Сделката на Ринеман

— Събудих се тази сутрин и протегнах ръка към теб. Ти не беше там и аз помислих, че бих могъл да се разплача.

Той тръгна бързо към нея и те се прегърнаха. Никой не говореше. Тишината, прегръдката и чудесният комфорт се завръщаха.

— Гранвил действаше като прокурор преди малко — каза той накрая, като я държеше за раменете, гледайки в пъстрите сини очи, в които имаше такъв интелигентен хумор.

— Казах ти, че той е симпатичен, а ти не искаше да повярваш.

— Ти не ми каза, че ще вечеряме, все пак. Или че аз едва ще издържа.

— Надявах се, че ще се изпуснеш, че ще провокираш мислите му…

— Не го разбирам. А може би и тебе.

— Хендърсън има проблем… Аз. Той не знае как да се справи с мен. Той е прекалено предпазлив, защото аз го подведох да вярва, че искам това покровителство. Аз го направих, беше ми по-лесно. Но мъж, който е имал три съпруги и най-малко два пъти повече метреси във време, което не е Викторианско… А той знае, че ти няма да си тук задълго. Той би задал следния въпрос: „Става ли ти ясно?“

— Да, наистина — отговори Дейвид с английския маниер на Гранвил.

— Това е жестоко. — Джиин се засмя — Той сигурно не те одобрява, което прави мълчаливото му приемане много трудно за него.

Дейвид я отпусна.

— Аз зная прекалено добре, че той не одобрява… Виж. Имам да телефонирам на няколко места, излез и се срещни с някого.

— Само някой ли?

— Една ослепителна красавица, която би ме запознала с други ослепителни красавици, а и между нас казано, самият аз не мога да го понасям. Но трябва да го видя… Ще вечеряш ли с мен?

— Да, ще вечерям с теб. Бях го запланувала. Така че нямаш никакъв друг избор.

— Права си. Безсрамна!

— Изясних ти го вече. Ти ме принуди да сваля гарда, излизам от черупката си… Чувствам се прекрасно.

— Трябваше да се случи… Аз бях тук. — Не знаеше защо го каза, но трябваше.

Уолтър Кендъл крачеше из стаята така, сякаш се намираше в клетка Сполдинг седна на дивана, като го наблюдаваше, опитвайки се да реши на кое животно му прилича. Имаше няколко, за които се сети, но нито едно не бе домашно.

— Чуйте ме — каза Кендъл. — Това не е военна операция Получавате заповеди, а не вие ги давате.

— Съжалявам. Мисля, че не ме разбирате. — Дейвид бе изкушен да отговори на яростта на Кендъл по същия начин, но после се отказа.

— Не съм разбрал, по дяволите! Вие казахте на Суонсън, че сте имали някакви неприятности в Ню Йорк. Това си е ваш проблем, не наш.

— Не можете да бъдете сигурни в това.

— О, да, мога! Опитахте се да го кажете на Суонсън и той се хвана. Можехте да ни забъркате и нас.

— Какво, почакайте малко? — Сполдинг почувства, че може да се противопостави съвсем законно — в границите, които той сам бе определил за Кендъл.

— Казах на Суонсън, че по мое мнение „неприятностите“ в Ню Йорк биха могли да бъдат свързани с Буенос Айрес. Не съм казал, че са „свързани“, а казах, „че биха могли“.

— Невъзможно е.

— Как, по дяволите, сте толкова сигурен?

— Сигурен съм — Кендъл не само е раздразнен, помисли Дейвид, но и неспокоен — Това е бизнес предложение. Сделката е направена. Никой не се опитва да я спре. Да ги спре.

— Враждебността не намалява, защото сделката е направена. Ако германското командване разбере това, ще взриви Буенос Айрес, за да я спре.

— Ъ-хъ… добре, невъзможно е.

— Знаеше ли това?

— Знаем го… Затова не продължавай да объркваш това глупаво копеле Суонсън. Ще ти кажа нещо. Това е чисто парично договаряне. Можехме да го свършим без никаква помощ от Вашингтон. Но те настояваха, Суонсън също настояваше да имат човек тук. Окей — вие сте този човек. Можете да помогнете, да вземете документите и освен това говорите езици. Но това е всичко, което трябва да направите. Не привличайте внимание върху себе си. Никой не трябва да бъде разтревожен.

Неохотно Дейвид започна да разбира проницателната яснота на манипулацията на бригадния генерал Суонсън. Той го бе поставил в една ясна позиция. Убийството на Ерих Ринеман — дали ще го направи сам или ще плати на убиец, но то ще бъде напълно неочаквано. Суонсън не бе по никакъв начин „глупаво копеле“, за каквото го мислеше Кендъл. Или за какъвто го считаше Дейвид.

Суонсън бе нервен. Новак. Но той бе дяволски добър.

— Добре. Моите извинения — каза Сполдинг, показвайки искреност, която не чувстваше. — Може би „нещото“ в Ню Йорк бе преувеличено. Не мога да отрека обаче, че си спечелих врагове в Португалия… Знаете, че дойдох тук под прикритие.

— Какво?

— Няма начин хората от Ню Йорк да знаят, че съм напуснал града.

— Сигурен ли сте?

— Толкова, колкото и вие смятате, че никой не може да спре вашите преговори.

— Ъ-хъ… Окей. Добре, всичко е уредено. Имам схемата.

— Видяхте ли Ринеман?

— Вчера. През целия ден.

— Какво ще кажете за Лайънс? — попита Дейвид.

— Суонсън ще го изпрати в края на седмицата. Заедно с „медицинските му сестри“. Ринеман смята, че проектите ще пристигнат в неделя или понеделник.

— На части или всички заедно.

— Предполагам, в две пратки. Не зная със сигурност. Няма никакво значение. Всички ще бъдат тук до вторник. Гарантира за това.

— Тогава работата върви. Вие предполагахте около три седмици.

Дейвид почувства болка в стомаха. Знаеше, че не е свързана с Уолтър Кендъл или Юджиин Лайънс, или с проектите за жироскопи за големите височини. Това бе заради Джиин Камрън и простия факт, че той ще има само една седмица с нея.

Това го безпокоеше много и той размишляваше… за кратко… за значението на това безпокойство. И тогава разбра, че не може да си позволи удоволствието; двете неща трябва да останат разделени, в различни светове.

— Ринеман има власт — каза Кендъл. В гласа му прозвуча доста голям респект. — Впечатлен съм от неговите методи. Много са точни.

— Ако мислите така, значи нямате нужда от мен Дейвид печелеше няколко секунди, за да измести разговора в друга насока. Изявлението му бе по-скоро риторично.

— Нямаме нужда — това е, което казах и аз. Но тук са вложени много пари и след като Военното министерство — по един или друг начин — ще вземе голяма част от сумата, Суонсън иска неговите сметки да бъдат под контрол. Не го обвинявам. Това е бизнес.

Сполдинг усети своя миг.

— Тогава хайде да поговорим за кодовете. Аз не си губих времето през трите дни, прекарани тук. Установих нещо като приятелство с шифровача на посолството.

— С кой?

— Главния шифровач. Той ще изпрати до Вашингтон кодовете, потвърждаващи плащането.

— О, о… Значи, така — Кендъл мачкаше цигара, която се готвеше да сложи в устата си.

„Той е само наполовина загрижен за кодовете и шифрованите“, помисли Дейвид. „Те са само обвивка,