Сделката на Ринеман

се размажеш из колата!

Сполдинг видя, че шофьорът се паникьоса. Действието на задната седалка, прибавено към проблемите от хълма, скоростта и завоите, създадоха криза, която той не бе способен да овладее.

— Senores! Madre de Jesus!… Ще ни убиете!

„Бентли“-то удари за миг скалния бордюр на пътя, разтърсването бе зашеметяващо. Шофьорът изви обратно към централното платно.

Германецът проговори.

— Държиш се глупаво. Тези мъже преследват теб, не нас!

— Не съм сигурен. Не убивам хора по предположение!

— Тогава ще убиеш нас? По каква причина?

— Не искам никой да бъде убит… Сега свали пистолета. И двамата знаем последиците.

Германецът се поколеба.

Ново сътресение, „Бентли“-то бе ударило голям камък или паднал клон. Това бе достатъчно, за да убеди лейтенанта на Ринеман. Той остави пистолета на седалката.

Двамата противници се облегнаха, очите на Дейвид бяха върху ръката на германеца, а неговите — върху автомата.

— Madre de Dios! — Викът на аржентинеца показваше облекчение, нямаше вече паника.

Постепенно „Бентли“-то намаляваше скорост.

Дейвид погледна през предното стъкло. Излизаха от завоя на хълма, в далечината беше равната повърхност на ливади, миниатюрни пампаси, отразяващи бледата лунна светлина. Протегна ръка и взе пистолета на германеца от седалката.

Това бе неочаквано движение, лейтенантът на Ринеман бе ядосан на себе си.

— Поемете си дъх — каза Сполдинг на шофьора. — Изпушете цигара и ме откарайте обратно в града.

— Полковник — прогърмя германецът, — може да задържите оръжията, но зад нас все още има кола! Ако не желаете съвета ми, то оставете поне да излезем от пътя!

— Нямам време за губене. Не му казах да намали само за да се отпусне.

Шофьорът навлезе в равна отсечка от пътя и засили „Бентли“-то. Докато правеше това, използва съвета на Дейвид и запали цигара. Колата отново бе стабилна.

— Седни назад — заповяда Дейвид, разполагайки се диагонално в десния ъгъл с коляно на пода и автомат, който държеше небрежно, но не безгрижно.

Аржентинецът заговори уплашено и монотонно.

— Отново има светлини. Те приближават по-бързо, отколкото мога да карам тази кола… Какво ще наредите да правя?

Дейвид помисли за възможностите.

— Дай им шанс да отговорят… Достатъчна ли е лунната светлина, за да виждаш пътя — със загасени светлини?

— За малко. Не за дълго. Не си спомням…

— Светни и загаси! Два пъти… Сега!

Шофьорът направи, както му казаха. Ефектът беше странен, внезапната тъмнина, рязкото осветяване… докато „Бентли“-то минаваше покрай високата трева от двете страни на пътя.

Дейвид гледаше светлините на проследяващото ги превозно средство през задния прозорец. Нямаше отговор на сигналите. Той разсъждаваше дали ги бяха разбрали, дали бяха приели неговия сигнал.

— Светни им отново — заповяда на шофьора. — Задръж два пъти… за секунди. Сега!

Чуха се припуквания от таблото, светлините останаха загасени за три-четири секунди. Припуквания отново и пак тъмнина.

И тогава се случи.

Избухна пушечен изстрел от преследващия ги автомобил. Стъклото на задния прозорец се раздроби, стъкла хвърчаха и падаха по тапицерията. Дейвид почувства кръв да струи надолу по бузата му, германецът извика от болка, сграбчвайки кървящата си лява ръка.

„Бентли“-то кривна, шофьорът извиваше кормилото насам и натам, колата правеше зигзази по пътя.

— Ето твоя отговор! — изръмжа лейтенантът на Ринеман с кървяща длан и смесица от ярост и паника в очите.

Дейвид подаде бързо автомата на германеца.

— Стреляй!

Германецът промуши дулото в отвора, Сполдинг скочи на седалката, протегна ръка и издърпа металния кръг от лявата страна на прозореца и вдигна пистолета.

Нов изстрел от колата зад тях. Това бе залп от автомат с разпръскващи куршуми, тежък калибър, които засипваха задната част на „Бентли“-то. Издатини се появиха по филцовия покрив и страните, няколко куршума разбиха предното стъкло.

Германецът започна автоматична стрелба, Дейвид помагаше, колкото можеше. Непрекъснато криволичещото „Бентли“ се стараеше да държи преследващата ги кола извън линията на прицел. Неподвижен, той дръпна спусъка, надявайки се да пръсне гумите на приближаващата кола.

Тътенът от оръжието на германеца бе гръмотевичен, повтарящо се кресчендо на оглушителни избухвания, въздушните вълни от всеки изстрел изпълваха малкото им прикритие.

Дейвид можеше да види експлозията в момента, в който ставаше. Капакът на бързо приближаващата ги кола изведнъж се покри с облак от дим и пара. Но залповете на автомата все още излизаха от обгръщащата я мъгла.

— Ееаах! — изкрещя шофьорът. Дейвид погледна и видя кръв, бликаща от главата на мъжа. Вратът му бе прострелян. Ръцете му отскочиха от кормилото.

Сполдинг скочи напред, опитвайки се да достигне кормилото, но не можа. „Бентли“-то се отклони от пътя, плъзгайки се странично във високата трева.

Германецът извади от отвора своето автоматично оръжие. Той разби страничното стъкло с дулото на автомата и блъсна втория пълнител на мястото му, докато „Бентли“-то остро и разтърсващо се спря в тревата.

Преследващата кола, облак от дим и искри, бе паралелно на пътя. Бяха натиснати два пъти спирачки, тя се наклони и замря неподвижно.

Изстрели се посипаха от очертаващата се кола. Германецът ритна вратата на „Сентли“-то, тя се отвори и той изскочи навън във високата трева. Дейвид се сви край лявата врата, пръстите му търсеха дръжката, отпусна цялата си тежест към панела на вратата, тъй че при докосване да се отвори и той да може да се хвърли и скрие. Внезапно въздухът се изпълни от оглушаващия гръм на автоматичната пушка, превключена на непрекъснат огън.

Викове прорязаха нощта. Дейвид блъсна и отвори вратата. Докато изскачаше навън, видя лейтенанта на Ринеман, надигащ се от тревата. Изправящ се и вървящ през куршумите с пръст, натискащ непрекъснато спусъка на автомата. Цялото му тяло трепереше, олюляваше се под ударите на куршуми, влизащи в плътта му.

Той падна.

В този момент втора експлозия дойде откъм колата на пътя.

Бензиновият резервоар избухна изпод колата, бълвайки огън и метал във въздуха.

Дейвид изскочи иззад „Бентли“-то със здраво хванат пистолет.

Стрелбата спря. Ревът на пламъците, съскането на парата бе всичко, което се чуваше.

Той премести поглед от туловището на „Бентли“-то към касапницата на пътя.

Тогава разпозна автомобила. Това бе „Дюсенберг“-ът, който бе дошъл за Лесли Хаукууд онзи следобед.

Две мъртви тела можеха да се видят отзад, бързо обгърнати от огъня. Тялото на шофьора бе извито върху седалката, с отпуснати ръце, неподвижен врат и широко отворени очи в смъртта си.

Имаше четвърти мъж, увиснал към земята през отворената дясна врата.