Сделката на Ринеман

Дейвид отвори вратата и се приближи към него.

— Вие ли искате да ме видите?

— Само ви чакам, хер Сполдинг. Да ви придружа. Колата трябва да пристигне след петнайсет минути.

30

Зеленият „Пакард“-седан спря отсреща на улицата, точно пред ресторанта. Ръката на шофьора се появи през отворения прозорец, един неопределен пакет цигари в лявата ръка. Мъжът в бял костюм „Палм Бийч“ помаха учтиво към Сполдинг да го последва.

Като приближи, Дейвид можа да види, че шофьорът бе едър мъж в черна плетена риза с къси ръкави, които разкриваха и подчертаваха мускулестите му ръце. Той имаше набола брада, дебели вежди, приличаше на пристанищен работник. Грубият му изглед бе предвиден. Сполдинг бе сигурен в това. Мъжът, който вървеше до него, отвори вратата на колата и Дейвид влезе.

Никой не проговори. Колата потегли на юг, обратно към центъра на Буенос Айрес, след това на североизток в района на Аеропарк. Дейвид бе леко изненадан като разбра, че шофьорът влезе в широка магистрала, успоредна на реката — същият път, по който мина днес с Лесли Хоукууд. Мислеше дали пътят бе избран нарочно, ако те очакваха да направи някоя забележка поради съвпадението. Седна облегнат назад, не показвайки с нищо, че е разпознал пътя.

„Пакард“-ът ускори по широкия крайречен път, който сега завиваше наляво покрай водата и навлизаше между хълмовете на северозапад. Колата обаче не се изкачи по никой от страничните пътища, както Дейвид направи преди няколко часа. Вместо това шофьорът поддържаше равномерна висока скорост. За момент улови рефлектиращ в светлините на колата пътен знак: Тигре 12 км.

Трафикът бе слаб, от време на време бързо профучаваха коли от обратната посока, а няколко бяха задминати от „Пакард“-а. Шофьорът проверяваше непрекъснато задното и страничното огледала.

В средата на голям завой на пътя „Пакард“-ът намали ход. Шофьорът кимна с глава към мъжа в бял костюм, който седеше до Дейвид.

— Сега ще сменим коли, хер Сполдинг — каза мъжът, бръкна в сакото си и извади пистолет.

Пред тях имаше единична сграда, извънградски ресторант или странноприемница с кръгообразна алея, която извиваше пред вратата към широк паркинг отстрани. Прожектори осветяваха входа и тревната площ пред нея.

Шофьорът зави в алеята, мъжът до Сполдинг го потупа.

— Излезте оттук, моля. Влезте направо вътре.

Дейвид отвори вратата. Той бе учуден като видя, че униформеният пазач остана до вратата, без да отиде към „Пакард“-а. Вместо това той бързо прекоси пред вратата и тръгна по пясъчната алея към паркинга. Сполдинг отвори предната врата и влезе в покритото с килим фоайе на ресторант; мъжът в белия костюм бе по петите му, отново с пистолет в джоба.

Вместо да продължи към входа на ресторанта, мъжът хвана учтиво Дейвид за лакътя и почука на нещо, което изглеждаше като врата на малък кабинет във фоайето. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Това бе малък кабинет, но не този факт направи впечатление на Сполдинг. Смаян бе от двамата мъже вътре. Единият облечен в бял костюм „Палм Бийч“, другият… Дейвид спонтанно се засмя, бе облечен с идентични на неговите дрехи. Светлосиньо сако от рипсено кадифе и тъмни панталони. Вторият мъж имаше неговата височина, същата структура и почти същия цвят на кожата и косата.

Дейвид нямаше време да го огледа повече. Светлината в кабинета, настолна лампа, бързо бе загасена от новодошлия в бял костюм. Германецът, който бе придружил Сполдинг, отиде до единичния прозорец, който гледаше към кръглата алея. Проговори меко:

— Schnell. Beeiben sie sick… Danke.

Двамата мъже бързо отидоха до вратата и излязоха навън. Силуетът на германеца до прозореца прозираше от светлината на предната врата. Той повика Дейвид.

— Kommen sie her.

Дейвид отиде до прозореца и застана до него. Навън техните двама двойници бяха на алеята, говореха и жестикулираха, сякаш спореха, не бурно, а като леко разногласие. И двамата пушеха цигари и лицата им много често бяха прикривани от ръцете. Гърбовете им бяха обърнати към магистралата. Тогава отдясно, откъм паркинга, дойде автомобил и те се качиха в него. Колата тръгна бавно наляво към входа за магистралата. Изчака за няколко секунди удобен момент, за да се влее в редкия нощен трафик. Изведнъж дръпна напред, прекоси в дясно по магистралата и потегли на юг, към града.

Дейвид не знаеше дали този сложен „номер“ бе необходим. Бе почти готов да попита мъжа до него. Преди да попита обаче забеляза усмивката на лицето му, само на инчове от своето до прозореца. Сполдинг погледна навън.

На около петдесет ярда встрани от пътя, край реката, светнаха фарове. Кола, обърната на север, бързо направи пълен завой по широката магистрала и потегли на юг с внезапно увеличена скорост.

Германецът се ухили.

— Amerikanische… Kinder.

Дейвид пристъпи навътре. Мъжът прекоси към бюрото и светна лампата.

— Това бе интересно упражнение — каза Сполдинг. Мъжът погледна нагоре. — Просто… как го казвате вие, Vorsichtsmassnahme…

— Предпазливост — каза Дейвид на немски.

— Ja. Правилно, вие говорите немски… Хайде. Хер Ринеман не трябва да ни чака повече, отколкото… предпазните мерки изискват.

Сполдинг разбра, че дори на дневна светлина ще бъде трудно да се намери черният път. Както изглеждаше, без улични лампи и само с мъглявото осветление от луната „Пакард“-ът се люшна от твърдия паваж в черната стена на издигащата се буйна растителност. За разлика от преди тук ясно се чуваше забележимият шум на пръст под колелата, когато колата се плъзна напред. Шофьорът познаваше пътя — всичките му завои и прави участъци. На половин миля навътре в гората черният път внезапно се разшири и повърхността му стана гладка и твърда отново.

Виждаше се огромен паркинг. Четири каменни стълба, широки, средновековни на вид, бяха разположени на равно разстояние един от друг в далечния край на тъмното поле. Над всяка каменна колона имаше мощен прожектор, който хвърляше светлина, кръстосваща над целия район и дърветата под него. Между огромните колони имаше дебела желязна решетеста ограда, в центъра на която се намираше мрежеста стоманена врата, явно работеща с електричество.

Мъже, облечени в тъмни ризи и панталони, подобни на военни по кройка, стояха наоколо, няколко от тях с кучета на ремъци.

Добермани. Огромни, които се дърпаха от кожените си ремъци и лаеха ожесточено.

Чуха се заповеди от кучкарите и кучетата утихнаха.

Мъжът в белия костюм отвори вратата и излезе. Той отиде до главната колона, където се появи охрана иззад оградата вътре в двора. Двамата мъже поговориха кратко. Дейвид можеше да види, че зад охраната в тъмнината имаше бетонно или е гипсова мазилка помещение, дълго може би двайсет фута, с малки прозорчета, през които прозираше светлина. Патрулът се върна в миниатюрната къщичка, а мъжът в бял костюм дойде обратно до „Пакард“-а.

— Ще почакаме няколко минути — каза той, качвайки се в колата на задната седалка.

— Мислех, че бързаме.

— За да бъдем тук. Да съобщят на хер Ринеман, че сме пристигнали. А не веднага да бъдем приети.

— Разбрано, колега — каза Дейвид.

— Хер Ринеман може да прави каквото си иска.

След 10 минути стоманената мрежеста врата се разлюля леко и се отвори, шофьорът запали машината „Пакард“-ът премина край къщичката и охраната. Доберманите започнаха своя хищен лай отново, но господарите им веднага ги накараха да млъкнат. Пътят се виеше нагоре по хълма, свършвайки в друг район за паркиране пред огромна бяла къща с широки мраморни стъпала, водещи до най-голямата двойна дъбова