Сделката на Ринеман

Ръката му помръдна! После главата!

Той беше жив!

Сполдинг изтича до горящия „Дюсенберг“ и измъкна полуприпадналия мъж настрани от останките.

Той бе видял толкова много мъже да умират, за да сгреши в бързото угасване на живота. Нямаше смисъл да се опитва да задържа смъртта, само за да я използва.

Дейвид се наведе до мъжа.

— Кой сте вие? Защо искахте да ме убиете?

Очите на мъжа, вече блуждаещи, фокусираха върху Дейвид. Само един фар примигваше през дима на експлодиралия „Дюсенберг“, той също си отиваше.

— Кой сте вие? Кажете ми кой сте вие?

Мъжът не искаше или не можеше да говори. Вместо това устните му мръднаха, но не за да прошепнат.

Сполдинг се наведе още.

Мъжът умря, опитвайки се да плюе в лицето на Дейвид.

Слюнката и кръвта се смесваха надолу по брадата, докато главата му увисна безжизнена.

В светлината на разпростиращите се пламъци Дейвид дръпна сакото на мъжа, за да се отвори.

Нямаше документи.

Нито в панталона.

Той разкъса хастара на сакото, скъса ризата до кръста, после спря.

Смаян, любопитен.

По стомаха на мъртвия мъж имаше белези. Рани, но не от куршуми. Дейвид бе виждал такива белези и по-рано.

Не можа да се възпре. Повдигна мъжа за врата и издърпа сакото от лявото рамо, като разкъса ризата по шевовете, за да открие ръката.

Имаше ги и тук. Дълбоко в кожата. Никога не ще се заличат.

Татуирани номера от лагерите на смъртта.

Ein Volk, ein Reich, ein Fuhrer.

Мъртвият мъж бе евреин.

32

Когато Сполдинг пристигна най-сетне в апартамента в Кордоба, бе почти пет часа. Бе отделил достатъчно време, за да свали отличителните знаци, които успя, от мъртвия аржентински шофьор и от лейтенанта на Ринеман. В багажника на колата откри инструменти и свали номерата на „Бентли“-то. Премести стрелките на часовника, намиращ се на таблото, напред, след което го счупи. Ако с всичко това не успееше да постигне нещо друго, то поне щеше да забави полицията. Поне с няколко часа достатъчно ценно време преди да се изправи пред Ринеман.

Ринеман щеше да настоява за тази среща.

Имаше прекалено много неща, които Дейвид трябваше да научи, да сглоби.

Бе вървял около час, минавайки по двата хълма… Колинас Рояс… докато стигне магистралата до реката. Махна стъклата, които се бяха врязали в лицето му, благодарейки, че са малко, а раните нищожни. Занесе страховитата автоматична пушка далеч от мястото на действието, свали пълнителя и разби спусъка, докато се увери, че оръжието е неизползваемо. След което го захвърли в гората.

Един камион, превозващ мляко, го качи от областта Тигре. Разказа на шофьора някаква невероятна история за секс и алкохол… в която бил нарочно замесен, но не можел да обвини никой друг, освен себе си.

Шофьорът се възхити на духа на чужденеца, неговото приемане на риска и загубата. Целият им път бе съпроводен от смях.

Знаеше, че е безсмислено, дори глупаво да се опитва да спи. Имаше прекалено много неща да върши. Вместо това се изкъпа и направи голяма кана кафе.

Време беше. Разсъмваше се откъм Атлантика. Главата му бе бистра, време бе да се обади на Джиин.

Съобщи на учудения морски пехотинец, дежурен на телефона в посолството, че госпожа Камрън очаква обаждането му, че в действителност е закъснял дори, защото се е успал. Госпожа Камрън била планирала да ходят навътре в морето за риба и поради това трябвало да бъдат в Ла Бока точно в шест часа.

Ало?… Ало — гласът на Джиин бе първоначално зашеметен, а след това — изненадан.

— Обажда се Дейвид. Нямам време да ти се извиня. Трябва да те видя веднага.

— Дейвид? Ох, Господи…

— Ще те видя след двайсет минути в твоя кабинет.

— Моля те…

— Няма време! Двайсет минути. Моля те, бъди там… Имам нужда от теб, Джиин. Трябваш ми!

Лейтенантът на пост пред посолството бе услужлив, но неприятно настроен. Съгласи се вътрешният дежурен на телефона да звънне в кабинета на госпожа Камрън; ако самата тя излезе и гарантира за него, морският пехотинец ще го пусне да мине.

Джиин се появи на предното стълбище. Изглеждаше уязвима и прекрасна. Тя заобиколи алеята за коли и тръгна към къщичката до оградата, видя го. В момента, в който го зърна, заглуши ахването си.

Той разбра на какво се дължи това.

Стипцата, която бе употребил, не можеше да скрие раните, останали след изваждането на половин дузина парченца стъкло от бузите и челото му. Раните бяха само частично прикрити.

Не размениха нито дума, докато вървяха надолу по коридора. Вместо това тя държеше ръката му с такава сила, че той се премести от другата й страна. Тя теглеше рамото, което все още не бе заздравяло от катастрофата на Азорите.

Веднъж влезли в нейния кабинет, тя затвори вратата и се озова в прегръдките му. Трепереше цялата.

— Дейвид, съжалявам, съжалявам, съжалявам. Всичко бе толкова ужасно. Държах се лошо.

Хвана раменете й, докато я отдръпна нежно назад.

— Ти само се справяш с един проблем.

— Струва ми се, че вече не мога да се справям. А винаги съм си мислила, че съм доста добра в тази област… Какво се е случило с лицето ти? — тя прокара пръсти по лицето му. — Тук е подуто.

— „Тортюгас“ — погледна я в очи. — Случи се „Тортюгас“.

— О, Господи — прошепна тя и зарови лице в гърдите му. — Объркана съм. Не мога да кажа онова, което искам. Недей. Моля те, недей… да позволяваш да се случи нещо друго.

— Тогава ще се нуждая от помощта ти.

— Аз? Как мога да го сторя? — попита тя, отдръпвайки се назад.

— Отговори на въпросите ми… Ще разбера, ако лъжеш.

— Да лъжа?… Не се шегувай. Никога не съм те лъгала.

Вярваше й… но това с нищо не улесняваше целта, която си бе поставил. Нито пък я изясняваше.

— Откъде научи името „Тортюгас“?

Тя отдръпна ръцете си от врата му и той я пусна. Направи няколко крачки встрани, но в никакъв случай не отстъпваше.

— Не се гордея с онова, което направих. Никога преди не съм постъпвала по този начин. — Обърна се с лице към него. — Слязох долу в „пещерата“… без да бъда упълномощена… и прочетох досието ти. Сигурна съм, че това е най-краткото досие в историята на дипломатическия корпус.

— Какво е написано в него?