Сделката на Ринеман

Разказа му.

— Виждаш ли, моят въображаем Дейвид снощи имаше някаква отчетлива основа в действителност.

Сполдинг отиде до прозореца, който гледаше към западната тревна площ в двора на посолството. Ранно слънце огряваше всичко наоколо, а по тревата искреше роса. Напомняше му на добре поддържаната тревна площ, която бе видял на нощното осветление в подножието на терасата на Ринеман. А този спомен, от друга страна, му напомняше за кодовете. Той се обърна и каза:

— Трябва да говоря с Балард.

— Само това ли ще кажеш?

— Не толкова митичният Дейвид има да върши работа. Това не се е променило.

— Искаш да кажеш, че аз не мога да го променя.

Той се обърна и тръгна към нея.

— Не, не можеш… Моля се на Бога да можеш, желая аз да мога. Не мога да се убедя… за да перифразирам определено момиче, че онова, което правя, ще има някакво значение… но реагирам по навик, предполагам. Може би е просто моето собствено аз, може да е толкова просто.

— Казах, че си добър, нали?

— Да. Такъв съм… Знаеш ли какъв съм?

— Разузнавач. Агент. Човек, който работи с други мъже, шепнешком, нощем, с голямо количество пари и лъжи. Виждаш ли, мисля по този начин.

— Нямах предвид това. Това е нещо ново… Онова, което съм… Аз съм строителен инженер. Строя сгради и мостове, язовири и магистрали. Веднъж дори построих разширение за зоологическа градина в Мексико, най-доброто открито заграждение, което някога би могла да видиш. За съжаление изхарчихме толкова много пари, че Обществото на зоолозите не можа да си позволи да купи маймуни, но мястото съществува.

— Ти си смешен — засмя се нежно тя.

— Най обичах да работя по проекти за мостове. Да минаваш през естествени препятствия, без да унищожаваш предназначението им…

— Никога не съм считала, че инженерите са романтици.

— Строителните инженери са такива. Поне що се отнася до най-добрите… Но всичко това е толкова далеч. След като свърши тази бъркотия, ще се върна към професията си, разбира се. Не съм глупак. Наясно съм с всички несгоди, на които ще се натъкна… това не е като професията на един адвокат, оставил книгите за известно време, само за да ги вземе отново след време — все пак законите не се менят толкова много. Или както пазарните решения, които трябва да вземе борсовият посредник, не могат да се променят.

— Не съм съвсем сигурна за какво говориш…

— Технологията — единствената действителна и цивилизована изгода, която създава войната. В областта на конструкциите напредъкът е изумяващ. За три години бяха разработени такива нови техники… Отсъствал съм от бранша дълго време. Освен това следвоенните ми препоръки няма да бъдат от най- добрите.

— Мили Боже, та ти се самосъжаляваш.

— Исусе! Да, точно така. По някакъв начин… А още по-точно, ядосан съм. Никой не ме е насилвал. Сам започнах… тази работа, по грешни причини и без всякаква предвидливост… Именно затова трябва да бъда добър в работата си.

— А какво ще кажеш за нас? Възможно ли е да бъдем „едно цяло“?

— Обичам те — заяви простичко той. — Това поне знам.

— Само за една седмица? Точно това непрекъснато се питам. Все пак не сме деца.

— Не сме деца — отвърна той — Децата нямат достъп до досиетата на Държавния департамент — усмихна се той, след което отново стана сериозен. — Нуждая се от помощта ти.

— Какво има? — погледна го остро тя.

— Какво знаеш за Ерих Ринеман?

— Ужасен човек.

— Евреин е.

— Значи в такъв случай е ужасен евреин. Расата и религията са без значение.

— Защо е ужасен?

— Защото само използва хората. Безразборно. Злобно. Използва парите си, за да корумпира каквото и когото може. Купува си влияние от хунтата, това му осигурява земя, правителствени концесии, права на превоз. Насила изкара от строя доста миньорски компании в басейна Патагония. Взе над една дузина нефтени полета в Комодоро Ривадавиа…

— Каква е политиката, която води?

Джиин помисли за секунда, облегна се назад в стола, погледна към прозореца за момент, след което върна поглед обратно към Сполдинг.

— Води се от собствените си интереси — отговори тя.

— Чувал съм, че е с пронацистка ориентация.

— Само защото считаше, че Англия ще падне и ще се постигне споразумение. Все още притежава енергийна база в Германия, поне така ми казаха.

— Но той е евреин.

— Само временно затруднение. Мисля, че не е старейшина в синагогата. Еврейското общество, намиращо се в Буенос Айрес, не го уважава.

Може би точно в това се крият нещата — каза Дейвид и се изправи.

— В какво?

— Ринеман се е отказал от собственото си племе, открито е поддържал създателите на Освиенцим. Може би те искат да го убият. Да унищожат пазачите, а след това и него самия.

— Ако под „те“ разбираш евреите тук, трябва да ти кажа, че не са те. Аржентинските евреи опипват почвата леко. Ринеман има влияние сред полковниците. Но, разбира се, нищо не би спряло някой фанатик…

— Не… Те може да са фанатици, но не са един или двама. Те са организирани, имат поддръжници, големи суми, поне така ми се струва.

— И искат да се справят с Ринеман? Еврейската общност ще се паникьоса. Честно казано, най-напред ще дойдат при нас.

Дейвид спря да снове. Думите започнаха да изплуват отново: Няма да има преговори с Алтмюлер. Думи, изречени в онзи тъмен вход на „Петдесет и втора“ улица в Ню Йорк.

— Някога чувала ли се името Алтмюлер?

— Не. Има един обикновен Мюлер в немското посолство, но това е също като имената Смит или Джоунс. Няма Алтмюлер.

— А за Хаукууд? За жена на име Лесли Дженър-Хаукууд?

— Отново отговорът е не. Но ако тези хора са от разузнавателните служби, няма причина да ги познавам.

— От разузнаването са, но не смятах, че са под прикритие. Поне не и този Алтмюлер.

— Какво означава това?

— Името му се използва в смисъл, който предполага разпознаване. Но аз не мога да открия кой е.

— Искаш ли да провериш в „пещерата“? — попита тя.

— Да. Ще го направя направо с Гранвил. В колко часа отварят?

— Осем и трийсет. Хендерсън е в кабинета си най-късно в девет без петнайсет. — Видя Дейвид да вдига ръката си, забравяйки, че е без часовник. Тя погледна кабинетния часовник и уточни. — Малко повече от два часа. Напомни ми да ти купя часовник.

— Мерси… Балард. Трябва да го видя. Как се чувства рано сутрин? По това време?

— Смятам, че този въпрос е риторичен… Свикнал е да го будят за проблеми с кодовете. Да го повикам ли?

— Моля те. Може ли да се прави кафе тук?

— Ей там има котлон. — Джиин показа вратата към секретарската стая. — Зад стола на секретарката