировки. Не те разбирам.
— Не, не правя нищо подобно. Просто исках да разбера дали Боби ти е казал. Не е. Казах, че е добър… Дал ми е шансът да ти кажа сама.
— Да ми кажеш какво?
— Мъжът ми бе доведен син на Хендърсън Гранвил. Те бяха много близки.
Напуснаха ресторанта малко след четири часа и се разходиха по доковете по крайбрежието на „Дарсана Сад“, вдишвайки соления въздух. На Дейвид му се стори, че Джиин се наслаждаваше — чувство, което не бе изпитвала от дълго време. Това бе само част от моментната утеха, възникнала между тях, осъзна той, но всичко бе много по-дълбоко. Сякаш някакво огромно облекчение бе настъпило в нея.
Красотата й бе видима още в онези първи минути от тяхното запознанство на стълбите, но докато си спомняше кратката среща тогава, изведнъж осъзна каква бе разликата Джиин Камрън бе общителна, добродушна… приветливо очарователна. Но имаше и нещо друго, една отчужденост, предизвикана от самоконтрол. Пълен самоконтрол. Патина на авторитет, който нямаше нищо общо със статута й в посолството, нито пък с каквито и да е други изгоди, произтичащи от брака й с доведения син на посланика. Дължеше се само на собствените й решения и възгледи.
