страна, нали разбирате какво искам да кажа?
— Тези мъже не бяха от Аржентина — каза Дейвид кротко, избягвайки въпросите, поставени от Гранвил. — Диалектът им бе на чужденци.
— Ох? Вие експерт ли сте?
— Да, такъв съм. По този въпрос.
— Разбирам — заяви Гранвил, като се облегна напред. — Считате ли, че нападението има нещо общо с посолството? Че засяга съюзническите сили?
— Не съм сигурен. Според мен аз бях мишената. Но искам да знам откъде са научили, че съм тук.
Джиин Камрън проговори от дивана:
— Прехвърлих всичко мислено, Дейвид. — Тя направи кратка пауза, като съзнаваше, че посланикът я изгледа при употребата на малкото име на Сполдинг. — Апартаментът, който наех, в крайна сметка бе четвъртото място, което посетих. Започнах в десет сутринта, а успях да пристигна в твоя апартамент в два следобед. Наех го веднага. Съжалявам, че ще трябва да го кажа, но го наех заради задния двор.
Дейвид й се усмихна.
— Както и да е, отидох до едно бюро за недвижими имоти във Виамонте. Негов собственик е Джералдо Балдез, всички го познаваме. Той е бивш партизанин и не може да понася немците. Поясних, че апартаментът е за един от нашите служители, който живее тук и който, съвсем откровено, се чувства прекалено неудобно заради ограниченията на посолството. Той се засмя и каза, че е сигурен, че е Боби. Аз, разбира се, не изразих несъгласие.
— Но това е кратък договор за наем — каза Дейвид.
— Използвах го като извинение, че може да не харесаш апартамента. Това е стандартна клауза при договор за наем от три месеца.
— Защо Боби или някой друг не си е наел собствен апартамент?
— По няколко причини. Те също са нормални… тук — Джиин се усмихна. За Дейвид тя бе леко притеснена. — Познавам града по-добре от почти всички, живяла съм тук няколко години. А има и един финансов проблем — средствата са ограничени. Доста добре успявам да се пазаря. А мъжете като Боби имат спешна работа за вършене, докато моето време е по-свободно.
— Госпожа Камрън е прекалено скромна, Сполдинг. Тя е много ценна за нашата малка общност.
— Сигурен съм, че е така, сър… Значи смятате, че никой не е имал причина да подозира, че тя търси апартамент за новопристигащ аташе.
— Абсолютно сигурен. Всичко бе сторено по толкова… непринуден начин, ако знаете какво искам да кажа.
— Какво ще кажете за собственика на сградата? — поинтересува се Дейвид.
— Не го видях. Повечето апартаменти са собственост на богати хора, живеещи в районите „Телмо“ или „Палермо“. Всичко преминава през агенциите за наемане.
— Пристигали ли са за мен някакви съобщения? Телефонни обаждания?
— Не. Поне доколкото знам, не са, а съм сигурен, че щяха да ми предадат, ако имаше такова нещо. Щяхме да ви съобщим, разбира се.
— От мъж на име Кендъл…
— Кендъл? — прекъсна го посланикът — Това име ми е познато… Кендъл. Да, Кендъл. — Гранвил започна да рови в листовете по бюрото си — Ето тук. Някакъв Уолтър Кендъл е пристигнал снощи. Със самолет в десет и трийсет. Отседнал е в „Алвер“, това е близо до Палермо парк. Един добър стар хотел. — Гранвил изведнъж погледна Сполдинг. — На листа е записан като индустриален икономист. Доста разтегливо понятие, нали? Дали той не е банкерът, за който говорих вчера?
— Той ще уреди някои неща, свързани с инструкциите ми. — Дейвид дори не се помъчи да прикрие нежеланието си да говори за Уолтър Кендъл От друга страна, инстинктивно откри, че предлага символично пояснение на Джиин Камрън. — Основната ми задача е да бъда връзка между финансовите среди в Ню Йорк и Лондон, и тук в Буенос… БА. — Той се усмихна, надявайки се толкова искрено, колкото и самата Джиин. — Смятам, че е доста глупаво. Не мога да разпозная дебит от цена. Но Вашингтон ме одобри. Посланикът се притеснява, че не съм достатъчно опитен.
Сполдинг бързо премести поглед към Гранвил, напомняйки на стареца, че „банковите интереси“ са максималната граница на самоличността му. Името на Ерих Ринеман бе отвъд тази граница.
— Да, признавам си, че е така… Това няма значение. Какво искаш да направим за снощния инцидент? Смятам, че трябва да направим формално оплакване в полицията. Не че ще има някаква проклета полза от това.
Дейвид замълча за няколко минути, опитвайки се да прецени всички страни, положителни и отрицателни, на предложението, направено от Гранвил.
— Ще получи ли гласност във вестниците?
— Много мажа, смятам — отговори Джиин.
— Аташетата при посолствата обикновено имат пари — каза Гранвил. — Те често са мишени за обир. Ще бъде описано като опит за грабеж Най-вероятно е било и точно така.
— Но Групо не би одобрил подобна новина. Тя не отговаря на вижданията на полковниците, а те контролират пресата — Джиин явно мислеше на глас, като в същото време гледаше Дейвид. — Те ще гледат шума да е минимален.
— А ако не направим оплакването… ако предположим, че не е опит за обир… то значи ние потвърждаваме, щем не щем, че е нещо друго. Не съм готов да постъпим така — каза Сполдинг.
— В такъв случай ще депозираме официално оплакване още тази сутрин. Моля те, продиктувай свидетелско показание за инцидента и го подпиши, нали така? — Явно Гранвил имаше желание да приключи срещата. — А, и за да бъда пределно откровен, Сполдинг, освен ако въобще не съм запознат с нещата, аз действително считам, че това е опит за грабеж на току-що пристигнал богат американец. Казаха ми, че такситата на аерогарата са си учредили истински карнавал на крадците.
Дейвид се изправи и се зарадва, като видя, че Джиин го последва.
— Ще приема това обяснение, господин посланик. Явно годините, прекарани в Лисабон, са ме направили прекалено… предпазлив. Ще се пригодя.
— Така предполагах. Моля, напишете показанията.
— Да, сър.
— Ще осигуря стенограф — каза Джиин — Двуезичен.
— Не е необходимо. Ще го продиктувам на испански.
— Забравих — усмихна се Джиин — Боби каза, че са ни изпратили умник.
Дейвид предполагаше, че всичко започна с онзи първи обяд. По-късно тя му обясняваше, че всичко е станало много по-рано, но той не й вярваше. Тя твърдеше, че всичко е започнало от момента, в който е казал, че БА е съкращение на Монтевидео, но това бе глупаво, не можеше да го проумее.
Онова, което можеше да се усети… и което и двамата осъзнаваха, без да се стремят да изразяват гласно… бе пълното отпускане, което чувстваха, когато бяха заедно. Всичко бе толкова просто. Чувстваха огромна подкрепа, моментите на мълчание никога не предизвикваха неудобство, смехът им се удаваше лесно и бе плод на взаимно чувство за хумор, а не изкуствен отклик.
Удивително. Изглеждаше още по-удивително, според Дейвид, именно защото никой не го очакваше, нито пък търсеше. И двамата имаха достатъчно причини, за да избягват задълбочените връзки. Той бе непостоянен мъж, надяващ се само да оцелее и да започне отначало нещо с ясно съзнание и потиснати спомени. Това бе най-важното в неговия живот. Докато тя, осъзнаваше той, все още скърбеше за един мъж толкова силно, че не би било възможно… без непоносима вина… да забрави лицето, тялото и разума на този мъж.
Самата тя му бе обяснила частично защо. Съпругът й не бил олицетворение на смел пилот на бомбардировач, толкова често описван от военноморските отдели за връзки с обществеността. Имал изключителен страх, не за самия себе си, а от отнемането на човешки живот. Ако знаел, че няма да бъдат отправени хули към жена му и семейството му в Мериленд, Камрън щял да потърси съзнателно положението на човек, отказал се от военна служба. Освен това може би и самият той нямал куража да отстоява собствените си позиции.
